Ървин Уелш
Порно (11)

11. „…отвратителна…“

— Ти си същинско хорър-шоу! — озъбвам се кисело срещу себе си в огледалото. Гледам голото си тяло, после поглеждам фотомодела в списанието. Вдигам го нагоре и се опитвам мислено да увелича снимката до своите размери, сравнявайки формите и извивките. Не бих могла да се сравнявам с нея. Гърдите ми са твърде малки. Никога няма да бъда в списанието, защото не съм подходящ материал, не изглеждам като нея.

НЕ СЪМ КАТО НЕЯ

И най-кошмарното нещо, което би могъл да ми каже мъж е, че имам чудесно тяло. Защото аз не желая да имам хубаво, съвършено, прекрасно, красиво тяло. Искам тяло, което е достатъчно добро, за да ме снимат в списанията и ако тялото ми беше такова щях да съм вътре, а не съм вътре, защото нямам подходящото тяло. Гримът ми се размазва от сълзи, и защо плача? Защото съм за никъде, затова.

НЕ СЪМ В СПИСАНИЯТА

А те ми разправят, че имам великолепно тяло, защото искат да ме чукат, защото ги възбуждам. Но ако някое от момичетата в онова списание искаше да ги чука, те даже нямаше и да ме погледнат. И ето ме тук, с пълното съзнание за това какво правя, знам, че постоянно се боря с натрапените образи на съвършенство, които ме заливат от медиите, боря се срещу собствената си мания по тях. И знам, че колкото повече мъже се възбуждат от мен, толкова повече трябва да сравнявам себе си с другите.

Откъсвам страницата от списанието и я смачквам на топка.

Трябва да съм в библиотеката, за да уча, да работя по есето, вместо да прекарвам половината от времето си в У.Х. Смитс и да се ровичкам ненаситно в тази купчина списания: Elle, Cosmo, New Woman, Vanity Fair и да ги разглеждам; а също и мъжките GQ, Loaded, Maxim, зазяпана по всички тези тела; упорито сканирайки прилежно тяхното фризирано съвършенство, докато едно, поне едно от тях не предизвика злобната ми самоненавист, че никога няма да изглеждам така, никога няма да бъда такава. О, да, на някакво когнитивно, интелектуално ниво напълно съзнавам, че тези снимки са добре нагласени композиции, че са специално гримирани, фризирани и че добрите снимки са резултат от умело осветление и километри изщракан филм. Знам и че съответният модел, актриса, поп-звезда е изперкала невротична кучка, точно като мен, която се изпуска в гащите, по чиято кожа постоянно избиват гнойни пъпки от стрес, има хронична халитоза^[1], защото постоянно повръща, за да не пълнее, няма септум в носа си от кокаина, който постоянно смърка, за да е във форма и менструацията й е тъмна, на застояли съсиреци. Да. Но да го разбираш на интелектуално ниво не е достатъчно, защото „реално“ не означава вече „истинско“. Истинското познание е емоционално и е в чувствата, а истинските чувства се пораждат от този фризиран имидж, от плаката и музикалния клип.

АЗ СЪМ НЕУДАЧНИЦА.

Вече почти се изниза четвърт век, по-добрата четвърт и аз не съм постигнала нищо, нищо, нищо…

АЗ СЪМ ШИБАНА ИЗДЪНКА.

Аз съм красивата Никола Фулър-Смит, с която всеки, мъж с малко мозък в главата си би искал да спи, защото моята красота би допълнила и най-ласкателната представа на този мъж за самия него.

Сещам се за Раб, за онзи почти кехлибарен диск на очите му и как, когато ми се усмихва, аз го желая, а той не, не, не, за какъв, по дяволите се мисли, той трябва да е доволен, че великолепна жена, по-млада от него иска… не, не… ОТВРАТИТЕЛНА, ОТВРАТИТЕЛНА, ШИБАНА ОТБЛЪСКВАЩА КУРВА…

Вратата. Намятам халата и се насочвам към есето си, зарязано на масата в хола. Ключовете превъртат.

Лорън е.

Малката, тъпа, деликатна, красива Лорън, която е ШЕСТ ГОДИНИ по-млада от мен и ако не броим глупавите й дрешки и смахнати съждения, тя е малка апетитна богиня и дори не го разбира, както и повечето от също толкова слепите и загубени мъже около нея.

Тези цели шест години. Какво ли не би дала Никола Фулър-Смит за една-две от тези шест години, които малката тъпачка Лорън просто ще пропилее без изобщо да ги усети.

СТА-А-А-А-РОСТ стой далеч от мен.

— Здрасти, Ники — казва тя бодро. — Намерих великолепен текст в библиотеката и… — тя поглежда към мен за пръв път. — Какво ти е Ники?

— Не мога да се оправя с шибаното есе за Маклимънт — казвам й. Тя забелязва, че учебника и листата ми са на абсолютно същото място, където стояха вече почти две седмици. Забелязва и списанията на масата.

— Намерих жесток нов уебсайт за филми, с направо жестоки ревюта, истински аналитични, без да са някакви сухарски, ако ме разбираш… — дърдори тя, но знае, че изобщо не ми пука.

— Виждала ли си Даян?

Лорън ме изглежда намусено.

— Видях я за последно в библиотеката. Работеше по тази своя дипломна работа. Много е целенасочена — мяучи възхитено тя. Е, най-сетне сега си има голяма сестра, а аз съм се забила с две зубрачки. Тя тръгва да говори, леко се поколебава, но все пак започва.

— И какъв е проблемът с есето на Маклимънт? Преди ги думкаше за отрицателно време.

И аз й казвам направо какъв точно е проблемът.

— Големият проблем няма нищо общо с разбирането или интелекта. Става дума за насоката. Занимавам се с глупости, които не желая да правя. Единственият път за мен е да бъда там, върху кориците на списанията — казвам й и трясвам Elle на масичката за кафе, събаряйки по пода няколко хартийки за цигари и пакетът с тютюн. — И това няма да стане като пиша есета за шотландските имигранти през седемнайсети век за Маклимънт.

— Но това е самоунищожително — смутолевя Лорън. — Представи си, че си на корицата…

Казва го толкова естествено, че в главата ми започва да кънти само: кога, кога, кога, кога, кога?

— Смяташ ли, че е възможно?

Но тя не ми дава отговора, който очаквам. Вместо това започва да ръси старите глупости как всичко това в крайна сметка водело само до болка, нещастие и скука, тоест опитва се да ме накара да осъзная истините, които на всяка цена човек трябва да избягва, за да оцелее на този свят.

— …ще ти бъде добре известно време, само след дни вече ще бъдеш по-стара отколкото трябва и ще те измести някое младо момиче. Как ще се чувстваш тогава?

Гледам я, змийска студенина пропълзява през мен и ми се ще да извикам:

НЯМА МЕ В СПИСАНИЯТА! НЯМА МЕ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА! И НИКОГА НЯМА ДА СТИГНА ДО ТАМ, ДОКАТО НЕ СЕ ПРЕВЪРНА В ДЕБЕЛА НЕУСПЯЛА ЛЕЛЯ, УНИЖАВАНА ОТ ДЕБЕЛИЯ СИ СЪПРУГ-НЕУДАЧНИК И НЕ МЕ ПОКАЖАТ ПО REALITY TV ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ НА ДРУГИ ТЛЪСТИ НЕЩАСТНИЦИ, ТОЧНО ТАКИВА КАТО МЕН САМАТА. ТОВА ЛИ Е ТВОЯТ „ФЕМИНИЗЪМ“? ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО? ЗАЩОТО ТОВА Е НАЙ-ДОБРИЯТ СЦЕНАРИЙ, КОЙТО ОЧАКВА МЕН И БЕЗБРОЙ ДРУГИ ХОРА, ОСВЕН АКО НЕ ВЗЕМЕМ НАИСТИНА НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ.

Вместо това обаче се овладявам и й казвам:

— Ще се чувствам прекрасно, защото поне ще съм стигнала до там. Поне ще съм постигнала нещо. Това е цялата игра. Искам да съм там, горе. Искам да играя роли, да пея, да танцувам. АЗ. Искам да разберат, че съм живяла. Ники Фулър-Смит. Има такава!

Лорън ме гледа с огромна загриженост, като майка, чието дете току-що й е казало, че днес, ей така, просто не му се ходи на училище.

— Но теб те има, ти живееш…

Тук изригвам в приказки, бълвам пълни глупости, но от онези глупости, сред които винаги се крие истината.

— След като направя аматьорски порно записи, искам да се снимам в истинско порно, а след това да режисирам и продуцирам пълнометражен порно-филм. Да контролирам нещата. Аз. Една жена. И виж какво още ще ти кажа, единствената индустрия в света, където имаш истински контрол в някаква смислена степен, това е порнографията.

— Глупости — клати глава Лорън.

— Не са глупости — казвам твърдо. Какво изобщо знае тя за порнографията? Тя не е гледала нито едно порно, никой не й е казвал как се продуцира подобно нещо, никога не е била в секс-индустрията, дори не е влизала в порно-сайт. — Ти просто не разбираш.

Тя вдига тютюна и хартийките за цигари от земята и ги слага на масата.

— Говориш като някой друг. Като онзи приятел на Раб — цупи се тя.

— Да, бе. И като е думата за Тери, още не съм го чукала — заявявам и се чувствам кофти, че съм си признала.

— Явно „още“ е ключовата дума.

— Не знам, дали изобщо ще го направя. Дори не го харесвам — сопвам се. Говоря твърде много. Лорън знае всичко за мен, почти всичко, а аз не знам нищо за нея. Тя има своите тайни и заради самата нея се надявам те да са поне интересни. Тя ме поглежда със съжаление и тонът й се променя.

— Не знам защо се отнасящ така към самата себе си, Ники. Ти си най-красивото моми… жена, която някога съм срещала.

— Хъм, опитай се да го кажеш на оня пич, пред който се направих на пълна глупачка — изсъсквам, но вътрешно се чувствам великолепно. Моята реакция на ласкателството: зъбя се, но винаги ме завладява онова отмаляващо усещане, което изпъва мускулите на лицето ми, напълно несъзнателно, завладява ме, преобръща стомаха ми и се разпростира чак до върховете на ръцете и краката ми. Обожавам го.

— За кого става дума? — почти изпищява Лорън и силно притеснена нервно наглася рамките на очилата си.

— Просто един пич, знаеш как е — усмихвам се, с пълното съзнание, че тя няма и най-малката представа как е. Лорън е на път да каже нещо, но чуваме как ключът на Даян превърта в бравата.