Ървин Уелш
Порно (23)

23. Мръсен № 18739

Намираме се точно в центъра на купа с лайната: аз и той. Саймън и Марк. Сик Бой и Рент Бой, тук в Амстердам. Далеч от всичко. Взех адреса на тоя клуб „Лукс“ от Ен-Сайн и той и аз, заедно с Тери, Раб Биръл и брат му — бившия боксьор, набързо се отцепваме от останалите. Някои стари лица от мачовете сред нас изглеждат доста притеснително. Лексо, например, е добър приятел на Бегби, което, разбира се, прави нещата наистина интересни. Тери все пак е основният, с когото движа. Винаги е добре наоколо да има някой, който мисли само за жени. Тактиките му за запознанство не са особено изискани, но той е безпощаден и винаги постига резултати.

Отиваме право към Лукс и питам момчето на вратата, дали Рентс не е вътре. Като разбирам, че е излязъл преди половин час, ми става тъпо и пичът с кокни акцент казва, че сигурно е тръгнал да обикаля клубовете и че няма да е зле да надникнем в Транс Буда. Казва го с онзи вбесяващ ме маниер на привързаност от типа „добрия стар Марк, знаеш го какъв е“. Аз многоу доброу гу зная, чейкиджия тайкъви, но ти очевидно и хабер си нямаш. Значи копелето още може да внушава доверие и да замазва очите на хората. Но това чудесно обобщава курвенския нрав на Рентън: да движиш свой собствен нощен клуб и по някое време да духнеш по чуждите клубове.

Мамка му. Повеждам компанията обратно към червения квартал. Лимонадения мрънка:

— Какво толкова му имаше на мястото, Сики?

Тоя къдрокос боклук, не стига, че ми вика Сик Бой, вместо Саймън пред непознати, но е удвоил залога и го е съкратил на Сики, което удвоява и моята агония. Аз обаче си трая с надеждата, че просто само ще му мине. Покажи на копелета като Лосън слабост и те безпощадно ще се възползват, макар че май точно това обожавам най-много у този тип.

Рентън. Тук в Амстердам. Чудя се как ли изглежда сега, мамка му. Какви промени е направил със себе си през годините. Човек трябва да се опита да разбере какво е и какво не е. Това е цялото щуране в живота. Тоест, какво трябва да оставиш от себе си и какво да вземеш, когато заминаваш другаде. Тъпкан съм с Е и се опитвам да направя сметка, какво аз взимам от себе си, където и да ида, в каквото и състояние да се вкарам. Влизаме в Транс Буда клуб в червения квартал. Стандартен дансинг, чил-аут и бар клуб, където се скупчил контингент от туристи, амстердамци и британски емигранти. Разбира се, Рентън си остава на дневен ред, но аз и Тери по инстинкт сме в постоянна пичеготовност и се отделяме от компанията. Юарт е заклещен от две гаджета и пуска в действие чара си, а Биг Биръл — боксьорът и Раб се присламчват към него. Купувам няколко хапчета от един холандец, който се кълне, че това е, от което се нуждая. Майната му. Нямам настроение за кока, просто не ми се прекарва цялата вечер по кенефите. Иска ми се да забия някоя холандка, прословутата им хубава кожа и така нататък, но Тери се заприказва с две англичанки и аз купувам по питие и сядам при тях в един тих ъгъл. Музиката ми опъва нервите. Холандско ученическо техно, което направо ме побърква. Още една причина да мразя Рентън: заради него се налага да търпя тая помия.

Аз съм с това гадже Кейти от Рокдейл (дълга пепеляво руса коса, странно магнетична бенка на брадичката) и тя ми обяснява, че техното не я кефи, било твърде тежко за нейния вкус. Докато говори, гледам тъмните й гримирани очи, а в главата ми се върти „Рокдейл, Рокдейл, Рокдейл“ и мисълта ми най-общо, съвсем общо, върви така: Грейси Фийлдс от Рокдейл пее: „Сали, Сали, на двора гордостта ни“ и аз чукам Кейти в задния двор на някаква къща, после ми хрумва как би изглеждала Кейти като Каугърл от Рокдейл на задна прашка, по фермерски, класическата порно поза, създадена да демонстрира гениталното проникване по най-добрия начин за камерата. Въпреки това казвам:

— Значи Рокдейл, а, Кейти?

Тери Лимонадения, който забива другото гадже, което вече се е сгушило в него, хваща думите и ми пуска телепатичен поглед, сякаш е прочел мислите ми до пълни подробности. Хапчетата наистина си ги бива.

Мразя да танцувам на монотонно техно и съм страшно доволен, че мога да разпускам в чил-аута. Бум-бум-бум. Като Лондонския маратон, тая шибаня. Няма ли фънк, няма ли соул? Къде е шаренията на дрехите? Музика за глазгоуски протестанти. Тия дървари холандците и разните туристи обаче здраво й се кефят. Всеки танцува сам. Един пич го дава по-нестандартно и прави някакви стъпки заедно с две гаджета и още един тип. Има нещо особено в него. Определено го познавам. Нахлузил е някаква тъпа шапка, която му закрива очите, но разпознавам начина, по който се движи. Увлечен в диджей-микса, той все пак от време на време вдига ръка да поздрави някое копеле на дансинга. Всичко е в онази прикрита енергия, в отпуснатите небрежни движения, рязко контрастиращи с вглъбеността му в танца. Колкото и да изглежда вдаден в нещо, част от копелето винаги остава навън и попива всичко наоколо.

Нищо не пропуска, зловредното копеле.

Това беше човекът с когото предъвквах с часове всякакви глупости. Дивотии как ще станем нещо различно. Сякаш не беше наркоманче, което не може да се откачи от хероина, измекяр от Форта, отебал следването си в Университета, а аз не бях типичния квартален гадняр, което хващаше за канарче всяка пичка с нещастно детство, достатъчно залупена да захапе някоя сълзлива история и потния ми кур.

Това беше старият ми приятел Марк.

Беше Рентън. Рентс.

Копелето, което ме обра. Копелето, което ми беше длъжник.

И не мога, и не смятам да сваля очи от него. Скрит в сенките на малкото сепаре с моята компания — Кейти, Тери и как се казваше другото момиче? Както и да е, гледам само в него на дансинга. Скоро забелязвам, че той се приготвя да си ходи с някакви други хора. Веднага скачам, издърпвайки Кейти за ръка, а тя не престава да говори за приятелката си, налага се да й запуша устата с целувка и кимам похотливо към Тери, който ми отвръща с такава мръснишка усмивка, че направо жал ми става за гаджето с него и най-вече за ануса й. На излизане към гардероба продължавам да се целувам с Кейти и забелязвам, че макар и младо и с хубаво лице, гаджето си е бая налято. Черните дрехи трябваше да ми го подскажат, но все пак е абсолютна куроизстисквачка…

Няма проблем.

Излизаме навън и виждам Рентс да върви надолу по улицата с някаква кльощава блондинка с къса коса и още една двойка. Момче-момиче, момче-момиче, както пее Дани Кай в Бяла Коледа. Колко уютно. Колко цивилизовано. Така гукат ония пуйки от средната класа в Айлингтън, о, колко цивилизовано. Запалваш камина, подаваш им чаша вино и о… Колко цивилизовано. Нарязват с нож няколко филии хляб, като тлъстия ми тъст в Тоскана и питат — Не е ли наистина цивилизовано? Иска ти се да им изкрещиш — не тупани такива, не е цивилизовано, защото цивилизацията е много повече от това да пиеш вино в чаши и да режеш хляб с нож.

Сега Кейти обаче подхваща тази песен, докато следваме тайфата на Рентън по паважа край каналите. Тя цвърчи колко е цивилизо-о-овано тук и се гуши в мен. Цивилизовай мен, бамбино, цивилизовай този шотландски италианец от Лийт, бейби. Тя може да се зазяпва по белезникавите отражения на уличните лампи върху мокрия паваж, но моите очи фиксират крадеца, само крадеца пред нас и ако имах трето око по средата на главата ми и то щеше да е вторачено в крадеца.

Почти ги чувам и се чудя за какво би могъл да говори той. Тук Рентс може да разиграва всичките си номера и претенции: няма я фигурата Бегби, която да го среже с обичайното „ти ли бе, шибан друсар от Форта“ и да накълца самочувствието му на малки, ама много малки парченца. Като се сетя за Бегби дори мога да го разбера нещастното крадливо копеле, да разбера потребността му за бягство, желанието да се измъкне от това море негативна енергия, в което се опитваш да изплуваш, докато ръцете ти не окапят и течението не те отнесе заедно с другите нещастни боклуци. Но да ми извърти на мен тоя номер, на мен, а да уреди онова безполезно деграде Мърфи, това вече не може да бъде оправдано от никакъв аргумент.

Дрънканиците на Кейти звучат като странен саундтрак на мислите ми, които стават все по-злокобни. Сякаш някой е взел саундтрака от Звукът на музиката и го е лепнал в Шофьор на такси.

Те пресичат тесния мост над канала в края на улицата и продължават направо по Броверграхт. Влизат на номер 178 и скоро прозорците на втория етаж светват. Превеждам Кейти през моста, за да огледам по-добре. Тя продължава с нейните „либерализация“, „различно отношение“ и тям подобни. Очите ми са вторачени в тях, зад прозореца, те стоят на топло, сенките им танцуват, а аз мръзна навън в този кучи студ и ми минава мисълта, защо просто не се кача горе, да звънна на звънеца и да изкарам акъла на копелето? Не. Твърде много се наслаждавам на това дебнене. Усещането за власт, че знам къде е мръсното копеле, а той няма и най-малка представа къде съм аз. Никога не прибързвай, действай умно, действай премерено. И най-важното, когато се изправя лице в лице с това копеле няма да съм на екстази, а на кокаин с индустриална мощ.

178 Броверграхт. Копелето се нуждае от добър урок. И това неминуемо ще се случи. Вече знам къде живее крадливата твар. А в момента Кейти се нуждае от разтърсващото преживяване, известно като Саймън Дейвид Уилямсън.

— Толкова си хубава, Кейти — казвам й внезапно, ей така, ни в клин, ни в ръкав и прекъсвам мислите й.

Това леко я стресва.

— Недей… — казва тя срамежливо.

— Искам да правя любов с теб — казвам с топъл глас и интонация, която бих могъл да определя само като дълбоко откровение.

Очите на Кейти се превръщат в две тъмни, проблясващи езера от любов, в които безнадеждно ти се приисква да се удавиш.

— Толкова си сладък, Саймън — усмихва се тя. — Знаеш ли, помислих си за миг, че те отегчавам, сякаш изобщо не ме слушаше.

— Не. Беше от хапчето, от присъствието ти, вида ти… просто се почувствах… знаеш… сякаш съм в някакъв транс. През цялото време обаче чувах гласа ти, усещах топлината ти и сърцето ми притрепваше като… пеперуда на топъл, свеж, пролетен вятър… сигурно звучи страшно претенциозно, но…

— Не, не, звучи прекрасно…

— …просто ми се искаше да задържа мига, защото беше толкова съвършен, но после си помислих, не бъди алчен, Саймън, сподели го, сподели го с момичето, което предизвика този прекрасен миг…

— Толкова си мил…

Стиснах ръката й и я отведох в нейния хотел, като предварително се уверих, че е по-скъп от моя.

Сега ще ти го начукам, дебелано!

На сутринта първата ми мисъл беше как да се отърва от нея. С възрастта майсторлъкът да се откачиш става не по-маловажно изкуство от самото съблазняване. Отдавна са отминали онези горчиви, напрегнати дни, когато навличаш дрехите си и ти се иска да побегнеш или пък съвсем буквално побягваш в чисто физическия смисъл на думата. Кейти спи до мен като слоница повалена от фатален изстрел по време на сафари. Отцепила е като пън. Чудесно е да си с гадже, което има здрав сън. Освобождава толкова много часове от деня, за да бъдеш такъв какъвто си. Драсвам бележка.

Кейти,

Беше невероятна нощ за мен. Да се срещнем тази вечер в 9, Стоун Кафе?

Любов и целувки,

Саймън

Р.S. Изглеждаше толкова прекрасно в съня си, че ми беше жал да те будя.

Връщам се обратно към хотела. Няма никаква следа от Тери, но Раб Биръл е на линия с няколко от неговите приятели. Някак ми допада този пич, Биръл. Твърде печен е, за да ме пита къде съм бил. Когато половината ти живот е преминал сред нахални тъпаци, започваш да цениш дискретността у хората.

Вземам няколко хлебчета, сирене, шунка и кафе от барчето и се присъединявам към тях.

— Как е, момчета? Всичко точно?

— Ъхъ — отвръщат в хор Раб и онзи огромен здравеняк Лексо. Трябва да внимавам какво говоря, защото тая буца е приятел на Бегби. Все пак пада малко по-напред в еволюцията от оня шибан психар. По-вдява каква е играта, накъде духа вятърът. Направо не е истина, открил е тайландско кафене в шибания Лийт!

Някак стопля сърцето обаче, да научиш, че любовта между тези двама така наречени кръвни братя не гасне:

— Заеба ме, копелето, с купища дългове, стари боклуци и изкорубени мебели, които не струват повече от няколкостотин лири. Да му прережеш гърлото на тоя нагъл шибаняк… — смее се той.

Поддържам неутрална линия и отвръщам с неопределеното:

— М-м-м…

Лексо е зловреден по свой собствен начин не по-малко от самия Бегби.

— Кофтито е, че Франко никога не забравя — казва Лексо. — Ако тръгнеш срещу него, по-добре карай до край и го очисти за доброто на всички. Иначе няма да те остави на мира. Целият номер е, че накрая той сам ще си го изпроси. Просто го остави и гледай. Най-сетне на някой ще му писне от Бегби и ще му свети маслото, спестявайки нечии няколко бона — ухилва се той. Стоплям, че Лексо цяла нощ е обикалял и е още доста пиян, защото ме сграбчва здраво за рамото и прошепва с алкохолния си дъх в ухото ми: — Но, не. Човек трябва да е безпощаден и да не угажда на собствения си вкус към насилие заради самото насилие. Остави това за неудачници като Бегби — пуска ме и ухилен продължава внимателно да ме гледа в очите. Отново се опитвам да издам подходящите звуци, на които той отвръща с намигване:

— Разбира се, можеш да си позволиш стария гъдел от време на време…

След това разговорът се измества към потискащо предвидимите реплики за относителните достойнства на агитките на Феернорд и Утрехт. Били Биръл, боксьорът, брат на Раб и Ен-Сайн Юарт очевидно са вдигнали гълъбите, незаинтересовани от каквато и да е форма на футболен вандализъм. Разумно. И аз не смятам да кисна тук и да слушам дивотиите на група кретени, друсани до козирката с кока, кой и как щели да разковат. За целта винаги мога да отскоча до Лийт. Обръщам кафето на екс и излизам на улицата.

Накрая намирам стоянка за велосипеди, наемам един черен костотрошач и набирам педалите покрай квартирата на крадливото копеле. Точно насреща, от другата страна на канала има кафене с огромни витрини, което бях забелязал още предишната вечер. Заключвам колелото отвън и кротвам до стъклото на просторния бар с кафяви дъски на пода и жълти стени, отпивайки кафе verkerd.

Дърветата закриват прозореца на апартамента му, но виждам идеално входната врата и мога да засека всяко негово влизане и излизане.

Аз съм крал, обирал, завличал всичко, което не е вързано здраво и същото важи за повечето ми приятели тук и в Лондон. Според моите критерии това не ни прави крадци. Крадец е този, който краде от своите. Не бих го направил никога, Тери също. Дори шибания мизерник Мърфи не би го направил… е… това не е съвсем вярно. Да не забравяме Ковънтри Сити. Но, така или иначе, най-важното е, че Рентън ще си го получи, при това с лихвите.