Ървин Уелш
Порно (14)

14. Мръсен № 18737

Цялата паплач, за която няма място в обновен Лийт, се е събрала в този първи ден, когато поемам нещата в свои ръце. Сган дърти оръфляци и цяла шайка техно и хип-хоп тийнове с купища пръстени на всеки шибан свой пръст. Едно от тези малки копеленца дори има наглостта да се обръща към мен със Сик Бой! Край, от сега нататък всичката дрога, която се шитка тук ще носи печата на одобрението на Саймън Дейвид Уилямсън, одрайфани недоносчета нещастни! Още повече, че вчера се натъкнах на един свой стар партньор, Сийкър, и сега в джобовете ми дрънкат хапченца и прахчета.

И старата Мораг ще трябва да си стяга багажа. Дебелогъзата леля е твърде ретро за режима, който смята да наложи Мистър Уилямсън. Ретро от седемдесетте, драга, бандата „Полис“ вие: ний-ноу, ний-ноу, ний-ноу… Тя обслужва малките недоносчета или поточно се опитва:

— Ч-ч-ч-ч-четири г-г-големи б-б-б… — мъчи се едно от копеленцата, а останалите се подсмихват. Лицето му се гърчи, сякаш е инфарктясал, а на Мораг ще й падне ченето от неудобство.

Определено трябват сериозни промени. Нали? Мистър Алекс Маклийш?

Смятам, че си напълно прав, Саймън. Когато дойдох тук, клубът беше задръстен от боклуци. Веднага подуших потенциала, но първо се налагаше да се отървем от плъховете, преди да инвестираме.

Точно това е начинът, Алекс.

Мораг се е специализирала в кетъринга на предприятието. Тук готвим първо, второ и трето за някакви си деветдесет и девет пенса — цена за пенсионери. Безпокои ме не какво може да изкараме, а колко губим. Ако исках да правя храна за бедни щях да изкарам количка за хот-дог на улицата. Обядът наистина е зловещо евтин. Излиза, че спонсорирам тези антични гниди да не предадат богу дух.

Тромав дърт тюлен се клатушка към мен. Леко заплашителен поглед. Жълтеникаво прозрачна кожа, с червени нишчици. Доста пъргав за историческата епоха, от която произхожда. Копелето смърди на урина, все едно са го взели от някое порно след „златен душ“. Може пък тия нещастници да топят тленните си останки в басейна на някой рехабилитационен център.

— Риба или овчарски пай… — скрибуца той. — Риба или пай… Как е рибата ти днес, синко?

— Добре. Поотръскал съм я и съм я сложил да си седи мирно в гащите — ухилвам се и намигвам.

Опитите да разигравам стария кръчмар-шегобиец явно са обречени на неуспех в тази гробница от граниви архаични неудачници. Той ме поглежда и лицето му на шотландски териер се сгърчва войнствено.

— Искам да кажа панирана или пържена?

— Пържена — информирам примирено досадната отрепка.

— Аз повече я харесвам панирана — киселата му физиономия се изкълчва в циркаджийска усмивка и той се обръща към масата в ъгъла. — И Том, и Алек, и Мейбъл, и Гинти, всички я харесват панирана, нали? — провиква се той и печели усърдни кимания от подобни на него човешки останки.

— Скромно се извинявам — отвръщам и хапя езика си в опит да запазя дух на привидна сърдечност.

— А с масло хрупка ли? Искам да кажа мека или хрупкава?

Тук вече се налага да положа свръхчовешки усилия. Нагъл помияр.

— Хрупка и пука като нова-новеничка банкнота от двадесет лири!

— Хъ, доста време мина откакто съм държал в ръцете си двадесет лири на цяло — въздъхва клиентът на погребалното бюро. — А грахът, пресен ли е или от консерва?

— Ако няма пресен, аз не ща грах — провиква се лелята, жертва на световния глад, наречена Мейбъл.

Името й беше Мейбъл,

на капитана ни, о, Боже, бе жена,

и можеше… да ни дари

с насъщната за екипажа ебън…

на масата ни за храна…

Пресен или от консерва. Каква дилема за енергичния предприемач! Ако Мат Колвил ме видеше сега и цялото това унижение, на което бях подложен, щеше да се почувства отмъстен поне за пет тека, които съм отперил на жена му. Наболелите проблеми на деня, така да се каже. Пресен или от консерва. Не знам. Не ми пука. Иска ми се да изкрещя — единственият вмирисан грах тук се намира в прокъсаните ти кюлоти, драга.

Извръщам се към Мораг, морното мамче, за да се заеме със случая. Край бара вече се е заформила опашка от помияри асорти. Е, сега си еба майката! Една добре отличима фигура стои сред тях, притреперва и нервно се шугави. Насочвам цялото си старание в полирането на чашите, опитвайки се да избегна тези очи-прожектори, безмилостно фиксирани в мен. Сега разбирам гаджетата като казват „имам чувството, че ме съблича с поглед“, защото в случая спокойно мога да кажа „източва кредитната ми карта с поглед“.

Най-накрая не удържам и поглеждам.

— Спъд — усмихвам се. — Откога не сме се виждали. Как си? Май се извъртяха няколко годинки, а?

— Добре, ъ-ъ… добре съм — заеква той. Мистър Мърфи е още по-изпита, измъчена версия на самия себе си от преди, ако това изобщо е възможно. Прилича наскоро поминал се дръглив котарак, чието гробче в задния двор е било разрито от лисица. Очите му имат онзи объркан поглед на човек, друсан с толкова радикално различна по действие дрога, че съставните части на мозъка му никога не биха могли да постигнат съгласие, кое време от деня е. Очукана, миризлива обвивка на човешко същество, която се влачи от една долна кръчма към друга, от поредното вмирисано свърталище към следващата отвратителна дупка на деградация в търсене на нова токсична порция.

— Чудесно. А как е Али? — питам, чудейки се, дали още дели покрив с този нещастник. Понякога си мисля за нея. Едно особено чувство винаги ме е преследвало, че ние двамата пак ще се съберем някога, когато животът се подреди. Тя винаги е била моята жена, макар че, май така си мисля за всички тях. Но той и тя заедно? Просто не е редно. Изобщо не е редно.

Ако имаше грам мозък, да му беше била шута още преди години. Не че ще бъда удостоен с честта да получа от Спъд отговор на въпроса си. Няма дори „Какво правиш насам Саймън, защо работиш зад бара в Лийт?“. Не. Егоистичната му твар не е в състояние да прояви дори рудиментарно ниво на любопитство; камо ли да докара истински сърдечен поздрав.

— Виж, ъ-ъ, знаеш, какво ще те помоля — изкашля се той.

— Не и преди да попиташ — ухилвам се, колкото е възможно по-студено и надменно.

Мърфи има наглостта да ми отвърне с изражение на човек, едва ли не наранен от грозно предателство и поглед „значи-такава-била-работата“. Той поема дълбоко дъх и изтерзан мъчителен звук се изтръгва от немощните му гърди, докато въздухът опитва да си пробие път. На кое ли от всичките се дължи — бронхит, пневмония, туберкулоза, цигари, крек, СПИН?

— Нямаше да те моля, ако наистина не бях зле. Толкова ми е кофти, че ще пукна.

Поглеждам го и преценявам, че има право. После вдигам една от чашите срещу светлината и докато я проверявам внимателно за някое петънце отсичам:

— На осемстотин метра нагоре. От другата страна на улицата.

— Какво? — не може да повярва той, устата му остава отворена като на златна рибка.

— Бюрото за Социални Помощи на Единбургския Общински Съвет — информирам го. — Тук, ако не си забелязал, е обществено заведение. Може би си сбъркал вратата. Ние сме лицензирани само за продажбата на спиртни, вредни за здравето напитки — допълвам информацията с необходимата студена официалност и вземам друга чаша.

Почти съжалих за думите си, когато той ме изгледа за секунда с абсолютен потрес, преглътна удара и с бърза крачка излезе от пъба в гробовно мълчание. За щастие, приливът на угризения, бе моментално заменен от изблик на гордост и облекчение, че още един крастав помияр напусна живота ми.

Вярно, знаем се от отдавна, но тогава беше друго.

В пъба влиза малка групичка, а после за свой ужас забелязвам как няколко костюмара от Скотиш Офис подават глави зад вратата, бърчат носове и набързо се омитат. Пред очите ми потенциалните нови клиенти с тлъсти портфейли са прогонени от стиснати дърти боклуци с шепа пенита и пишлигари, които се тъпчат до козирката с упойващи вещества, като изключим, разбира се, алкохола, който се опитвам да продавам, за да си изкарам хляба в този бар. Тази първа работна смяна се очертава да продължи безкрайно дълго. Преглъщам факта с нарастващо униние и се сещам за леля Паула и нейния слънчев глупашки рай.

Най-сетне намерквам приятелска физиономия да влиза в пъба, покрита с типичната си къдрава четина, но доста по-късо подстригана, отколкото бях привикнал и тяло, доста по-стегнато и слабо, отколкото бих повярвал. Последния път, когато видях този човек, бях убеден, че пропада в Тлъстия Ад. Но той явно бе разчел знаците и се бе шмугнал навреме в някакъв пряк път за спасение и отново бе излязъл по магистралата на Рай Елеганс. Това не е никой друг, а бившия популярен дилър на безалкохолни газирани питиета, най-добрия, който този град някога е раждал, Тери „Лимонадения“ Лосън, от малцината сотънски избраници. Тери е малко извън своята обичайна територия тук, но това не го прави по-малко желано присъствие. Той ме поздравява сърдечно и забелязвам, че и дрехите му са се променили към по-добро. Скъпо на вид кожено яке, черно-бяла Лакоста с емблема Кунз Парк Ф.К., макар и ефекта да се дънеше донякъде от джинси менте Калвин Клайн и обувки Тимбърленд. Правя мислена отметка да повдигна въпроса по-късно. Черпя го едно пиене и отваряме приказка за миналите времена. После Тери ми разказва с какво се е захванал. Звучи интригуващо…

— …и са адски навити. Тия гаджета са направо пожар. Страшна тръпка. Не е за вярване. Записваме сцените и шоуто е готово. Вече пускаме и обяви за продажби из порно-списанията. В началото записите си бяха доста суровички, грубовата работа, значи, но вече надобряваме, развиваме се, така да се каже. Едно от приятелчетата е гъсто с пичове от Нидри, които имат всички джаджи, както си трябва, за обработка на записите. И това е само началото. Друг от тайфата пък се е заел да прави платен сайт и така. Заеби ония глупости, дето бизнесът крепял Интернет. Не е вярно. Порното създаде Интернет.

— Звучи яко — кимам и освежавам питиетата. — Доста си напреднал с материала, Тери, приятелю.

— Така е. И аз също се изявявам пред камерата. Знаеш ме как съм, винаги съм си падал по пичките, а какво лошо да изкараш малко мангизи без много зор. Има и много нови свежи таланти, които напират. Солта на живота, дето се вика — пуска тарикатска усмивка той и целият грее от ентусиазъм.

— Точно твоята игра, пич — отбелязвам и си мисля, че е само въпрос на време преди Тери, дори и по своя недодялан начин, да влезе в индустрията.

Тери вкарва още едно и решавам, че Мо ще се справи сама и минавам от по-удобната страна на бара, като преди това слагам на бара две големи брендита и две коли. Скоро Тери вече развива темата колко е велико, че съм се върнал и как с моите връзки в индустрията е крайно време да завъртим нещо заедно. Разбира се, надушвам уловката от сто километра.

— Лошото е — кокори очи той, — че ни изхвърлиха от предишното място и се чудех дали не може да се прехвърлим тук, при теб, за малко.

Прелюбопитно. Сещам се за голямото помещение на горния етаж. Там има бар, но в момента не се ползва.

— Какво пък, от опит не боли, а, Тери? — усмихвам се.

— Ъ-ъ, какво ще кажеш за малка проба още тази вечер — пита Тери колебливо.

Прехвърлям идеята в главата си между две тупвания на сърцето и кимам бавно:

— Няма време, което да е по-добро от настоящето.

Лимонадения ме плясва дружески по рамото.

— Сик Бой, наистина е велико, че се върна. Ти си като струя от положителна енергия, приятел. Аман от тия мрънкащи чекиджии в този град, дето ти убиват мерака. Тия мръсни копелета не си мърдат и пръста, а като се пробваш да направиш нещо, веднага ти обръщат гръб и започват да те плюят. Ти обаче не си от тях, пич, ти си истински навитак, братче! — Тери с леко извъртане прави танцова стъпка към дансинга, вади GSM-а си и започва да набира.

Като наближава времето за затваряне, започвам решителни опити да изкарам малките дрисльовци около джубокса през вратата.

— МОЛЯ, ДОВЪРШВАЙТЕ ПИТИЕТАТА СИ, ДАМИ И ГОСПОДА! — пронизително се цепя през бара и някои от дъртаците се затътрят навън. Тери още здраво е захапал GSM-а. Обаче малките копеленца създават проблем. Онзи дребен нагляр, дето му викат Филип, истински вреден тип с безброй пръстени и на двете ръце, веднага се е усетил, че нещо се готви. И оня, едрия Къртис, неговия заекващ малоумен приятел, с когото видях Мърфи да говори на излизане. Лика прилика, няма що.

Отварям вратата и им кимам. Докато се изнизват, копелето Филип ме пита:

— Не може ли да останем, а, Сик Бой? — Малките му тесни като процепи очички святкат, златният зъб блести. — Чух ви да си говорите с Тери Лимонадения — ухилва се той нагло и настъпателно.

— Не може. Събрание на масонската ложа, приятел! — казвам и избутвам кльощавия му задник на улицата. Кретеноидното му другарче се изнизва след него, а останалите ги последват.

— Мислехме, че ще ни оставиш — обажда се друго нагло помиярче.

Не обръщам внимание на дръвника, но намигвам на малката сладурана, която върви след него. Тя ме поглежда безизразно тъповато, но леко се усмихва преди да излезе. Много е малка за мен, все пак. Кимвам на Мо, която изключва джубокса, затварям вратата и се връщам на бара да налея по още бренди за мен и Тери. След няколко минути някой тропа отвън, но аз не обръщам внимание. Чукането преминава в традиционния футболен ритъм от агитките: та-та, та-та-та, та-та-та-та, та-та. Тери спира да бъзика GSM-а.

— Това са нашите хора — казва той.

Отварям вратата и виждам някакво бегло познато лице. Започвам полека да вдявам и съм сигурен, че е от старите Хибс пичове, но в Единбург всички между двадесет и пет и тридесет и пет са от тази чета. Има още няколко сравнително познати лица, които обаче не мога да свържа с никакво име. Далеч по-впечатляващи са гаджетата. Три от тях са направо шедьоври плюс една по-здрава хубавица с мръснишки поглед и една малка сладурана с лунички, която наистина изглежда доста неуместно на такова място. Една от групата е особено апетитна. Светло кестенява коса, почти ориенталски очи, перфектен маникюр, тънко изскубани вежди, малка уста, но много плътни устни. Мамка му, а тялото, тялото наистина се извива грациозно под тези скъпи дрехи. Гадже Numero Duo в класацията е малко по-младо и макар да не е толкова елегантно облечено, е на милион светлинни години от определението нечукаемо. Трета в чарта е блондинка, която си го търси. Малките копеленца Филип и Къртис още висят отвън и бройкат момичетата, както и аз, особено зрелищните извивки на кукла Numero Uno с дългата, кестенява коса и страстно арогантно лице. Тази специално изглежда далеч, далеч над класата на Тери.

— Тая да не би да е масон, а? — подхвърля наглият боклук Филип.

— Ложа 69 — прошепвам му в отговор, затръшвайки отново вратата в лицето му, а Тери вече посреща групата с големи овации.

Обръщам се към новите си гости.

— Така, приятели, трябва да се качим на горния етаж, моля през вратата в ляво — приканвам ги. — Мо, ще те оставя да заключиш, скъпа.

Мораг вдига за малко вежди, опитвайки се да включи какво точно става, после отива до офиса и си взема палтото. Тръгвам след останалите нагоре. Да, изглежда наистина прелюбопитно.