Ървин Уелш
Порно (58)

58. ЧИСТ БОНУС

Измъквам навън това копеле Втората Награда, след това се обаждам и на Мърфи да дойде, защото искам да се разровя до дъно в тия лайна за Джун. Някои копелета нещо не са наясно или се опитват да ме пързалят. Приятели. Никой не ти е приятел, колкото повече остаряваш. Втората Награда се върти около масата за билярд и ми се налива с доматен сок като някой педал. Ще му дам един доматен сок на копелето. Ебати анти-социалния тип.

— Тия дрънканици за алкохолизма са пълни чекии! Човек може да изпие една бира! Няма да умре от бира, я! Една шибана бира!

— Не, не мога да пия, Франк, така каза докторът — вика той, а очичките му светкат по оня смахнат начин като на ония с промитите мозъци, светкат с онова дето му викат божия светлина. Божия светлина, оная ми работа!

Да се кланяш на всички тия лайна!

— Какво разбират тия шибаняци? Казали на майка ми да спре цигарите. Пуши ги по шейсет на ден. Вика — „Кво ще правя сега, Франк, така си успокоявам нервите. Само цигарите помагат, тия хапчета за нищо не стават“. А аз само й разправям — „Да не си се смахнала, че ще отказваш фасовете“. Та тя ще изпадне в шок, човече и ще гушне букета, ако ги спре. Ако нещо не се е строшило няма кво да се оправя, значи, така й казах. Значи и ти можеш да пийнеш една бира.

— Не, не мога.

— Виж кво, взимам две бири и толкова — казвам и отивам при Чарли, който е на бара и грабвам две халби светло. Само да смее копелето да не я изпие. Няма да си харча парите за пиене, дето ще се хвърли, я! Тъкмо занасям бирите и гледам някакво копеле влиза в бара, но не е шибания Спъд. Викам на Втората награда да разбие топките:

— Готви се да умреш, копеле! — майтапя се.

Пак си мисля за скапаната си майка и как се опитах да й направя услуга. Не че изобщо й дреме на старата. Поне не и докато го има шибаното бинго. Ако зависеше от мен, досега да съм ги затворил тия места — само загубено време и пари, значи. Не е като залаганията на коне, никакво забавление, значи!

Както и да е, Втората Награда го отнася. Бия го първата игра, разбиваме за втори път и продължавам да гледам към вратата. Мърфи никакъв го няма.

— Не си я и докоснал тая бира, копеле! — викам на Втората.

— Не, Франко… Не мога, човече…

— Не можеш или не искаш — гледам го в очите. После, по някаква причина се обръщам и гледам оня пич, дето си седи на бара и чете резултатите от надбягванията в Рекърд. Има нещо познато. Знам го от пандиза, там ми казаха какви ги е вършил. Тоя е шибан изверг! Помня всичките копелета, направил съм го професия да помня лица, значи! Всички се пробват да ми избягат, защото знаят, че искам да ги погледна право в очите! Какво точно беше направил тоя? Не мога да се сетя. Само е важно, че тоя е изрод и животно. Гледам го как си седи копелето, седи си там, в същия шибан пъб, където сме и ние с Втората Награда, просто си седи на бара и чете шибания Рекърд!

Чарли на бара му сервира бирата, все едно е някакъв нормален човек, а тия дъртите копелета в ъгъла ме зяпат. Такива едни здрасти-здравей, нахилени и така, но ме гледат по същия начин както гледат и онова копеле! Просто бивши пандизчии, само това виждат те. А не съм като оня изрод и никога няма да бъда! А той си пие биричката и хич не му пука! Ходи по улиците, върти се край училищата, причаква децата и ходи по тях…

Да, това е ситуацията, оглеждам тая помийна дупка наоколо и да, тук в моята кръчма седи един шибан изверг! И има наглостта да си пие бирата!

— Това там е извратено животно — викам на Втората награда, който реди топките — Изпуснат звяр, гаден изверг! — казвам му.

Втората Награда ме поглежда така, сякаш няма намерение да прави нищо. Тия приказки за християнство и опрощение съвсем са му прецакали главата. Всички наоколо са се смахнали, мамка му!

— Човекът просто си пие пиенето, Франк. Остави го на мира, приятел! Хайде! — разправя ми той и бързо разбива, защото знае, че ще ида при оня извратен урод.

Какво им става на всички, а?

Втората Награда ме гледа и мига, сякаш е разпознал тоя ми поглед, снижава глава и казва:

— Ти си наред, Франк! — но аз изобщо не го слушам, защото гледам право в оня на бара.

— Изрод, животно — викам на Втората Награда, навеждам се с щеката и ме прерязва болка, заради раната от ножа, дето Джун ми го заби. Само стискам зъби и вкарвам една зелена в джоба, представяйки си, че е главата на оня звяр. Търпението ми е на изчерпване, значи!

— Добър удар, Франко — казва Втората Награда, или нещо подобно, но не го чувам, защото пак фиксирам копелето на бара.

— Може да е тръгнал на лов за малки момченца, мамка му. Може да е тръгнал и по моите деца — изсъсквам и този път тръгвам към бара.

Втората Награда само скимти един такъв:

— Франко… хайде… — И хваща недокоснатата си халба. — Хайде да си изпием бирата! — Но вече е късно за такива глупости, той знае, че не го слушам, а след няколко крачки съм право пред извратения звяр.

— Шест, шибано шест, шибано шест! Числото на Звяра — прошепвам бавно в ухото на копелето.

Той рязко се извръща. Гледа сякаш го е чувал и преди. Тогава го фиксирам с поглед, зяпам го сякаш надничам право в душата му, виждам целия му шибан страх, но виждам и друго — шибаната смрадлива гнилост в това копеле, сякаш надничам и в себе си сякаш имаме нещо общо. Трябва да действам, да действам веднага преди другите също да са го видели, защото аз не съм като тоя звяр, просто няма начин.

Това, което виждам в него…

Цялата му представа за себе си, изградена чрез терора над всички останали, цялата се срутва както си стоя пред него, аз, някой, който смътно помни като Бегби. Да, той е изплашен, гади му се от ужас и болка, някакво перверзно, сладко гадене. Умът и тялото му играят всякакви номера. И копелето вижда ефекта на собствената си власт върху другите, усещайки моята върху себе си. Той усеща абсолютната свобода на победения, свободата на пълната и тотална капитулация пред волята на друг. И всичко е далеч над насилието, дори и над секса; някакъв вид любов, перверзно тщеславие, далеч над самото шибано его. Откривам нещо… откривам…

Не… не… стига с тия педалски лайна…

Но точно това означава и да си желязно копеле. Нещо като пътуване, саморазрушително пътуване, за да откриеш собствените си граници, защото шибаните граници винаги се явяват в лицето на някой по-железен от теб. Само един як, силен, твърд мъж: може да го направи за теб, може да те научи, да ти покаже къде ти е мястото, докъде стигат параметрите ти. Чизи… това беше името… Чизи.

Не… Копелето се опитва да каже нещо, но аз не мога да го оставя да говори. Веждите ми леко се повдигат, точно когато чашата ми се издига над врата на Звяра… как му викаха… Чизи.

Копелето изквичава и се хваща за врата, а кръвта му шурва по целия бар. Трябва да е било вена или артерия. Цялата работа е, че дори не смятах да правя такова нещо на копелето. Дойде като чист бонус. И той извади късмет, защото смятах да го довърша по-бавно. Исках да го чуя как пищи, как се моли като малките дечица, с които се е гаврил. Единствените писъци обаче, които чувам идват от Втората Награда, докато кръвта на Звяра блика на тласъци, а единият от дъртаците само вика:

— Боже Господи!

Завъртам се и коввам един на Втората Награда в шибаната му челюст, за да спре да циври като малко момиченце.

— Млъкни бе, кретен!

Звярът се препъва покрай бара и пада, кръвта му продължава да блика по пода. Втората Награда се подпира на джубокса и започва да рецитира някаква тъпа шибана молитва.

— Франко, това не е нормално! — вика Чарли, поклащайки глава. — Звяр или не, това тук е моят пъб.

Само го поглеждам и го соча с пръст, дъртото копеле. Втората Награда още каканиже шибаната си молитва, нещастника.

— Значи — викам на Чарли и другите двама старци, — копелето е изрод. Можеше следващото да е моето или някое от вашите деца — казвам им, а Звярът приритва и предава богу дух, става страшно тихо и спокойно, и имам чувството, че съм някакъв светец или нещо такова. — Така че, Чарли, дай ми десет минути и тогава се обади на полицията. Ще кажете, че две млади копелета са го заклали — обяснявам на всички. — Само някой да ме натопи… да ме натопи за тоя изверг, умира на часа и не само той, а и всяко шибано копеле, което е познавал! Схванахте ли?

А Чарли само разправя:

— Никой няма да натопи човек за такъв изрод, Франк. Исках само да кажа, че се опитвам да правя бизнес тук. Не са минали и пет-шест години, откакто Джони Бротън гръмна онова момче в същия този бар. Как да движа такъв пъб?

— Знам, Чарли и ще помогна. Ще те компенсирам, знаеш — казвам и изтичвам до вратата да я заключа от вътре. Не искам Спъд или някое друго копеле да влезе точно сега.

Взимам една кърпа иззад бара и избърсвам ръбовете на билярдната маса, щеките и всичките топки. Изливам халбите ни и ги измивам. Обръщам се към Втората Награда:

— Омитаме се! Хайде! Не забравяй, Чарли, десет минути, после телефона! Ние не сме били тук, нали?

Поглеждам двете дърти копелета. Единият е Джими Дойг, а другият — Дики Стюарт. Те няма нищо да кажат. Чарли е ядосан заради цялата кочина, полицията и всичко това, но няма да ме натопи.

— Ще се върна да изчистя като хората, Чарли — викам. — Искам да кажа, това копеле е истински звяр. Не знаеш каква зараза е донесъл — обяснявам и се обръщам към двамата дъртаци. — Всичко точно?

— Да, Франк, синко, няма проблем — казва Джими Дойг, печеното копеле. Старият Дики се тресе, но успява да промърмори:

— Всичко точно, Франк, синко.

После се измъкваме изотзад, през малкия двор и в страничната уличка, оглеждайки се никой да не ни види от прозорците и по самата улица, значи. Викам на Втората Награда да се разкарва обратно към града, защото целият трепери като Шейкинг Стивънс, оня дето се правеше на Елвис, но хич не го докарваше по Топ ъф Дъ Попс.

Хващам Спъд на стълбите, тъкмо когато излиза. Копелето нещо се шашка като ме вижда.

— Ей, Франко… Извинявай, че закъснях, човече, Али ме забави на телефона… Изглаждахме нещата, така да се каже… Тъкмо бях тръгнал към Николс.

— И аз не съм ходил още. Бяхме из града с Втората Награда, копелето не му се идваше в Лийт — обяснявам. — Щял да се пропие пак, вика.

— Ахъ — отвръща Мърфи и после пита: — Нали искаше да знаеш нещо — за Джун, значи?

— Майната му, дреболия — викам. — Значи, няма да мога да дойда в Николс. Скарах се с гаджето и трябва да ида да поговоря с нея, преди това трябва да мина през брат ми Джоу.

— Хубаво… Тогава ще взема да отскоча до Порт Съншайн, да мерна Али и така…

— Ей, женски работи, край нямат, а? — Зарязвам го на стълбите и тръгвам към Джоу, с надеждата, че оная нагла пичка жена му не си е вкъщи. Линейка и две шибани полицейски коли с вой се отправят надолу по Уок.