Ървин Уелш
Порно (46)

46. Мръсен № 18747

Ники е богиня. Наблюдавам я. Знае как да свири на тънката струна, как да накара някой да се почувства ценен. Например, не те пита просто дали искаш един фас, а казва — „Би ли искал да изпушиш една цигара с мен?“. Или „Да изпием ли малко вино заедно?“ и виното винаги е червено, никога бяло. Това отличава класното гадже от мърлите от Фиф или Есекс със селяшкото им студено къдрене. Тия пуйки увоняват всичко с пръдните си от бялото вино. „Да направя ли чай за двама ни?“ или „Много ми се иска да послушаме заедно Бийтълс. «Норуиджън Ууд». Би било чудесно!“. Или „Защо не идем да си изберем малко нови дрехи?“.

В нашата финансова далавера тя се справя по-добре от мен и започвам да се тревожа за собствения си напредък. Поне снимките вървят добре, макар че имах съмнителната чест да заснема Майки Форестър, на който Уанда направи свирка в един от асансьорите на Мартело Корт снощи. Брайън Кълън, стар приятел от Лийт, охранява най-високата кула в Единбург, имам предвид Мартело Корт, а не мизерния инструмент на Майки. Но така или иначе, брат номер четири е задоволен.

Далаверата започва наистина да ме тревожи, но молбите ми са чути и Скрийл ми се обажда:

— Здрасти приятел — казва той в слушалката, докато се опитвам да не кихна и да прахосам голямата линия кока, която току-що смръкнах. Напоследък по-голямата част от белия прах засяда в кухините и синусите ми. Когато се издухам в кърпичка, по-голямата част от дрогата отива в нея, отколкото в дробовете ми. Направо ми се ще да си промия сополите. Носът ми се е сдухал. Минавам на крек.

— Скрийл. Тъкмо си мислех за теб, стари негоднико. Тъкмо викам на един приятел: Скрийл, приятелчето от Глазгоу, е, това е пич! Никога не ме е дънил! Някакви новини? Нещо ново?

— Какво си замислил, Сик Бой?

— Толкова ли е очевидно? — подхилвам се гадно. Това прави коката. Поръчал съм си бавен и скъп трип към Ада.

— Изобщо не е. Както и да е, гаджето, което търсиш се казва Шърли Дънкан. Тя е ниска, тлъста, живее с майка си в Говънхил. Няма гаджета. Срамежлива. Тя и приятелките й пият в „Ол Бар Уан“ всеки петък след работа. Тази вечер ще е там.

Какво безподобно човешко същество е този глазгоуец.

— Ще се срещнем в Сами Даус в шест.

— Нямаш проблеми. Чао.

Отивам на гарата, спретнат в яке и панталон Армани и пуловера ми Роналд Мортесън. Обувките са Гучи. За съжаление не успях да намеря прилични чорапи в скрина и се наложи да обуя спортните Адидас с гадния ефект на хавлия. Трябва да ги разкарам, трябва да намеря магазин за чорапи на Уейвърли или край с мен.

Купувам светло сини копринени чорапи и дори се замислям дали да не дам адидаските на Скрийл, но пък той може да не разбере жеста. Преди да се метна на влака си проверявам SMS-ите. Рентън ми съобщава, че се е върнал в Шотландия. Копелето го е налегнала люта параноя. Дори не казва, къде е отседнал, за да не го изтропам на някой от приятелчетата на Франсоа. Скоро ще го открия къде се е заврял, няма страшно.

Звъня да запазя нощувка в Малмезон в Глазгоу, с мисълта, че ако отседна в скъп хотел, ще имам по-голяма мотивация.

След като слизам от влака отивам право в Самиз, където Скрийл вече ме чака на бара. Внезапно осъзнавам, че са изминали четири години. Опитвам се да не трепна, когато той ме представя като Сик Бой на няколко местни мизерници.

— Сик Бой тук е Почетен Господин — смее се Скрийл, — малко противоречие, но какво да се прави.

Нещастници. Ако в Глазгоу им вземеш ножовете и ги научиш на малко лична хигиена от тях ще станат великолепни домашни любимци. Скрийл обаче председателства сбирката и освен това е свършил добра работа, така че съм напълно съгласен да се сниша и да поема всичките му ебавки в очакване на главното ястие.

— Както и да е, къде е малката птичка? — снижавам глас и леко припявам песничката от един анимационен филм, който бях гледал, май беше песента на Катнип от „Хърмън и Катнип“. — В настроение съм за любоо-оффф…

— Дори не ща да знам какви си ги намислил — ухилва се Скрийл, което трябва да рече, че копелето направо си умира да разбере нещичко. Пликът, който пъхам в джоба му го кара да замълчи.

— Някой ден ще ти кажа, но не сега — казвам с хладна окончателност.

Излизаме и пресичайки Джордж Скуеър под монотонния дребен дъждец, навлизаме в Мърчънт Сити, както нечистоплътните копелета наричат тази част от смрадливата си кочина. Едно униформено ченге спира някакво деграде с кутийка бира и му вика да я хвърли. Ебаси нелепицата! Ако трябваше Глазгоу да се прочисти от пияници и мизерници, просто трябваше да натоварят цялото си шибано население на камиони за добитък и да ги закарат някъде в Хайлендс.

Споделям със Скрийл всичко това и той ми се сопва, че ако не съм му бил приятел със сигурност щял да ме заколи.

Аз пък казвам, че изобщо не съм изненадан.

Класически „Ол Бар Уан“. Просто би могъл да бъде където и да е другаде. Пълната безличност на такива места винаги се прехвърля върху клиентелата им. Безвкусно изложение на хора, които идват да се натряскат с колегите си от офиса след работа и се надяват някой или някоя да е толкова пиян или отчаян, че да се съгласи да ги изчука.

Приближаваме бара и Скрийл ми показва Шърли Дънкан оставяйки ме със закачливото:

— Късмет, братче!

Е, здравей, бейби. Можех и сам да се досетя коя е. Тя е с две други гаджета, едната, от които става, а другата си пада малко грозен курволяк. Моята Шърли обаче е с не едно и две килца над нормата. Едно от нещата, за които съм съгласен с Рентън е, колко отблъскваща е дебелината. Никакви дрехи не вървят на тлъсто тяло — това е една социално задушаваща деформация, която подсказва лакомия, липса на самоконтрол и, нека си го кажем направо, душевно разстройство. Имам предвид у жените. При мъжете може да мине дори за проява на характер и joie de vivre.

Бих казал, че е в късните тийнейджърски или ранните двайсет години (това е още нещо за дебелината, колкото си по-тлъст, толкова по-малко значение има на каква възраст си) и дрехите й са избрани от доминиращата й майка. „Тези евтини дрешки в стил петдесетте за хора с умствени увреждания ти стоят чудесно, скъпа!“. Стоя си кротко на бара, отпивам от чашата с Джак Даниелс и колата и чакам нейната приятелка, курволяка, да ми кацне всеки момент. Пускам й една усмивка и тя ми я връща, отмятайки коса от очите си със заучена свенливост. Но тя не може да заблуди никого, явно отчаяно си го търси и смята да запише точки.

— Винаги ли има толкова народ тук рано в петък? — питам я, докато Стинг пее какво е да си англичанин в Ню Йорк.

— О, да, Глазгоу си е Глазгоу — отвръща тя. — А ти откъде си?

О, тази е толкова лесна. Защо не беше тя вместо Дебелата Берта?

— От Единбург, дошъл съм по бизнес, но реших да изпия едно преди да си замина. Сигурно току-що сте приключили работа?

— Да, преди малко.

Представям се на това гадже, което се казва Естел. Тя предлага да ме черпи, но аз настоявам да купя пиенето. Тя ми казва, че е с пиятелки и аз като истински единбургски джентълмен черпя и трите. Гаджето е впечатлено и не е ли очевидно защо.

— Този пуловер Роналд Мортесън ли е? — пита тя, докосвайки превъзходната вълна. Аз само се усмихвам многозначително. — Така си и мислех! — Тя ми пуска онзи открито преценяващ поглед, който не можеш да видиш в Единбург или Лондон от жена, освен, ако не е два пъти по-възрастна от теб. Аз съм просто ендинбургец в Кирленд, о-о, о-о…

Когато слагам питиетата пред тях, установявам, че са доста пияни, дори моята Шърли Дънкан. Естел ме поглежда и се обръща към Мерилин, третото гадже:

— Днес е в такова настроение, че може да те натика в меча дупка — кикоти се тя и се задавя с питието си.

— Само да внимава да не сбърка дупката — усмихвам се, улавяйки травматизирания поглед на Шърли Дънкан. Тя определено е най-грозната от трите.

— Тя никога не бърка дупките — смее се Мерилин, а Естел я сръгва с лакът. Опитвам се да сдържа естествения си инстинкт да се насоча към Мерилин, дори Естел би свършила работа при спешен случай, но бизнесът си е бизнес. Шърли гледа смутено, да, тя определено е най-гламавата в компанията.

— А с какво точно се занимаваш, Саймън? — пита плахо тя.

— О, PR съм. Занимавам се главно с реклама. Наскоро се преместих от Лондон в Единбург, за да задвижа някои проекти.

— А с какви клиенти работиш?

— Главно от киното, телевизията, от този сорт — казвам и продължавам да разтягам локуми. Изпива се още сума си пиене и петната по-лицата им стават все по-големи и по-червени, те започват да светят като фарове, а хормоните се блъскат като във флипер. Представете си големия надпис над казиното тип Вегас:

ПЕНИС, МОЛЯ!

Гледам Естел и си мисля, че за шест месеца на Кинг Крос при пълна програма мога така да я преобразя, че да си изкарва хляба по гръб. Надушвам развалената стока, там където някой баща или приемен баща е оставил неизлечим психически белег, който сам чака да избие отнякъде. Личи си по очите, леко унилия, наранен израз, подсказващ склонност към саморазрушителна привързаност. Животът на такива момичета е изкривен от сексуално посегателство и тормоз, но не се заблуждавайте, те са програмирани така, че да търсят своя следващ мъчител със страстта, с която той гони тях. Купонът се прехвърля в Клатиз и аз се залепвам за Шърли Дънкан за пълен потрес на другите две и на самата нея. Започваме да се целуваме и скоро вече я водя към Малмезон.

— Правила съм го само веднъж… — казва тя.

Когато се озоваваме в леглото, стискам зъби и мисля за плана. Одървен съм като желязо, ръцете ми опипват тежките й цици, движат се нагоре-надолу по провисналите й бедра и задника й, напомнящ лунен пейзаж. Вкарвам й го и тя свършва почти веднага. За да не губя контрол над ситуацията, решавам да не свършвам, а да издам фалшив стон. Изпъвам се като струна и с едно последно конвулсивно движение на таза симулирам изпразване.

Замислям се, че за пръв път симулирам оргазъм. Чувствам се чудесно.

Когато утринната светлина се процежда в стаята, мащабът на моята саможертва става болезнено ясен и направо ми прилошава. Тя става от леглото и казва:

— Трябва да тръгвам. Днес съм на работа.

— Какво? — питам, леко обезпокоен. — Работите ли, когато Рейнджърс пътуват?

— О, не, аз вече не работя на Иброкс. Напуснах миналата седмица. Сега работя за туристическа агенция.

— Не рабо…

— Нощта беше великолепна, Саймън. Ще ти се обадя! Сега трябва да бързам!

Тя излиза през вратата, а аз оставам да лежа като покосен, изнасилен от тлъста минджа и всичко това благодарение некомпетентността на Скрийл!

Изяждам предплатената закуска и изпълнен със самоненавист тръгвам към Куийн Стрийт, звънейки на Скрийл по мобилния. Той се прави на ни лук ял, ни лук мирисал, но аз си знам, че копелето ме е насадило.

— Не съм знаел, шефе. Нищо, де, завърти се край нея и ще разбереш кой бачка там сега!

— Ъ-ъ-ъх — прекъсвам разговора с надеждата, че Ники се справя по-добре от мен.