Ървин Уелш
Порно (74)

74. „…убийствен цистит…“

Ларс Лавиш е хвърлил око на това, което е в бикините ми. Тия порно типове са доста тъпи, макар и много амбициозни. С него е скучно, но е по-интересно от компанията на Саймън. Той се е превърнал в канска кокаинова досада. Не искам да съм прекалено строга към него, защото това е неговия момент и той трябва да му се наслади, да се изкефи, докато му е времето. Но е станал просто невъзможен. Иска да изчука всичко наоколо, като Къртис, който всъщност го и прави. Лъскавите гаджета се редят на опашка, ужасни капризни вресли тичат да се пробват с този пенис, новината за който се разпространява светкавично по клюкарската мрежа на тентата. А перченето на този млад господин подсказва, че най-накрая се е превърнал в същия този свой пенис. От Бъргър Бар до порн-стар.

Той беше изчезнал с някакво гадже и сега двамата се появяват отново.

— Как върви, Кърт?

— Велико — казва той и води гаджето за ръка. Очите й са се изцъклили и тя едвам ходи по права линия. — Това е най-великото време в живота ми!

Не мога да оспорвам такова твърдение.

Дръпвам го към мен и прошепвам в ухото му.

— Помниш ли какво ми беше казал за онези типове? Пичовете от училище? Как са ти се подигравали, че си изрод? Е, кой сега е прав и кой крив?

Той се надул като пуяк. Партито приключва и отиваме в някакъв клуб, но вътре е адски тъпкано, едва се движим и затова решаваме да пренесем купона в нашия апартамент в хотела.

— Егати чудото — казва Къртис, оглеждайки разкошната фасада. Пътят на нашата малка групичка е препречен от униформен портиер, който ни пита доста презрително:

— Гости ли сте на този хотел?

— Не, дори и най-развинтеното въображение не би могло да си представи подобно нещо — отговаря тежкарски Саймън. Тъкмо, когато портиерът се кани да ни изрита, Саймън изважда ключовете си.

— Да бъдеш гост означава да получиш някакъв вид гостоприемство, поне най-елементарна любезност. Да, ние сме отседнали в този хотел, но, не, не бихте могли да ни наречете гости.

Портиерът се опитва да каже нещо, но Саймън маха с ръка, сякаш пропъжда отровния мирис на пръдня и влиза вътре. Аз го последвам с леко извинителна усмивка, а после и останалите. Качваме се в стаята и пресушаваме бара. Саймън продължава да ме дразни с откритото си подмазване на мис Фокс Сърчлайт. Начинът, по който поглъщат цели лопати с кокаин е направо стряскащ.

— Порнографски филм… И Къртис е звезда? — пита тя и го гледа ококорено. Къртис лежи на дивана, а Мел кима утвърдително.

— Да, Къртис, Мел също и Ники, разбира се — благоволява да ме спомене Сик Бой. — Жените винаги са главните в порното. Но Къртис притежава инструмент, който го издига далеч над средното посредствено ниво! Разбира се, и аз играя във филма…

— Наистина… — Мис Сърчлайт потрива ръката му, докато двамата се разкъсват с очи.

Мазният им флирт ме кара да се чувствам, сякаш съм погълнала тонове захарен памук. Слушам го известно време как се лигави и се унасям в сън. Когато се събуждам посред нощ, пикочният ми мехур ще се пръсне, ставам и се затътрям към тоалетната, където пикая болезнено и дълго, на тласъци, сякаш изкарвам разтрошено стъкло — сигурен признак за убийствен цистит. Мини-барът е празен, Саймън и Фокс Сърчлайт са се изпарили, а Къртис и Мел дремят върху шезлонга, прегърнати както са си с дрехите.

Отново сядам на тоалетната чиния и се опитвам да изкарам остатъците от токсичната урина. Обаждам се на рецепцията да ми изпратят малко нурофен. За късмет имам малко циланол в чантата и глътвам едно прахче. Кошмарът обаче е пълен. Не мога да заспя отново, цялата се обливам в трескава пот. Саймън се връща и забелязва неразположението ми.

— Какво има, бейби?

Обяснявам му и точно в този момент пиколото чука на вратата. Саймън отива да отвори и се връща с нурофена.

— След малко ще ти подействат, бейби, няма страшно… Взе ли си циланол?

Кимам изтощено.

— Не съм чукал онази Рони — обяснява припряно той. — Просто се разходихме по плажа, защото всички заспаха. Тези дни има една жена за мен, бейби, една жена, поне извън екрана!

Разходка по плажа. Звучи толкова романтично, че предпочитам да я беше изчукал набързо в стаята й. Той забелязва Мел и Кърт, отива и ги събужда.

— Почти съмна. Можете ли да се върнете в Бевърли и да ни оставите за малко сами? Моля?

Лицето на Мел се намръщва, но тя се надига.

— До-обре… Хайде… Вдигаме се, Къртис!

Къртис се изправя и вижда сълзите ми.

— Какво има, Ники?

— Женски проблеми. Ще се оправи. Ще се видим по-късно — обяснява Саймън.

Къртис не е доволен от обяснението и идва на леглото ми.

— Как си, Ники?

Благодарна съм за загрижеността му и той ме целува нежно по трескавото чело, а аз обгръщам кръста му с ръце. После идва Мел, прегръщам я и я целувам.

— Добре съм. Мисля, че лекарствата започват да действат. Най-обикновен цистит. Твърде много вино и концентрати. Мисля, че това разяждащо шампанско ме довърши.

Когато си тръгват, аз и Саймън лягаме в леглото, обърнати с гръб един към друг, вдървени и напрегнати, аз от болка, той от коката.

Постепенно започва да ме отпуска и заспивам. Трябва да е било някъде средата на следобеда, когато се събуждам от движението му наоколо. Той се приближава и сяда на леглото с таблата със закуска: кроасани, кафе, портокалов сок, малки франзели и пресни плодове.

— По-добре ли си? — пита той и ме целува.

— Да-а, много по-добре — отвръщам и се гледаме мълчаливо в очите.

След известно време той стиска ръката ми и казва:

— Ники, снощи се държах противно. Не беше само от пиенето и коката. Просто ситуацията. Толкова ми се искаше всичко да стане перфектно, че се превърнах в цербер, действах като фашист.

— Какво ново? — отбелязвам.

— Искам да се реванширам тази вечер, преди да идем на партито на Фокс Сърчлайт — заявява той, а лицето му се озарява от огромна усмивка. — Освен това имам великолепни новини.

Той целият свети. Не мога да не попитам:

— И какви са?

— Номинирани сме за най-добър филм! Обадиха ми се тази сутрин!

— Уау… Това е толкова… прекрасно! — чувам се да казвам.

— Да знаеш колко си права! — подхвърля щастливо Саймън. — Освен това ти, аз и Къртис сме номинирани в категорията за най-добър дебют. За актриса, режисьор и актьор!

Усещам такъв прилив на въодушевление, че за малко да скоча до тавана.

За да отпразнуваме номинацията си, Саймън ме завежда на вечеря в един ресторант, който представя като един от най-фините ресторанти, не само в Кан, но и във Франция. Което, разбира се, значи и в света!

Аз съм облечена в блестяща грахово зелена рокля на Прада и обувки Гучи на високи токове. Вдигнала съм косата си нагоре, нося малки златни обици, колие и няколко гривни. Саймън, с жълто памучно сако и бяла риза, ме гледа и поклаща глава.

— Ти си самото превъплъщение на женствеността — казва той с израз на благоговение.

Изкушена съм да го попитам, дали не е пробутал същия лаф на Фокс Сърчлайт снощи, но си замълчавам, защото не искам да провалям момента. Ние сме тук сега и съм наясно, че не винаги ще е така.

Прекрасно е, малък провансалски ресторант, където кухнята е доведена до висше изкуство. От amuse-bouches през върховното homard bleu, suc lies de truffe noire et basilica piles и пилешки гърди demi-deuil, покрити с мастилен сос от трюфели до piece de resistance и планина от трюфели, които покриват хрупкава зелена салата. Разкош!

За десерт избирам крем кафе-шоколад coupe glacee с огромна чаша течен шоколад и brioche, които мога да топя в него. Всичко това бива прокарано с бутилка шампанско „Cristal“ Louis Roederer, шардоне Clos du Bois и две големи Реми Мартен.

Преситени сме от всичко това и си шепнем съблазнително на развален френски, когато мобилният на Саймън иззвънява. Зеленият GSM. Дразня се, че никога не ги изключва.

— Да?

— Кой е — просъсквам, повече от леко раздразнена, че някой се намесва в толкова личен момент.

Саймън слага ръка върху телефона. В началото изглежда доста разтревожен, но после пуска заядлива усмивка.

— Франсоаз. Някакви хипер-важни новини за школата по карти на Бегби в Лийт, за която бях забравил. Каква престъпна небрежност от моя страна да забравя за школата по карти! — После той отвръща със спокоен глас в слушалката. — Аз съм във Франция, Франк, на Фестивала в Кан.

От другата страна се чува бръмченето на рязък глас. Саймън отдръпва телефона от ухото си. Той ми намига закачливо и казва, слагайки другата си ръка на ухото.

— Франк? Франк? Още ли си там? Ало?

Саймън отново запушва слушалката с ръка и се смее:

— Франсоаз има труден характер. Как съм могъл да планувам Фестивала, и школата по едно и също време! Веднага трябва да взема хеликоптер до Лийт — киска се той, раменете му се тресат, аз също започвам да се смея. — Още ли си там, Франк? Ало? — крещи той в мобилния и изчопля с нокът парче храна измежду зъбите си. — Не те чувам. Връзката се разпада. Ще ти звънна по-късно! — казва той и изключва GSM-а. — Такъв е задник, че дори не може да му се сърди човек. Просто е недостижим — казва той с искрен потрес и възхищение. — Този човек е над любовта и омразата… Той просто… Той просто е!

Саймън се пресяга през масата и хваща ръката ми.

— Как някой като него и някой като теб биха могли да съществуват в един и същи свят? Как така планетата Земя е създала толкова разнородно човечество?

И отново се концентрираме един в друг. Саймън хвърля някой и друг арогантен блуждаещ поглед наоколо, но в повечето време ние се изяждаме с очи, играем, примамваме се навътре и навън в душите си. След подобна интимност, чукането би било спад. Почти.

— Имаме ли време да се приберем в стаята преди да се видим с останалите? — питам.

— Ще го уредим — казва той и размахва мобилния.

Отивам в тоалетната, бъркам с пръсти в гърлото си и повръщам храната. Жабуря се с препарата за уста и съм готова. Храната беше невероятна, но твърде калорична, за да я погълна. Както повечето модерни, интелигентни жени, аз съм почитател на Юнг, а не на Фройд, но не мога да не уважавам Зигмунд за ненавистта му към дебелаците. Сигурно причината е, че дебелаците са щастливи и следователно не са пълнили джобовете му като кльощавите невротици. Но сега, в този момент, аз съм щастлива. Ядох великолепни блюда, после се прочистих, преди да ми навредят.

Когато се връщам в ресторанта забелязвам, че е станал някакъв скандал и с нарастващо безпокойство установявам, че нещата се развиват на нашата маса.

— Тази карта не може да е на червено! Просто е невъзможно, мамка му! — крещи Саймън със зачервено лице от пиенето и вероятно кокаина.

— Но, моля ви, мосю…

— НЕ МИСЛЯ, ЧЕ МЕ РАЗБРАХТЕ! ТОВА Е ПРОСТО НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО!

— Но, мосю, моля…

Гласът на Саймън преминава в тихо съскане.

— Не ме пързаляй, шибан жабар! Искате ли тук Том Круз? А Дикаприо? Не искате ли да се храни тук? Утре имам среща в този ресторант с Били Боб Торнтън, трябва да обсъждам с него огромен филмов проект…

— Саймън! — изкрещявам. — Какво става?

— Извинете… О’кей, о’кей. Сигурно е станала някаква грешка. Опитайте с тази. Той подава друга карта, която проработва. Въпреки киселото изражение на главния келнер Саймън гледа самодоволно и нагло и не само, че отказва да остави бакшиш, а на излизане се провиква в салона:

— JE NE REVIENDRAI PAS!

Навън се колебая как да приема случката — като досадна или забавна. Толкова ми е приповдигнато, че избирам второто и избухвам в пиянски нервен кикот.

Саймън ме поглежда кисело, после поклаща глава и сам започва да се смее.

— Това е пълна глупост. Опитах да платя от сметката на Банана Адзури Филмс. Там е пълно с мангизи. Всичките нари от далаверата с едно-шест-девет-нула са там и само Рентс и аз можем да се разпореждаме с тях, а той е в Амс… — Той замръзва и ледена паника завладява погледа му. — Ако. Това. Копеле.

— Тресе те параноя, Саймън — смея се. — Марк ще бъде тук утре, както се уговорихме. Нека се приберем — прошепвам в ухото му, — и да правим любов…

— Да правим любов! Да правим любов ли? Когато рижият крадец най-вероятно е отнесъл всичко, за което съм се трепал?

— Не ставай глупав — умолявам го.

Сякаш за да си възвърне контрола и да си вдъхне увереност, Саймън протяга ръце пред себе си.

— Добре… Добре… Вероятно изглупявам. Знаеш ли какво, ти се върни в хотела, а аз ще се успокоя и ще звънна няколко телефона за петнайсет минути.

Отвръщам с нацупена физиономия, но той не помръдва. Тръгвам и с нежелание се връщам в хотелската стая, където си наливам едно питие, мислейки за копелето и неговата разходка по плажа с кучката от Фокс Сърчлайт.

Когато Саймън се връща, той е по-спокоен и в по-добро настроение.

— Намерил си Марк, предполагам?

— Не, но говорих с Даян. Тя ми каза, че той току-що се е обадил от Амстердам. Казал е, че ще й се обади и по-късно и обеща да го накара да ми звънне веднага — обяснява той, после добавя умоляващо: — Извинявай, бейби, нерви. Твърде много кока…

Приближавам се към него, сграбчвам здраво ташаците му през панталона и усещам как курът му се втвърдява. По лицето му се изписва широка усмивка.

— Ти мръсна кучко — смее се той и се хвърля върху мен, после вече е в мен и правим любов трескаво, дори по-горещо и ненаситно от първите ни няколко пъти.

По-късно отиваме на рандевуто с Мел и Кърт и потегляме към партито на Фокс Сърчлайт. Доста е тъпо, но диджеят е чудесен и оживява обстановката, а ние пак се намотаваме. Когато всичко завършва се мятаме на един катер, който ни закарва към туристическия кораб Прайвит, закотвен наблизо и отскоро превърнат във филмово студио. Това е парти на порно звездите, с чукане, евро-техно и пиене на корем. Саймън е очевидно кълбо нерви, непрекъснато говори по мобилния, опитвайки се да се добере до Марк. Той се опитва да звучи небрежно:

— Ако от тази музика не ти се прииска да те изчукат отзад, нищо не може да те накара.

— Прав си — отвръщам. — Нищо не би ме накарало.

Аз, Мел и Къртис си правим купона на дансинга, макар Кърт постоянно да изчезва и да се връща ухилен до уши, под ръка с някоя изумяла порно-звезда. Мел и аз биваме атакувани постоянно и по всякакви начини от мъже, включително Ларс Лавиш и Миз, но само се наслаждаваме на собствената си власт над тях, отблъсквайки всички, но ужасно флиртувайки с все сила. В един момент се измъкваме в тоалетните и се затваряме в една кабинка, където правим любов, докарвайки се взаимно до оргазъм. Всъщност това е вторият път, когато сме интимни по този начин без наличието на камера.

Когато се връщаме обратно на палубата, напрегнати, но доволни, подхилвайки се една на друга, виждаме Саймън, който постоянно се опитва да се свърже с някой по мобилния. Пристигат още катери и корабът се напълва. С периферното си зрение забелязвам слабо момиче с дълга руса коса, което не е изненадващо, но гласът, който чувам да й говори ме кара да застина. Саймън дори изключва шокиран мобилния си.

— …да, хората си мислят, че ми викат Тери Лимонадения, защото пия много безалкохолни. Но не, това е защото преди бях доставчик на това, на което вие американците викате сода, макар че техническият термин да е газирана вода, нали? Виж, кукло, какво ще кажеш да слезем долу за малко, да проучим кораба и така нататък? Може би и нещо повече от кораба, а?

— Лосън! — изкрещява Саймън.

— Сики! — цепи се Тери, а после забелязва мен и Мел. — Ники! У-ха! Мел! Здравей, прекрасна! — Той се обръща към своята придружителка. — Това е Карла, тя е в бизнеса, Сан Фернандо и така нататък. Как се казваше вашият филм?

— Ебач на задници в Пичивил — отвръща блондинката с американски акцент и се усмихва евтино и мазно.

— Та, и Биръл е тук, и така. Биръл старши, искам да кажа. Каза ми, че щял да ходи да си види гаджето в Ница и аз се самопоканих. Взех влака до тук и се набутах право в тентата на порно-фестивала. Казах им, че съм Тери Лимонадения от Седем тека и веднага ми издадоха пропуск — той сочи оранжевия бадж със зографисано върху него — ПОРНО ФЕСТИВАЛ — КАН, ТЕРИ ЛОСЪН — ЛИМОНАДЕНИЯ, АКТЬОР — Нямам търпение да се върна в Единбург и да тръгна по курвалък из Уест Енд с този бадж.

— Чудесно, че пристигна, Тери — казва Саймън набързо, — извинете ме за секунда! — Той тръгва към щирборда, натискайки копчетата на зеления GSM.

Тери сграбчва с цяла шепа задника ми, после повтаря операцията с Мел, намигва хитро и се отдалечава с Клара, която очевидно смята — благодарение на монтажа на Саймън — че курът на Тери е този на Къртис.

— Ще остане разочарована — смее се Мел, — но не чак толкова. Евротехното е толкова скокливо, че направо ми се иска да бях глътнала екстази, но аз всъщност не съм точно химически тип. След малко развълнуваният Саймън се появява с нов бюлетин.

— Рентън го няма, така че би трябвало да е на път за насам, но онази очилатата Лорън разправя, че и Даян я няма! Или поне това ми се струва, че каза! Киселата малка кучка не иска да говори с мен, Ники. Обади й се — отсича той и ми набутва в ръцете белия GSM. — Моля! — настоява Сик Бой.

Обаждам се на Лорън и говоря с нея минута-две, интересувайки се от здравето й. После питам за Даян. Накрая се обръщам към Саймън:

— Даян е отишла на гости у техните за няколко дни, това е всичко! И тя не била добре.

— Какъв е телефонът на майка й? Искам да говоря с Даян!

— Саймън, би ли укротил малко топката? Ще видиш Марк още утре? В хотела? Той не би пропуснал това за нищо на света! — настоявам и влизам обратно в ритъма на музиката заедно с Мел.

Но Саймън само клати глава без да чува и дума от това, което му казвам.

— Не… не… — пъшка той и забива юмрук в дланта си. — Това копеле Рентън… да, копеле такова, това е! — Той вади зеления GSM.

— На кого звъниш сега?

— Бегби!

Мелани ме гледа учудено.

— Защо използва зеления апарат за Бегби, а белия за Лорън?

Той веднъж ми беше обяснил, но някои неща са толкова жалки, че дори не си струва да се говори. Сега Саймън изслушва някаква тирада по телефона с нарастващо нетърпение. Най-сетне той извиква в слушалката.

— Заеби тези глупости! Рентън се е върнал! Тук! В Единбург! После следва кратка пауза и Саймън гледа недоверчиво.

— Какво? На отсрещната улица? Какво, мамка му… Дръж го, Франко! НЕ ГО ИЗПУСКАЙ! В НЕГО СА ПАРИТЕ МИ!

Той се вторачва в глухия телефон, после бясно започва да го тръска с ръка.

— ШИБАН ТЪПАК!

Миз се приближава с Ларс Лавиш. Той леко докосва Саймън по ръката.

— Саймън, ние си мислим…

За мой пълен ужас Саймън се обръща и забива глава в лицето на Миз с всичка сила и му се нахвърля, крещейки:

— СКАПАНИ ХОЛАНДСКИ КОПЕЛЕТА! ВИЕ МИ ОТМЪКНАХТЕ ПАРИТЕ! МРЪСНИ ОРАНЖИСТКИ ПЕДАЛИ…

За да го укротим и отделим от Миз се налага намесата на всички нас плюс половин дузина шведски бодигардове. Тери пристига обратно на палубата и се смее, докато те набутват Саймън в катера.

— Имаш късмет, че не искаме полиция на кораба! — изкрещява един от горилите по Саймън, докато ние се качваме след него — аз, Къртис, Мел, две момичета, Тери и Карла. Тери внимателно стъпва на ръба на катера издебва момента и зашива един здрав шамар на шведа, докато лодката потегля.

— Хайде, копеле, да те видя сега! — изцепва се Тери и катерът потегля. Пичът остава като закован, нещастно потрива челюстта си и гледа, сякаш ще се разплаче. Докато се отправяме към брега чуваме и крясъците на истерясалия Миз:

— Той е луд! Този тип е откачен!

Тери се обръща към Къртис.

— Този твой кур и на мен ми свърши работа, приятел — казва той, прегръщайки Клара. Лимонадения гледа умислено Къртис, който е застанал с по едно момиче от всяка страна. — Е, като гледам и на теб не ти е навредил.

Наблюдавам Саймън, който стиска плътно затворените си очи, обгърнал е тялото си с две ръце и повтаря отново и отново, шептейки задъхано:

— …toleranza zero… toleranza zero^[1]…

— Саймън, какво има?

— Само се надявам Франсиз Бегби да пречука Марк Рентън. Моля се това да се случи — казва той и се прекръства.