Ървин Уелш
Порно (55)

55. Курвите на Амстердам т.6

Вече казах на Мартин и Нилс, че се нуждая от малко почивка. Казах на Катрин, че трябва да се върна до вкъщи и да се видя с нашите. Но каквато и да считах, че е причината за настоящото ми състояние на духа, друга беше същинската причина. Даян Кулстън.

Тъкмо вече мислех, че не мога повече и пак се възбуждах и така почти цяла нощ върху резервното легло на Гав. Опитът ми подсказва, че това няма нищо общо с любовта и емоциите, че е просто реакция между две чужди тела, намиращи се в близост едно до друго. И потенциалът на подобно привличане бързо се изчерпва. Но майната му на опита. Така че това е всичко, което правихме миналата седмица, обикновено у Гавин, но той все още не знаеше.

Тази сутрин тя е сложила моя Т-шърт. Винаги е някак гот да видиш някое гадже да прави това. Мотаем се из кухнята и си правим тостове и кафе. Гав влиза, готов за работа. Вижда я, обръща глава и излита от кухнята. Аз викам след него да се върне, просто не искам, да се чувства като на гости в собствения си дом.

— Гав! Ела тук!

Той послушно се връща обратно.

— Това е Даян — представям я. Даян се усмихва и протяга ръка. Той я стисва и пийва малко чай с тост с мен и да, гаджето ми. Но аз продължавам да мисля за Катрин и какво да кажа на Даян. Все още тази мисъл ме мъчи, когато я оставям и тръгвам към града.

Когато нещо толкова нормално започне да ти се струва необичайно, значи си водил преебан живот. В Принсес Стрийт Гардънс съм със снаха си Шарън и племенницата си Марина, която не бях виждал до този момент. За пръв път от години виждам и Шарън. Мисля, че последния път беше в кенефа на погребението на брат ми, когато я чуках докато още беше бременна с Марина.

Не само, че не изпитвам никаква емоционална връзка с човека който съм бил тогава, но дори не мога да си представя какво е представлявал той. Сигурно се самозаблуждавам, разбира се, човек никога не може да бъде сигурен, но такова е усещането. Дали все още щях да бъда същия човек, ако бях останал тук? Сигурно не.

Шарън е надебеляла. Тялото й е тапицирано с тлъстини. Старата Шарън, чувствената, похотлива Шарън с големите цици сега е увита в килим от телеса. Не мога да си представя как й изглеждам аз, това си е неин проблем, просто съм откровен в негативната си реакция. Щом се разговаряме обаче, изпитвам вина заради собственото си отвращение. Тя е свястна жена. Седим и пием кафе, Марина се вози на въртележката, възседнала някакво конче със зловеща мутра.

— Жалко, че нещата между теб и онова момче не са потръгнали — казвам й.

— Да, разделихме се миналата година — Тя пали цигара „Регал“ и ми предлага, но отказвам. — Той искаше деца. А аз не искам още едно — обяснява тя и добавя: — Но вероятно не е само заради това.

Седя и бавно кимам, чувствайки се едновременно незаинтересован и сконфузен както винаги, когато хората изсипват най-съкровените си тайни върху главата ти още от самото начало.

— Случва се — свивам рамене.

— А ти, как е при теб? Има ли някой?

— Ами, малко е сложно… Миналата седмица срещнах една жена… — обяснявам и лицето ми странно се озарява, а по устните ми се Плъзва усмивка като си я представям, — …с която се познаваме от преди. А и в Холандия има друга, но там нещата се клатят. Всъщност, там е приключено.

— Същия стар Марк, а?

Винаги съм си падал по по-продължителните връзки, отколкото по авантюрите за една нощ, без да блестя особено в нито едно от двете. Но когато срещнеш някой, без значение, колко пъти си се дънил навремето, винаги си мислиш… да. Толкова сме преизпълнени с надежда, че даже не може да почакаме малко.

— Виж… — пресягам се и бъркам в чантата си, откъдето вадя един плик. — Това е за теб и Марина.

— Не го искам — казва тя и го избутва.

— Не знаеш какво има вътре.

— Знам. Пари?

— Да. Вземи ги!

— Не.

Опитвам се да разбера какво си мисли.

— Виж, знам какво се говори за мен в Лийт.

— Никой не говори нищо за теб — казва тя с тон, който се предполага, че трябва да ме успокои, но всъщност е страшно шибано подкопаващ егото ми. Не може да не…

— Не са от наркотици. Кълна се. От моя клуб — обяснявам, опитвайки се да преглътна иронията на подобно твърдение. Всеки, който печели от нощен денс-клуб дължи парите си, макар и индиректно, на наркотиците. — Нямам нужда от тях. Искам да направя нещо за… племенницата си. Моля те — примолвам се и продължавам притеснено да се обяснявам: — С брат ми бяхме много различни. И двамата бяхме откачалки, но по различен начин. — Шарън ми се усмихва, в отговор й отвръщам със същото, странно разнежен при спомена за лицето на брат ми Били, за това как се биеше заради мен и внезапно съм обхванат от разкаяние, че може би е трябвало да бъда по-благосклонен към него. По-малко критичен, по-освободен и така нататък. Но това са глупости, човек е бил това, което е бил и си остава това, което е. Майната им на угризенията. — Странно, но това, което ми липсва сега от него не е споменът, не е това как е било помежду ни, а възможността нещата между нас да потръгнат по-добре. Променил съм се в толкова много отношения. Сигурно и с него щеше да е така.

— Може би — казва тя внимателно и с очевидно съмнение, макар да не разбирам дали има предвид него, мен или и двама ни. Поглежда плика и го опипва. — Сигурно вътре има стотици.

— Осем бона — казвам й. Очите й за малко да изскочат.

— Осем хиляди лири! Марк! — Тя снижава глас и се оглежда наоколо като в шпионски филм. — Не можеш да се мотаеш по улиците с толкова пари! Могат да те пребият и какво ли не…

— Тогава ги внеси в банката. Виж, няма да ги прибера и ако не ги вземеш остават на масата. — Тя се опитва да каже нещо, но аз я изпреварвам. — Виж, нямаше да го направя, ако не можех да си го позволя. Не съм тъпак.

Шарън прибира плика в чантата, стисва ръката ми и в очите й проблясват сълзи.

— Не знам какво да кажа…

Това е сигнал да се измъквам. Казвам й, че ще заведа Марина на Играта на играчките, докато тя отскочи до банката и по магазините. После докато вървя по улицата, хванал за ръка хлапето, започвам да се чудя какво ще се случи, ако се натъкна на Бегби. Обхваща ме параноя, че ще направи нещо на детето или на Шарън и аз моментално хващам такси до Доминиън, защото вероятността да срещнеш Франко в Морнингсайд е минимална. Когато филмът свършва, отвеждам Марина обратно в апартамента на Шарън.

После докато вървя към моста Джордж IV забелязвам друго познато лице да се изнизва от… не, не може да бъде… не и от библиотеката! Тръгвам зад него и го хващам за яката с полицейска хватка. Той подскача като опарен, но когато вижда, че съм аз, целият грейва в усмивка.

— Марк… Марк, човече… Как си?

Влизаме в най-близкия бар да се почерпим. Иронията е, че бара се казва Мърлявия Мърфи, стар прякор на Спъд, с който всички го дразнеха. Докато слагам двете халби Гинес пред нас, не мога да не забележа, че Спъд изглежда толкова зле, колкото и преди. Той започва да ми разказва за този свой проект да напише история на Лийт, което направо ми отнася главата. Не само защото звучи интересно, а самата идея за Спъд като писател е убийствена. Но той говори за книгата адски разпалено и после минаваме на хора и спомени.

— Как е Суони? С този крак едва ли движи много наоколо — казвам.

— Суони е в Тайланд — отвръща Спъд.

— Майтапиш се… — оставам потресен за втори път. Суони постоянно раздуваше как ще иде там, но изобщо не мога да си представя, че го е направил.

— Да-а, котакът успя! — кима Спъд, явно не по-малко впечатлен от мен. — На един крак и така нататък…

Известно време приказваме за Джони Суон, но има друго нещо, което наистина искам да знам и питам колкото се може по-небрежно:

— Кажи Спъд, а Бегби излезе ли от пандиза?

— Да. Навън е от сума си време! — обяснява Спъд и на мен ми прималява. Лицето ми изтръпва, ушите ми звънят. Не мога да се концентрирам върху това, което Спъд говори, а главата ми започва да се върти. — Още след Нова Година. Котакът дойде вкъщи оня ден. По-откачен от всякога, значи — казва сериозно той. — Дръж се далече от него, Марк, той не знае за парите…

— Какви пари? — отвръщам с невъзмутима физиономия.

Спъд пуска огромна щастлива усмивка и ме прегръща. За хърба като него здраво стиска. Като ме пуска, очите му са пълни със сълзи.

— Благодаря, Марк — казва той.

— Нямам представа за какво говориш — вдигам рамене и замълчавам. Ако наистина не знаеш нещо никой не може да го изкопни от теб. Дори не питам за състоянието на имунната му система, нито пък тази на Али и детето. Сик Бой е патологичен лъжец, но вече не е нито толкова добър, нито толкова забавен. Поглеждам часовника в пъба.

— …виж, приятел, трябва да вървя. Имам среща с едно гадже.

Спъд ме поглежда малко тъжно и явно премисля нещо.

— Виж, котако, знаеш ли, значи, дали не би могъл да ми направищ една услуга?

— Разбира се — кимам с нежелание, опитвайки се да отгатна с колко ще ме ужили.

— Разбираш ли, Али и аз… ъ-ъх, ще се местим. Ще остана малко у едни приятели, но не мога да взема котака. Би ли го взел за известно време?

Чудя се какъв точно котак има предвид, после стоплям, че говори за истински котарак. Просто не мога да понасям тези създания.

— Съжалявам, приятел… Не си падам по котките… Освен това живея у Гав.

— А-ха… Разбирам — казва той толкова тъжно, че не мога да го оставя така и звънвам на Даян. Питам дали не си пада да погледа временно един котарак. Даян приема офертата съвсем спокойно и дори ми казва, че Ники и Лорън са мислили да вземат котка, така че дори ще им дойде добре да пробват. Казва ми, че ще говори с тях и съвсем скоро след това ми звънва обратно.

— Твоят котарак е уреден с временно убежище! — заявява тя. Спъд е очарован и уточняваме час, в който да занесе съществото на Толкрос. Оставям Спъд и тръгвам в същата посока, но чувствам как грозен гняв се надига в мен и ме яде отвътре. Стягам се и звъня на моя бизнес партньор по мобилния.

— Саймън, как върви?

— Къде си?

— Не е твоя работа. Сигурен ли си, че Бегби е още в пандиза? Един човек ми каза, че е излязъл.

— Кой ти каза такова нещо? — чуди се невинно той. Претенциозният Сик Бой разиграва открита шотландска душа.

Много неубедително.

— Няма значение.

— Глупости. Още е на топло, доколкото знам.

Лъжливо копеле! Прекъсвам разговора и потеглям надолу към Грасмаркет и после през Уест Порт към Толкрос, а в главата ми се блъскат трескави мисли, стомахът ми се гърчи от кошмарни чувства.