Ървин Уелш
Порно (20)

20. Мръсен № 18738

Беше хубаво, че отново видях прекрасната Алисън, макар скандалът с онова друсано пършиво деграде, което се влачи с нея, да ме разстрои. Ще се опитва да хапе, мършавият му наркомански задник. Трябваше да го изхвърля на улицата и да го изгорят с другите боклуци на сметището.

Нещата или се оправят или се скапват. Сещам се за Спъд и си мисля, че най-лошото вече е минало. Но не би. Става още по-лошо. Влиза познайте кой!

— Сик Бой! Съдържател на шибан пъб! Ти, да въртиш пъб в Лийт! Знаех си, че ще намериш начин да не излизаш от кръчмата!

Мъжът носи старомодно кафяво яке-бомбър, вехти маратонки Найки, дънки Ливайс и нещо, което прилича на архаичен модел риза Пол и Шарк на райета. Разбира се, цялостният ефект просто крещи — „Пандизчия“. Може по слепоочията и да има малко сребро, а по физиономията някой и друг „Марс“ отгоре, но копелето изглежда в отлична, форма. Не по-дърт и с един ден отгоре, сякаш е прекарал цялото това време на санаториум, а не в пандиза. Сигурно по цял ден е блъскал щанги. Дори среброто по слепоочията му изглежда нереално, все едно някой гримьор от киното го е лепнал отгоре само, за да постигне ефекта на състаряването. Буквално загубвам ума и дума.

— Не вярвах, че ще доживея този ден! Казах ти, че ще се върна, копеле! — повтаря той, демонстрирайки, че ни най-малко не е загубил своята склонност към отегчително повторение и дори я е доразвил в чудесните парникови условия на панделата. Представи си да си затворен в една килия с това чудо! По-добре да ме хвърлят на лъвовете!

Челюстите ми се свиват и бавно скърцат една в друга. Определено не е само от коката, която взех преди да дойдат Мърф и Смърф. Пускам измъчена усмивка и си намирам езика.

— О-о-о, Франко! Как е?

Верен на старите си навици, копелето никога не отговаря на въпрос, щом самият има няколко на ум.

— Къде, на майната си, живееш сега, Сик Бой?

— Зад ъгъла — смутолевям неопределено.

Той ме фиксира с оня поглед, който сваля блажна боя, но от мен няма да изкопчи повече информация по въпроса. Очите му се плъзват напред, после обратно към мен.

— Бира, Франко? — гримаснича.

— Мислех си, че никога няма да попиташ, копеле такова — казва той и се обръща към друг изрод до себе си. Този конкретен психопат ми е неизвестен. — Копелето може да си позволи да върти пъб, а не може да уреди стария си приятел Франко с шибана бира. Навремето с това копеле тук яко запивахме, а Сик Бой?

— Да, Франко — ухилвам се с усилие, вдигам халбата към канелката и се опитвам да изчисля колко безплатни питиета ще ми изцежда той на седмица и как това ще се отрази на и без това отънелите приходи, които ми носи този коптор. Заговарям Франко, небрежно подхвърляйки информация и имена, така че да се забият в болния му мозък. Виждаш как колелата се завъртат и той все повече и повече се шашка. Имена и полу-завършени схеми се притискат, за да влязат в съответното платно, подобно на задръстване по магистрала след катастрофа. Разбира се, пропускам едно определено име. Светва ми, че съм едновременно притеснен и странно развълнуван от появата на Франко и се опитвам да сглобя наум груб баланс на заплахите и възможностите, които тя открива.

Опитвам се да остана упорито неутрален и изслушвам глупостите му с мрачно, саркастично мълчание. Отношението на много хора към завръщането на Франко едва ли ще е толкова двойствено.

Другото нагло копеле ми хвърля по някой поглед. Той изглежда по-кльощава и по-малко здравословна версия на Франко — тяло напомпано от затворническа стомана, да, но после изпилено от дрога и алкохол. Очите му са диви психарски цепки, които шарят из душата ти в търсене на нещо добро, което да убият или нещо зло, с което да се идентифицират. Подстриганата нула номер коса открива ръбест череп, който можеш да удряш цял ден и накрая само да си строшиш пръстите.

— Значи, ти си бил Сик Бой, а?

Поглеждам го и продължавам да наливам бирата. Пускам онова превзето изражение, което подхвърля във въздуха мълчаливото подканящо „Е, и?“ и следва борбата на воли, в която се опитвам да накарам този тъпак да проговори още. Но започвам да губя контрол, защото единственото, с което ми се отвръща е онази типична тарикатска усмивка, а и коката започва да ме пуска и се сещам за малкото пакетче в джоба на якето ми, закачено в офиса. Слава богу, самият той ме измъква от задънената улица.

— Лари. Лари ми викат, приятел. Лари Уайли — натрапчиво се представя той. Поемам протегнатата ръка неохотно. Вече виждам как разрешителното за този пъб си отива в канализацията.

— Чух, че сме си го слагали на едно и също място — осведомява ме той и мутрата му се разцепва от зла, фалшива усмивка.

Какви ги плещи тоя кретен?

Лари изглежда е доловил объркването ми и ме светва за положението.

— Луиз — казва той. — Луиз Малкълмсън. Каза ми, че си се опитал да й сводничиш, мръсно копеле.

Опа-а. Бумерангът на миналото, така да се каже.

— И? — кимам, поглеждайки канелката и после него. Мразя да работя на бара. Нямам достатъчно нерви да наливам бира. Добре, че тия чекиджии не поискаха Гинес. Да, все пак това лице ми е познато, принадлежащо на някое от онези смътни злонамерени присъствия в ъгъла на някоя квартира, където си отишъл да се боднеш или да релаксираш.

— Наздраве, приятел! — ухилва се той. — Знам, защото и аз се пробвах.

Бегби поглежда мен, после Лари, после пак мен.

— Мръсни копелета! — казва той с истинско отвращение. И внезапно старият страх ме връхлита за пръв път, откакто Франко влезе през вратата. Вече сме на възраст, не съм го виждал от години, но Франко си е Франко. Само като погледнеш този болен мозък и веднага разбираш, че никога няма да се промени. Семейният или изобщо уседналият живот просто не са в менюто на този изрод. При него изборът се ограничава до смърт или доживотна присъда като en route трябва да завлече колкото се може повече хора. Непоправим.

Лари вдига длани, протестирайки умерено:

— Такъв съм си аз Франко — усмихва се той и после извръща погледа си пак към мен. — Такъв е животът, приятел. Като веднъж си изчукал някое гадже по всички възможни начини, единственото нещо, което можеш да направиш е да пробваш да си върнеш всичките онези мангизи, пропилени по бакардита. Пласираш я за най-добрата цена. Е, тук момчето ще ти каже, Франко.

Копелето си мисли, че съм като него. Греши. Аз: Саймън Дейвид Уилямсън, бизнесмен, предприемач. Ти: тъпа махленска мутра без бъдеще. Кимам, но запазвам подигравателната усмивка за себе си, тъй като шибанякът има вид на човек, с който няма смисъл да се конфронтираш. Идеалното приятелче за Франко, направени от един и същи материал. Сега остава само да се оженят, иначе къде ще намерят по-подходящи хора. Като Бегби например, не е ракетен инженер, но от всяка негова пора струи хитростта на улична хиена и може да надуши от сто ярда, че го гледат отвисоко. Така че поглеждам Франко и кимам към малките боклуци с пръстените и анцузите, които са седнали на масата до джубокса.

— Познаваш ли ги тия, Франко?

Хищните му очи се стрелват по посока на младежкия отбор, моментално изсмуквайки кислорода от въздуха.

— Тия малки копелета се тъпчат с ония лайна. Има много дилъри наоколо. Идват и тук — обяснява той. — Ако започнат да ти се отварят, само ми кажи. Някои от нас не забравяме старите си приятели — високопарно добавя той.

Приятели, оная ми работа!

Сещам се за Спъд, уреден по терлици от рижия крадец, Мистър Рентън. Копелета. Чудя се дали мосю Франсоаз е разбрал за тази сладка сделчица, Мистър Мърфи? О, Дани бой, гайдите, гайдите скоро ще те призоват. Ще те призоват със страшен вой. Да, почти ги чувам. И мелодията, която свирят странно защо ми прилича на погребален марш за един наркоман от Лийт. О, да повече от сигурно е, че за него е тази траурна песен.

В този момент обаче, няма никакъв смисъл да си изигравам картите пред тоя психар.

— Жестът е оценен, Франк. Малко съм се отдалечил от нещата в Лийт, нали знаеш, бях бая време в Лондон и така — обяснявам и забелязвам в пъба да влизат нова групичка малки копеленца. Хващам погледите им преди Мораг, която се е зачела в своето розово романче „Милс и Буун“ и преди старата вещица да се е надигнала със скърцане на всяка своя става от мястото си.

— Шибани клиенти. Трябва да седнем някой път и да побъбрим на спокойствие — казвам, всъщност по-скоро умолявам Бегър Бой^[1].

— Хубаво — вика Франко и с приятелчето си сядат на ротативките в ъгъла.

Новопристигналите копеленца поръчват и набързо обръщат няколко бири на бара. Чувам ясно какво си приказват, как щели да вземат стоката, да се обадят на този и този, да направят това и онова. Мяркам, че Франко и Лари се изнизват от пъба и настроението на малките нехранимайковци се вдига, гласовете им стават по-високи. Копелето Бегби дори не си е върнало празната чаша на бара. Да не би да си мисли, че съм тук, за да обслужвам шибани плебеи като него?

Отивам да събера чашите и си мисля за бонбонките, които взех от Сийкър, които сега са скатани в кутията с парите в чекмеджето горе в офиса. Очевидно, ще задържа коката за себе си. Докато събирам чашите на поднос като някоя шибана сервитьорка, доближавам най-отворения от дребните копеленца, оня Филип и подхвърлям:

— Всичко точно ли е, приятел?

— Да — отвръща подозрително той. Неговият по-едър, по-малоумен приятел, как му беше името, Къртис, оня, дето е прицелът на всички майтапи, приближава. Подобно на останалите и той има цяло кило пръстени по ръцете си. Спирам погледа си върху тях.

— Готини пръстени, приятел — отбелязвам. Кретеноидът отговаря:

— В-в-вярно. Им-м-мам п-п-пет, н-но искам о-о-още три, че да имам по един на всеки пр-пр-пръ…

Той остава с отворена уста и мига на парцали, опитвайки се да изкара останалата част от думата, а аз изпитвам неудържимото желание да се върна на бара, да почистя малко чаши или да пусна „Бохемска рапсодия“ на Куийн на джубокса, докато копелето най-сетне изплюе каквото има за казване.

— …пръ-пръст, значи.

— Сигурно е много удобно като движиш по Уок. Пази ти кокалчетата да не се натъртят от паважа — ухилвам се.

Тъпият малоумник ме поглежда с провиснала челюст.

— Ами… да… — казва той напълно ошашавен, докато приятелчетата му се скъсват от смях.

— Погледни обаче тези — вика Филип и ми демонстрира пълен набор. Толкова близост ми е напълно достатъчна. Пичът е адски нагъл, в очите му има оня блясък на зло копеле. Набутал се е в мен, че чак козирката на бейзболната му шапка почти докосва лицето ми. Облечен е в един от онези скъпи, но безвкусни анцузи, които се ценят от хип-хоп кретенчетата.

Кимам му да дойде до джубокса в ъгъла.

— Надявам се, че не шиткате хапчета — казвам шепнешком.

— Не — отвръща той войнствено. Снижавам още глас.

— Значи може би търсите?

— Ти ебаваш ли ме?

— Не.

— Ами… да…

— Имам бонбончета, петарка парчето.

— Става.

Малкото копеленце си събира парите и аз му бутвам двайсет парчета. След това работата се обръща на същински панаир. Налага се да звъня на Сийкър да прати още. Разбира се, той не удостоява бара с присъствието си. На негово място идва някакъв пор и носи стоката. Час преди затваряне вече съм шитнал сто и четиридесет бройки. После малките копеленца си бият шута по клубовете и пъбът се изпразва, като изключим няколко дъртака, които дремят над доминото си в ъгъла. Отброявам шест хапчета и ги слагам в малко пликче.

Поглеждам към Мораг, която досега ми чаши и е седнала отново със своя „Милс и Буун“.

— Мо, наглеждай нещата за половин час. Налага се да изскоча за малко.

— Добре, не се притеснявай — ломоти старият изпълнителен бойлер, леко повдигайки глава от великият романс, който чете.

С бавна крачка се отправям към полицейския участък на Лийт. В главата ми се върти старата бомбастична фраза: „Пенсиониран като полицай от Лийт“, докато приближавам дребното, тлъсто ченге, лишено от капчица стил, което седи в приемната. От него се носи воня на евтин автършейв, направо с нож да я режеш. Този тулуп сякаш е започнал да се разлага и гние, по врата му потрепват излющени шлюпки екземна кожа, които се задържат на място само от мазна, токсична пот. Да, наистина ти става драго да видиш истински полицай. Неохотно това кебап-ченге ме пита какво би могло да направи за мен.

Удрям шестте хапчета на бюрото.

В дребните му, дълбоко вкопани в лицето очички се забелязва концентрирана енергия.

— Какво е това? Откъде ги взехте?

— Току-що получих лиценза си за Порт Съншайн. Там идват много младежи. Нямам нищо против, те са ми клиенти и си плащат. Забелязах, че няколко от тях се държат странно и ги последвах в тоалетната. Бяха се набутали в една и съща кабинка. Бутнах вратата, тя, ключалката е счупена на тази кабинка, не съм я оправил, но както казах, съвсем наскоро поех бара. Така или иначе, взех тези хапчета от тях и им забраних да идват в бара.

— Разбирам… Разбирам… — казва ченгето-кебап, местейки поглед от мен към хапчетата и обратно.

— Сега, значи, много не разбирам от тия работи, но може да са от ония хапчета фентъзи, за които пишат по вестниците.

— Екстази…

Копелето очевидно получава своите екстази от екземата си.

— Както и да е — казвам аз с припряността на бизнесмен и данъкоплатец. — Цялата работа е в това, че не искам да им забраня да идват на момчетата, ако са невинни, но няма начин да разреша в моят бар да се продават наркотици. Просто искам да ги изследвате и да ми кажете дали става дума за забранени наркотични вещества. Ако е така, още щом ми стъпят в бара тези нехранимайковци веднага ще ви позвъня.

Кебап-ченгето изглежда впечатлен от моята гражданска бдителност, но в същото време му е терсене от работата, която му създавам. Две сили сякаш го дърпат в различни посоки и той се поклаща на място по средата, опитвайки се да избере в коя посока да поеме и ронейки още парченца кожа от екземата по врата си.

— Добре, сър, просто оставете координатите си и ще направим лабораторни тестове. Приличат ми на таблетки екстази. За жалост, повечето младежи напоследък се тъпчат с тях.

Поклащам мрачно глава и се чувствам като детектив в някой телевизионен сериал.

— Не и в моя бар, сър — заявявам.

— Порт Съншайн имаше такава репутация още от преди — обяснява ченгето.

— Това вероятно обяснява, защо я купих на такава цена. На тия приятелчета с дрогата скоро ще им се изясни каква била репутацията! — наливам масло в огъня аз. Ченгето се опитва да изглежда съпричастно, но може би малко съм попреиграл, защото май мисли, че си има работа с онзи тип квартални герои и войнстващи самонавитаци, които ще го вкарат в още по-големи разправии.

— М-мм — мучи той. — Ако има каквито и да е проблеми, веднага се обръщайте към нас. Това ни е работата.

Кимам с разбиране и се отправям обратно към бара.

Когато се връщам, Тери Лимонадения се е курдисал на бара и забавлява Мо с някакви истории, а тя се киска пронизително в регистър, опасен за сухотата на бельото й. Магарешкият й рев рикошира в стените и ми напомня, че не е зле да проверя всичко ли е точно със застраховката на сградата.

Лимонадения също е зачервил бузите. Той се намества до мен.

— Сик Бой, Сай, тъкмо си мислех, че трябва да дойдеш с нас за ергенското парти на Раб в Амстердам този уикенд. Да огледаме стоката в червения квартал.

В никакъв случай.

— Ще ми се, Тери, но не мога да оставя бара — казвам му и извиквам за последни поръчки към мъртвото месо в ъгъла. Нито един от дъртаците не иска още една бира и те се ошумоляват в нощта като призраци, каквито скоро ще станат.

Няма начин да се замъкна в Амстердам с тайфа кочове. Първо правило: търси социално обкръжение от женски пол, избягвайки на всяка цена групи „приятели“. След като затварям бара, Тери ме навива да идем в града, в онзи клуб, където тази вечер пуска неговото приятелче диджей, онзи Ен-Сайн. Ен-Сайн е бая известен и сигурно ще има здрав купон, така че веднага се навивам. Мятаме се на такси, минаваме покрай тарапаната, която се реди пред „Каугейт“ и се набутваме право вътре, като Тери само кимва и намигва на гардовете. Един от тях се оказва познат, Декси, и предъвкваме едно друго за малко.

В Единбург сме, а не в елитарен Лондон и разбира се, няма VIP-бар, така че се налага да се омешаме с плебса. Ен-Сайн също е на бара с няколко млади пича и пички, които му се натискат. Той ни кима недвусмислено и се изтегляме в офиса заедно с още народ и там ни чакат прилежни линийки кока. Има и няколко стека бира, които се посрещат с вдъхновение. Тери ме е запознал с всички, макар смътно да си спомням тоя пич Ен-Сайн, старото другарче на Тери. Двамата са от Лонгстоун, Бруумхаус, Стенхаус или някакво подобно място. Някоя от териториите на Хартс. Странно, напоследък хич не ми дреме за Хибс, но неприязънта към Хартс се е запазила непокътната.

Тери се впуска да разправя за онази вечер на горния етаж на бара.

— Спретнахме си здрав купон при Сик Бой. Имаше една пичка, братко, една студентка, дето учи с Раб Биръл — той свива устни и се обръща към мен. — Какво ще кажеш, а?

Копелето е голямо плямпало, особено на кока и си отбелязвам да внимавам, но в случая ентусиазмът му е просто заразителен.

— Резачка — признавам.

— Обаче дрогата не им понесе. Тая дребната луничавата се запени, а после и онази, якото парче и тя взе, че припадна. Мръсното копеле я откара вкъщи и я е опънал — обяснява той и кима към мен.

Поклащам глава.

— Изобщо не съм я чукал. Джина я заведе в кенефа, после я завлякохме у нас и я сложихме в леглото. Държах се като идеалния джентълмен, примерен до последно, с Ники поне. Е, Джина я опънах у тях.

— Точно така, а после си се върнал и си скъсал Ники от чукане, копеле!

— Не-е-е… Трябваше да ставам рано за да приема стока на сутринта, така че на сутринта отидох право в пъба. Като се върнах Ники вече си беше отишла. Дори и да беше още там, щях да бъда образец на кавалер.

— И смяташ, че ще ти се вържа?

— Така си беше, Тери — усмихвам се. — С някои гаджета е хубаво да се играе с дълги пасове. Не ме кефи да ръчкам някакъв драйфащ труп.

— Шибана загуба — ядосва се Тери. — Защото тази направо си го търсеше — обяснява той на Ен-Сайн или Карл, както го нарича. — Хайде Карл, трябва да дойдеш и ти в пъба. Вземи и някои от твоите пички, дето движат в клуба. Винаги се нуждаем от свежа кръв — примамва го Тери.

Диджеят изглежда пич на място. Малко се отнасяме, разделяйки си едно пакетче с него и той ми казва нещо, от което сърцето ми се разтуптява по-бързо и ако бях дръпнал цялата кока сам.

— Бях в Амстердам миналата седмица. Свирих в клуба на един пич, с който май сте били приятелчета. Рентън. Разправят, че сте се скарали. Виждали ли сте се оттогава?

Какво говори той?!

Рентън? РЕНТЪН? ШИБАНИЯ РЕНТЪН!

О, какъв е проблемът да отскоча да Амстердам. Да поогледам порно пазара. Защо не? Пък и да прибера малко кеш, който ми се полага!

Рентън.

— Сега всичко е точно между нас — лъжа. — Как му беше името на тоя клуб? — подхвърлям небрежно.

— Лукс — отговаря съвсем невинно този Карл Ен-Сайн Юарт, а сърцето ми още малко и ще се пръсне.

— А, вярно — правя се на умряла лисица. — Така беше. Лукс.

Ще му дам аз един шибан лукс на това рижо предателско копеле.