Ървин Уелш
Порно (45)

45. Волният ездач

Мозъкът ми е, значи, мътен, та мътен, човече. Основно, защото си пуснах Лу Рийд и взех няколко хапчета да разпусна, така че съвсем не бях на себе си, когато Чизи Звяра ми звънна. Никога не съм го смятал за кой знае какво, значи, иначе не е лош пич, просто някак се лепна за мен в пандиза. Дори не знаех, че е излязъл. Цялата работа беше, че толкова се нуждаех от някаква компания, а пък Чизи имаше името на онзи кон, дето му го дало неговото приятелче Марсел. Това момче никога не подхвърля губещ кон. И така, Бени на Слейтфорд взима залога и влизаме в барчето да гледаме нашия бегач, значи, при залози 8:1. Сноу Блек — пълен аутсайдер с време 2.45 на Хейдок.

Не можах да повярвам, човече. Още от самото начало нашето момче повежда. По средата вече е откъснало всички и бяга само. Няколко се опитват да го доближат на последната обиколка, но пичът лети, направо хвърчи, значи. Всъщност това е най-предрешената гонка, която някога съм гледал. Не, че нещо се оплакваме, човече, дори през главата не ни минава да се оплакваме. Само крещим — ЙЕ-Е-Е-ЕС-С-С-С!!! и се хвърляме да се прегръщаме под огромния телевизор на бара и аз изведнъж замръзвам като си помисля какво им е било на онези, които са попадали в тия огромни ръчища. Успявам да се откопча и казвам, че ще взема още бира, за да празнуваме. Докато си бъркам в джобовете за пари, напипвам още от ония хапчета.

— Як залог, а? — целият размазан от щастие казва Бени.

— Много си прав, котако — ухилвам се.

— Човек трябва да се ослушва и оглежда — отвръща на усмивката с усмивка Чизи. — Късмета на жребия, така да се каже. Понякога печелиш, понякога губиш.

Ебаси кефа човече, прибирам цели четири бона, а Чизи — осем и половина. Четири бона! Ще заведа Али и Анди на почивка, в Дисниленд например! Много мило от страна на Марсел и много гот от страна на Чизи, разбира се, че го сподели с мен!

Отиваме в пъба, обръщаме няколко бири още и после решаваме да се пуснем из центъра. Иска ми се да разкарам този образ, по фамилия Чизхолм, колкото се може по-скоро, но нали ми направи добро, задължен съм му, така че е някак нормално да му правя компания още известно време. Чакаме такси, даже сме склонни на автобус, но нищо не идва. Шотландска работа, Шотландска Футболна Асоциация отвсякъде. Чизи тогава изчезва към паркинга на завода за бира. Мислех си, че е отишъл да пусне една вода, значи, но скоро пред мен се паркира синя Сиера и кой друг мислите, че виждам зад волана, освен звяра от семейство котки, известен като Гари Чизхолм.

— Конят ви е готов — вика Чизи, а златният му зъб блести все едно е някакъв озъбен тигър.

— О, да… — викам, качвайки се. Така и така, котаците от политиката разправят, че живеем в безкласово общество, значи няма значение чия кола ще вземеш. Всичко за всички, нали така, значи.

— Трябва да побързаме да не изпуснем хепи-ауъра в града, копеле — разправя Звяра и започва да се смее с оня смях, дето имаш чувството, че ти сваля месото от кокалите.

Зарязваме колата на Джонсън Терас, завиваме по Майл и се качваме по стълбите на Дийкънс. Кимаме на няколко познати лица, току-що пристигнали от Корт, значи и след няколко бири се чувствам мотан, човече, просто вече не държа толкова, така или иначе винаги съм си падал по друга дрога.

Чизи започва да плямпа за стари познати: пичове от пандиза, разни отвореняци и подобни. Това не е много моя тип разговор, защото все съм на страната на прецаканите, значи. Отивам в кенефа и си мисля за пачката в джоба си, човече, с тези пари мога да си взема и момиче, без проблем, без никакъв проблем, значи и по някаква причина взимам капути от машината и ги прибирам в джоба. Пак напипвам хапчетата и те направо ще ми прогорят панталона, човече. След миг вече съм ги глътнал.

Като се връщам, разбирам, че и Чизи мисли в същата посока, което страшно ме изнервя.

— Чука ми се, та две не виждам — подмята той. — Сега е идеално време да гепиш някоя пичка, точно между четири и шест следобед. Пълно е с курви дето се наливат от обяд и по това време вече не знаят на кой свят са. Пички, пазете се, Чизи тръгва на лов!

Точно в този момент не бе нужно да търсиш далеч. Едно рижо гадже седи само на бара. Белият й чорапогащник е толкова провиснал, човече, няма никаква еластичност, стои като торба с лайна. Тя се е насмукала като сюнгер, човек даже и наум няма да му дойде да я доближи, но, разбира се, Чизи е право там. Той й взима пиене, казва нещо и тя сяда при нас.

— Как си, приятел? — пита ме тя. — Аз съм Кас.

Мамка му, това гадже е яко спиртосано. Смее се гръмко с лице на сантиметри от моето, задържа ръката си за малко върху ташаците ми и после се подпира на бедрото ми. Това голямо, червено лице с размазани, промити от алкохол черти дъхти в носа ми, разкривайки пожълтели развалени зъби. Моите са същите, сигурно и лицето ми изглежда като нейното от пиенето, сигурно, като гледам глупавата пиянска усмивка на Чизи. Като се насвяткам лицето ми обаче не почервенява, а губя цвят и ставам мъртвешки бял. Гаджето е положило все пак някакви усилия, намазала се е здраво с очна линия и червило, нещо пита какви зодии сме и други такива момичешки работи.

Но тя направо си мирише, човече. Май наистина се е насрала.

Погледът ми се е замъглил, значи, да, напоследък не съм от котаците, дето наблягат на пиенето. И тая тежка, мътна бира, човече. Чизи поема нещата в свои ръце обаче и ни извежда от пъба, отиваме обратно до Джонсън Терас и се мушкаме в открадната кола. Чизи дава рязко заден и за малко да смаже паркираната зад нас кола, но някак успява да спре и после да потегли надолу по паважа към Холироуд Парк в спускащия се мрак.

Гаджето е, така да се каже, с много мръсна уста, значи. Псува като за световно и по едно време тръгва да се промъква на предната седалка и да се намества помежду ни, разкривайки рижите си пичи косми. Чизи й тегли една майна, защото му пречи да превключи скоростите и колата се дави и трещи надолу по хълма известно време.

— Ей, копелета, кой иска да топне чушката? — кикоти се тя. Значи, с Али не сме го правили от години, но човек трябва съвсем да се е смахнал дори с пръст да я докосне тази.

Чизи се смее и за малко не ни трясва в металния портал на Холироуд Парк, но навреме извърта кормилото и ни вкарва вътре. Звяра паркира и ние тръгваме пеша из парка. Аз зяпам наоколо и се вглеждам в големия хълм на Артърс Сийт. Зад гърба ни има голям строеж. Някаква правителствена работа, за изборите и парламента, значи, така да се каже. Слънцето залязва и става бая студено.

— Къде отиваме — заваля тя от време на време, докато вървим след Чизи, който се насочва към задната част на строежа. Озоваваме се от външната страна на голямата ограда, с лице към хълма и скрити от пътя. Наоколо няма никой, макар че зад оградата се чуват гласове, явно някои от бачкаторите са се хванали извънредно, но и те не ни виждат.

— Търсих скатано място за купона — намига Чизи. Вече доста се стъмва. Аз измъквам хапче от джоба си и го глътвам — нерви, човече, чисти нерви, значи.

— Време е да свалим картите, мадам — смее се Чизи и копелето разкопчава дюкяна си и го вади, кура си, значи, дебело гумено нещо. Куровете на другите винаги изглеждат отвратително, човече.

— Ей, ти, действай — вика той на гаджето, а в гласа му истинска злоба, човече — заемай се веднага!

А тя, значи, гледа малко объркано, сякаш сега се сеща защо е цялата работа. Но после свива рамене, коленичи и го поема. Чизи просто си седи и гледа отегчено. След минута или някъде там той й вика:

— Скапана работа. Дори не знаеш как се прави. — Той се обръща към мен ухилен. — Сега ще научим тази тъпа курва как се смуче, а, Спъд?

Той я хваща за косата, издърпва я и я повлича към купчината тухли наблизо.

— Стига, стига… Идвам, де, идвам — пищи тя и го удря по ръката. Копелето се е смахнало.

— Леко, бе, Чизи! Мамка му — изцепвам се, но хапчето започва да ме хваща и гласът ми някак глъхне.

— Затваряй си шибаната уста! — заповядва й Чизи, без да ми обръща внимание, а тя го гледа накриво. Той пак я слага на колене, точно до тухлите. — Спъд, качи се горе на купчината — вика ми той. Аз здраво съм се отнесъл, така че без да кажа нищо се качвам.

— Така — казва Чизи. — Сега си извади шибания чеп.

— Да бе! Я си еби… — завалям и с периферното си зрение забелязвам купола на Дайнамик Ърт Доум^[1]… и започвам да се хиля като побъркан.

— Мръсно скапано копеле! — цепи се срещу мен нещастницата, противното й лице ме гледа гадно, човече, сякаш аз съм този, който й дърпа косата, а аз нищо не й правя, значи, човече.

— Не… Няма такова нещо — викам. — Просто искам да сме приятели…

Чизи се смее и крещи:

— Млъкни, копеле! Просто искам да дам един урок на тази кучка…

Гаджето някак се отнася, аз — също.

— Раймънд ми каза, че ще мога да си върна детето — мрънка пияно гаджето в някакъв свой си свят, като мен…

— Давай, копеле — нарежда Чизи, а аз гледам смахнатата му физиономия и се хиля като някое тъпо хлапе, докато той ми разкопчава ципа и ми го изважда. Изобщо не чувствам нищо, но Чизи ме държи за кура. Чизи!!! Той поглежда надолу към гаджето.

— Знаеш ли какъв е проблемът с гаджетата и свирките? — той премества погледа си върху мен. Нито една не съм срещал, която да ги прави както трябва. После пак се обръща към нея. — Сега гледай много внимателно, защото това, което ще видиш е най-доброто възможно образование, което някога ще получиш! — обяснява й той и пак ме поглежда. — Такива са кухите пички! Все си мислиш, че могат да готвят, защото майка ти ти е готвила, но те се справят само с най-простите неща. Ако трябва нещо въображение, така да се каже или нещо по-изискано — направо забрави! Същото е и със свирките! Гаджетата го лапат и движат главата си нагоре-надолу, все едно устата им е путка. Докато бях на топло едно момче ме научи как се прави… първо прокарваш езика си по дължината на кура… — Той ми го сграбчва и започва да го лиже… — В случая на Спъд не отнема много време… ха-ха-ха… Дайнамик Ърт Доум… Сигурно е гот вътре.

— Мамка ти, копеле — задъхвам се, докато студения му език леко се плъзга по чувствителната кожа на пениса ми… вие ми се свят и все повече се стъмва…

— Действай боклук такъв! — изсъсква Чизи и си мисля, че има предвид мен, но това е за нея и тя последва неговия пример, поемайки главата на пениса му в уста.

— Доста добре-е… — казва й той. — Сега го близваш с език по главата… докато стане твърд и здрав…

Аз вече бях „твърд и здрав“, но не чувствах нищо. Просто нищо…

До мен достигат само думите на Чизи и си мисля за оня пич, дето спечели Оскара, там дето вика — „Аз съм владетелят на света“, бая дълъг филм, значи, гледах го миналото лято и сега се сещам за Сик Бой и бас държа, че като се гледа пред огледалото си вика така, „Аз съм владетелят на света“… а Чизи продължава…

— …после започваш да го поемаш навътре в устата си, полека… полека… леко, деликатно… това не е шибано състезание колко кур можеш да налапаш… не спирай с езика… движи го по цялата дължина… добре… добре…

— Майната ти, Чизи, човече — пухтя, вътрешностите ми се преобръщат като гледам отвратителната физиономия на Чизи около кура ми и ако изобщо има някакво лице, което човек не би искал да гледа около оная си работа, това е неговото и точно тогава сякаш за пръв път разбирам какво става и си го издърпвам…

Очите му святкат и той ме поглежда, после свежда поглед към пияната пачавра, която още смуче кура му.

— Виждаш ли! — казва той, ликувайки. — Копелето свърши…

— Само се подхлъзнах на тухлите… тухлите… — викам му. Виждам всичко сякаш като през водниста каша, той я сграбчва бясно за главата.

— Сега трябва да увеличим темпото, сега смучи, смучи, смучи. СМУЧИ МРЪСНА КУЧКО! — И той здраво го ръга в устата й, чука преебаната й глава, набутва й го право в гърлото и пръхти сякаш коментира надбягване:

— И Чизи води в последната обиколка, здравата го вкарва на скапаната курва и Чизи… УАААААААХХХХ!!!!

Той е сграбчил рижата й грива като в менгеме, прави няколко резки движения и си го изкарва, оставяйки я да се дави със спермата му, да кашля и да си бърше устата. Той кима към нея.

— Честито, току-що завършихте успешно Школата по секс на Чизи.

Така не бива, човече, не, не, не, заклащам се напред, така да се каже и коленича до гаджето.

— Няма нищо, няма — успокоявам я, успокоявам я и сякаш и двамата се нуждаем от това, човече. Тогава тя внезапно вдига глава.

— Сега и двамата, двамата, копелета такива! — крещи тя и започва да разтрива слабините ми, но не ми става и я целувам по устата и само повтарям — „добре, добре“ и издърпвам чорапогащника и говняните й бикини. Бъркам в путката й и започва да ми става. Започвам да се пипкам да извадя капута от пакетчето. Трябва да… трябва да… трябва… трябва да сложа гумата и… успявам. В пресечената смазка, която се стича от нея има лепкави вонящи топчета… Чепът ми влиза лесно. Чувам Чизи, който се подиграва и хили, а тя ръмжи срещу него, но сякаш не съм там. Чукам я известно време, но усещането е пълен боклук, не е както си мислих, че ще бъде и как изобщо може да съм толкова тъп, че да си помисля, че ще бъде като с Али и страшно се ядосвам, ядосвам се на себе си и тя пищи, пищи и се опитва да ме предизвика, така да се каже:

— Давай! По-здраво! Само толкова ли можеш!

И аз продължавам, продължавам… докато не се изпразня в капута…

Претъркулвам се встрани и си издърпвам дънките, издърпвам направо върху гумата, която все още е на кура ми. Сега Чизи й се мята, сграбчва я и я преобръща с гръб към себе си и се напъва да събере храчка, а тя се цупи:

— Какво, мамка му да е…

Но Чизи смръква назад сополите си, правейки коктейл от сопол слюнка в устата си и после го изплюва върху нейния хванал коричка от лайна анус. Чизи е позитивен, в медицинския смисъл на думата, но иначе в живота е най-негативното копеле и изобщо не му дреме за капути. Предполагам, значи, някак, той знае или мисли, че и тя е позитивна, но сигурно не му дреме просто защото й го вкарва отзад. Човек не трябва да го прави така, трябва по-полека… не че аз и Али изобщо го правим така или по-точно не го правим изобщо… но тя само пъшка и от очите й кротко се ронят сълзи… прилича на изхвърлен на сухо кит или тюлен, който не може да се върне сам във водата.

Когато свършва, той изважда и забърсва измърляния си с лайна кур с чистата част на белия й чорапогащник.

Гаджето се изтъркулва по гръб, лицето й червенее като рак, от носа й текат сополи. Тя навлича чорапогащника и се цепи:

— Шибано копеле!

— Млъквай, кучко! — изкрещява Чизи и й вкарва един право в лицето. Чува се хрущящ звук и аз се вцепенявам, дори след толкова пиене и хапчета ме заболява, сякаш мен е ударил. После тя изпищява на умряло, когато той й забива шут в едната цица. От шока си възвръщам гласа, човече, защото това не трябва, просто не трябва… Не е редно, така да се каже…

— Стига, Чизи… Разкарай се, копеле… Не бива, не е редно, значи!

— Знаеш ли какво не е редно? Сега ще ти кажа какво не е редно! Не редно курвите да не се къпят — сочи я той, докато тя тихо скимти и масажира гърдата си. — Тази кучка има нужда от един душ, копеле!

И той започва да пикае върху нея, мръсна застояла бирена урина, човече. Тя не се и помръдва, просто седи и реве. Изглежда толкова жалко, човече, пълна развалина, изобщо не прилича на човешко същество и аз си мисля дали и аз не изглеждам така в очите на другите, когато съм наистина друсан и така нататък? Някакъв пич, който си прави джогинга, облечен целия в бяло минава наблизо, поглежда ни, прави рязък завой и набързо се отдалечава без да сменя темпото си. Чизи е гадно копеле, всеки го знае. Всеки, който е направил каквото е направил той… но Чизи си излежа годините за това. Изплати вината си към обществото, така да се каже. Но какво си мислят за мен като ме гледат с него?

Тогава ми светва, просто ми светва, че и аз съм гадно копеле и така. Само че при мен няма такова… няма злоба, така да се каже, злобата да върша съзнателно гадости. Както повечето хора на този свят и аз съм гаден по пасивен начин, гаден по погрешка, гаден с бездействието си, защото не ми пука дотам за хората, които не познавам, че да се намеся, дреме ми само за най-близките. Защо не мога да съчувствам на всички, а не само на хората, които познавам? Чизи… Много е опасно да си приятел с Чизи, но той ми е близък от пандиза и такова… обади се за надбягването, което сигурно значи нещо… защото ще заведа Анди и Али в Дисниленд и всичко ще е точно отново и това го дължа на Чизи…

Значи после потегляме, аз и Чизи, де, измъкваме се от парка през Абихил и тръгваме да търсим къде да заседнем отново. Зарязваме кухата лейка да се мъчи сама, оставяме я на нещастието и деградацията й, така да се каже, но аз я гледам през рамо, защото натам съм се запътил и аз, човече, просто съм сигурен, след като Али ме зареже и край, дотам съм… Всъщност, тя вече ме е зарязала и може би това е… но, не, сега имам пачка и всичко ще се оправи, също имам и книгата, освен това ще ходим в Дисниленд, човече…

С Чизи малко се мотаем, леко залитайки и накрая забиваме в някакъв пъб. Казвам му, че е психясал, че върши изродщини, а той ме поглежда и вика:

— Да не ти дреме за тия боклуци. Това ти е проблема, Спъд. Много си мек към тях. Такива като теб си мислят, че ако се държим добре с бежанците например и така нататък, всичко ще е наред, но не става. Знаеш ли защо? — Лицето му е на сантиметри от моето, но не мога да го фокусирам. — Знаеш ли защо? Защото копелетата готови да го поемат, готови са да търпят. Запомни го от мен!

Здраво съм се отрязал, друсан съм, а в джоба ми има цяла пачка. Но нещо в мутрата на Чизи ме дразни. Въобще няма нищо общо с това, което ми казва или с това, което направи на жената — нищо такова. Успявам да сглобя, че ме вбесява начина по който си вдига веждите, втренчва се в теб и отмята назад глава. Знам, че ще вкарам един на котака, знам го още минути преди да го направя. Минути, през които продължавам да му лазя по нервите, така че някак и двамата знаем какво ще стане.

После здраво замахвам и ми се струва, че не съм го уцелил, защото не чувствам нищо по ръката си, но виждам кръвта, която шурва от носа му и чувам виковете около бара.

Чизи слага ръка на лицето си, после става, вдига халбата си и от нея се разлива бира. Аз също скачам, той се опитва да ме удари, но пропуска, а барманът крещи здраво. Чизи хвърля чашата на земята и реве:

— НАВЪ-Ъ-ЪН!!

Тръгвам към вратата, но си мисля, — не, няма да изляза вън да се бия с Чизи, няма начин, човече, така че спирам точно на вратата и го оставям да излезе пръв, после я тръшвам зад гърба му и я заключвам. Чизи се опитва с шутове да влезе обратно, за да ме докопа, но двама от барманите пристигат, отварят вратата и му крещят да се разкара. Чизи не се отказва, отново се пробва да влезе, но единият от пичовете го сграбчва и Звяра му вкарва един. Двамата с Чизи започват да се трепят, а другият барман ме сграбчва и ме изхвърля навън. И сега сме Чизи и аз срещу копелетата от пъба, което за пичовете от заведението не е особен проблем, така да се каже, защото аз съм пиян и друсан, Чизи е съвсем пиян, а отгоре на това аз всъщност не мога и да се бия. Двамата го отнасяме и ония се прибират, оставяйки ни натъркаляни и стенещи на улицата. После тръгваме да вървим, държим разстояние помежду си и си крещим и се псуваме, но след това някак се сдобряваме и се опитваме да продължим с пиенето някъде. Навсякъде ни изхвърлят само в една пълна дупка, където пускат всички без значение колко са пияни, друсани или окървавени, но скоро ми причернява и припадам, а когато се събуждам, разбирам, че съм изгубил Чизи. Надигам се, излизам навън и се оказва, че съм някъде в Абихил и трябва да вървя.

— АЛИСЪН! А-ЛИ-СЪ-Ъ-ЪН… — чувам някой да вика, някакви деца на улицата ме гледат на тръни някак, аз се подхлъзвам по някакви стълби, падам няколко стъпала и се задържам на парапета. Викът се повтаря отново и аз за пръв път зацепвам, че той идва от мен.

Запрепъвам се към Роузи Плейс, минавайки покрай червените сгради по пътя към Ийстър Роуд и в същото време продължавам да крещя, сякаш имам два мозъка — единият крещи, а другият — мисли.

Две гаджета с якета на Хибс минават край мен и едната вика:

— Млъкни, бе, кретен!

— Аз отивам в Дисниленд! — казвам им.

— Като гледам вече си стигнал в шибания Дисниленд, приятел — отвръща една от двете.