Ървин Уелш
Порно (34)

34. Мръсен № 18742

Седя в тая дупка на Уок, която трябва да мине за пъб и чакам едно нещастно деграде и наркоман да дойде и да ме спаси от този досаден глазгоуец с преждевременно посивяваща коса, чиито дълбоко вкопани черти и очи имат постоянно стреснатата недоброжелателност, която е обичайно да видиш у овцете на Горджи Фарм. Добре дошъл в Шотландия, няма що. Тоя шибаняк, Братчеда Доуд, този псевдо-саксонец, северно европеец, филистер с тлъсти бутове, хунско нищожество, този троглодит-мутант от копторите на западното крайбрежие има наглостта да се опитва да ми пробутва цитати на латински. Латински на мен — ренесансовия човек на Средиземноморието, якобински материал. Той ми взима питие и вдига чаша:

— Urbi et orbi — казва той.

— Наздраве, similia similibus curantur — пускам язвителна усмивка. Зениците на Братчеда Доуд се разтварят като черни дупки, които засмукват всичко около себе си.

— Не я знам тази, каква е тази сентенция — вика той, повече от впечатлен, всъщност направо тресящ се от вълнение.

Е, и аз не знаех какво означава неговата, но жив да не съм, ако си призная това пред един протестантски кирливец.

— Клин клин избива — намигам. — За изтрезняване, значи. Напълно подходяща за момента.

Братчеда Доуд накланя глава настрана и ме гледа с плам.

— Ти си интелигентен мъж, веднага си личи. Хубаво е да срещнеш някой на твоите вълни — клати той глава и физиономията му се изкривява в болезнена гримаса. — Лошото е, че не срещам много такива хора.

— Мога да си представя — казвам и кимам безизразно, което минава напълно незабелязано покрай вечно дъвчещата му десертчета и дъвки чутура.

— Искам да кажа, твоето приятелче, Спъд, хубав човек, но може би не чак толкова умен. Виж ти си друга работа — тук трябва да има някой — чука той с показалец по челото си. — Спъд ми каза, че правиш филми и така нататък.

Странно, че Мърфи е благоволил да ми направи такова благоприятно представяне. Не порно, а филми — ни повече, ни по-малко. Това ме кара да приема донякъде сантименталната мисъл, че вероятно съм бил малко несправедлив към моето крадливо другарче.

— Налага се, Доуд. Както казват: ars longa, vita brevis.

— Животът е кратък, изкуството — вечно. Една от моите любими — кима той с огромна усмивка, която разсича лицето му.

Най-сетне пристига ми амичи Мърфи, но изглежда странно превъзбуден. Когато глазгоуския плъхоебец отива до кенефа изразявам крайното си недоволство.

— Къде, на майната си, се губиш? Не сме тръгнали на курорт. Писна ми да слушам тоя досадник да ми дудне!

Но копелето изглежда адски доволно от себе си.

— Не можах да се сдържа, човече, натъкнах се на Джун, значи. Трябваше да й помогна за миенето, значи, нали се сещаш? Нямаше начин.

— Разбирам — казвам с вещина. Просто и сам можех да се сетя. Това е Спъд, все пак, не може да устои на каквато и да е форма на изкушение, макар че трябва истински да съм изпаднал да мия крек и да пуша с Джун. Странно, но не си го бях помислял за нея, особено с тия деца наоколо, но напоследък всички дърпат крек й ако бъда откровен, тя има точно този изтощен и износен вид на крек-курва.

— Е, как е Джун? — питам, без да знам защо. Искам да кажа, не че ми пука особено.

Спъд свива устни и издухва въздух през тях, издавайки вулгарен пърдящ звук, който е прекалено силен и би предизвикал доста неловка ситуация в някое заведение от класа.

— Много беше зян, ако сме честни, човече — казва, докато този пародиен образ Доуд се появява от тоалетната и поръчва по още едно.

— Не съм учуден — кимам и на всички ни е ясно защо. Доуд вдига чашата си със светло и чуква тази на Спъд.

— Наздраве, Спъд! Като сме зле — така да сме!

После повтаря същия тъп ритуал с мен и аз пускам фалшива усмивка.

Започва да ме хваща съклета и търся каквото и да е, само и само да се разсея от настоящата си компания. Пускам лека лъчезарна усмивка на сервитьорката, от онези, които в младостта ми предизвикваха неволно пооправяне на прическата. Сега обаче ми се отвръща с леко небрежно закривяване на устните.

Обикаляме няколко бара и така стигаме до града, като най-накрая влизаме в Сити Кафе на Блеър Стрийт, старо мое свърталище. Забелязвам, че са сложили билярдни маси — единственото нововъведение от последното ми идване. Ще се наложи да бъдат разкарани: привличат прекалено много малоумници. Вече наистина започвам да се изнервям от непрестанното дуднене на Братчеда Доуд, до степен, че направо се радвам, когато виждам да влиза Майки Форестър с една напълно изперкала, но все пак секси курветина.

Сигурно ще стана Мистър Популярен в Сити Кафе, защото направо вдигам нивото на клиентелата тук. Заобиколен съм от най-големия мизерник и наркоман, който Лийт някога е раждал плюс един глазгоуски кирливец и келявия Майки Форестър. Цяла тайфа нечистоплътни миризливци. На персонала сигурно ще се наложи да вика фирма за обезпаразитяване след работно време.

— Това е Майки Форестър — соча Майки на Доуд. — Той е партньор в няколко сауни и движи цяла конюшня от апетитни малки курви, които духат, за да ядат. Трикът е стар като света: закачаш ги на дрога и после ги пускаш в отдел продажби, за да си я заработят, ако ме разбираш.

Доуд се обръща и кима, хвърляйки на Майки повторен, леко неодобрителен поглед, гарниран със завист.

— О, да, Сийкър също го прави — казва Спъд с похотливата провиснала усмивка на тийнейджър със забавено развитие, която му се лепи като лайно на гърло от бутилка.

Поклащам глава:

— Сийкър обаче само ги чука. Тази ходеща развалина няма абсолютно никакъв друг шанс за своя хот-дог — обяснявам. Позволявам си да изпитам леко неудобство от подобно оплюване, опипвайки бутилката GHB в джоба ми, доставена от Сийкър този следобед. Още един човек, който има своето приложение, за жалост в строго ограничена област. Дръпвам Спъд към мен и прошепвам в ухото му, забелязвайки бучката кафява ушна кал, която го е затапила и носът ми се сбръчква от гранивата хлебна миризма:

— Отивам да си кажа няколко думи по бизнес с Майки — Бутам двайсетачка в ръката му. — Ти забавлявай глазгоуския кирливец.

— Момчета, ще трябва да ме извините за малко, само да кажа здрасти заради доброто старо време — обяснявам на Доуд и се отдалечавам в посока на Форестър.

Форестър е от онези пичове, които явно никой не харесва, но с които всеки си има някаква работа. Той ми пуска усмивка и зъбите му ми напомнят блоковете в Бингхям — напълно обновени, откакто не ги бях виждал. Изненадан съм, че Майки е предпочел елегантните естествено бели коронки, вместо да се хвърли на злато. Има тен от солариум, а изтъняващата му прошарена коса е подстригана ниско. Сребристо-синия костюм на него издава качество. Само обувките — от скъпа кожа, но нелъснати и най-фатално — белите хавлиени чорапи, които всеки психар още от осемдесетте получава от майка си на стекове от коледните разпродажби — го издаваха като бивш духовен събрат на Мърфи.

— Здрасти, Саймън, как е?

Чувствам се поласкан, че е избрал да ме нарича Саймън, вместо Сик Бой и отговарям съответно:

— Лежерно, Майкъл, лежерно! — Обръщам се към гаджето. — Това ли е прекрасната млада дама, за която си ми говорил?

— Една от тях — ухилва се той и добавя: — Уанда, това е Сик… ъ-ъх, Саймън Уилямсън. Той е този, за който ти приказвах. Току-що се върна от Лондон.

Гаджето е много точно. Слабо, някак лъскаво и пригладено с тъмен сексапил, латинско гадже, както би се изразил Братчеда Доуд. Тя е още в разцвета на наркоманския курвалък, когато всички изглеждат наистина великолепно, точно преди да настъпи големия срив. После ще трябва да се буди с крек, да работи на крек и така красотата й ще се изпари, а Майки или някое друго копеле ще я понижат в ранг от сауната на улицата или някой крек-бардак. O, Dame Commerce, старата гранд-дама е толкова предвидима.

— Ти ли си пичът с филма? — пита тя отнесено, демонстрирайки онзи друсарски маниер — печален, но леко арогантен, с който се сблъсквам при всеки свой социален контакт от шестнадесетгодишна възраст.

— Радвам се да се запознаем, скъпа — усмихвам се, стисвайки ръката и леко целувайки я по бузата.

Ставаш, гадже!

Така с Майки набързо стигаме до кастингово споразумение. Харесвам това гадже Уанда, макар и да е напълно зависима от Майки и следователно изцяло в негова власт, тя все още не прикрива презрението си към него. Което всъщност удвоява удоволствието на сводника да стяга въжето около шията й. Тя все пак има още гордост, макар че дрогата първо ще изсмуче всяка следа от нея преди да пристъпи към външния й вид, старата формула, която означава приходи за Майки.

Всичко е уредено и аз се връщам при Спъд и Доуд. Последният обяснява на първия на доста висок глас за жените.

— Единственото нещо, което можеш да правиш с жените е да ги обичаш — заключва той с пиянска увереност. — Прав ли съм, Саймън? Кажи му!

— Мисля, че има нещо в това, Джордж — усмихвам се.

— Обичай ги и бъди достатъчно смел, достатъчно смел да ги обичаш. Fortes Fortuna Adjuvant… съдбата помага на смелите. Не съм ли прав, Саймън? Не съм ли прав?

Спъд прави опит да се намеси, спестявайки ми, слава богу, досадата да потвърждавам ентусиазирано тъпните на този плъхоебец.

— Да, но понякога, така да се каже…

Братчеда Доуд го прекъсва с широк жест и за малко да преобърне пълната халба на съседа си. Кимам на момчето леко извинително.

— Никакво „но“, никакво „понякога“. Ако се оплакват, дай им още любов. Ако и след това са недоволни — дори още повече любов — цепи се той.

— Точно така, Джордж. Твърдо вярвам, че способността на мъжа да дава любов надвишава способността на жената да я приема. Ето защо ние управляваме света. Толкова е просто — обяснявам набързо.

Доуд ме гледа със зинала уста, очите му се въртят като плодчетата на ротативка, устремили се към джакпота.

— Този човек тук, Спъд, този човек е гений!

Този Братчед Доуд е от типичните представители на глазгоуската раса кирливци — напива се бързо и то само от една-две бири. После вместо културно да се строполи и да припадне, остава в това състояние до безкрай. Клатушка се, ръкомаха, повтаря тривиалното си, маниакално послание с увеличаваща се враждебност.

— Благодаря ти, Джордж — кимам. — Но, налага се да кажа, че вече ми омръзна тази обиколка из баровете. Самият аз работя на такова място, а пък и е пълно с хора — кимам към Форестър, — с които не искам особено да се срещам. Да си вземем нещо за вкъщи и да вдигаме.

— Става! — реве Доуд. — Отиваме у нас! Имам страхотен запис, който трябва да чуете! Един приятел има банда… Върховни! Най-добрите, вярвайте ми!

— Чудесно — усмихвам се и скърцам със зъби. — Какво ще кажеш за малко компания, в женския смисъл на думата? — Поклащам пред носа му червения GSM.

— Какво ще кажа? Жестоко! Какво мога да кажа! Какъв човек само! Какъв човек! — възклицава Доуд към всички, които си пият на групички край нас, а косъмчетата по врата ми настръхват в желание да напуснат бара от неудобство. Някои хора биха се поласкали от подобна похвала, но не и аз. Твърдо вярвам, че хвалбите от безмозъчни кретени са много по-вредни за имиджа, отколкото и най-голямото очерняне от страна на истински просветените.

Запътваме се към вратата, аз вървя най-отпред, пробивайки си трескаво път през тълпата, забавяйки леко ход само, за да се усмихна на едно гадже в тясно зелено костюмче, което има хубаво лице, но кофти прическа, която не й пасва особено. После несъзнателно забавям, преминавайки край две около трийсетгодишни гаджета, които са го ударили на живот, заебали са всякакви диети и са решили, че останалата част от живота им ще се състои от водка, Ред Бул и добро хапване. Преди да излезем окончателно правя рязък завой, за да избегна компанията от нагли пичове с шарещи очи и златни зъби, които нахълтват в бара.

Доуд още каканиже славословия по мой адрес на Спъд, докато се измъкваме в нощта. Потрепервам. Не ми е студено, не е и от наркотиците. Просто усещам висините, ширините и дълбините на своя замисъл, а дрънканиците на Доуд още повече подчертават чудовищните, но изискани параметри на моя план. Мамка му, хубаво е да си жив!