Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейнспотинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Porno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Румен Вучков (2009)

Издание:

ИК „Кротал“, 2002

Редактор: Даниела Узунова

Коректор: Катя Попова

Художествено оформление: Студио ОКТОБЕРОН

ИК „Кротал“ благодари на Г. П. Генчев

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)

2
ПОРНО

18. ПЕДАЛСКО ПОРНО

Първата ми работа е да набарам оня шибан извратен психар, който ми изпращаше шибаното долно педалско порно, докато бях на топло. Прибавям и шестте месеца допълнителна присъда за това, че разковах онова нагло копеленце, което се изсмя като казах: „Лексо и аз сме партньори“. Имах предвид магазина, който държим заедно.

Точно там е и първата ми спирка навън.

Има нещо гнило, защото оня добитък спря да ми идва на свиждане от сума си време. Просто ей така. Без никакво обяснение. Така че, вземам автобуса до Лийт, но като слизам шибаният магазин дори не е там!

Искам да кажа, там е, но всичко е променено. Сега е някакво тъпо кафене.

Обаче той е там, седи зад бара и чете шибания си вестник. Не мога да не го видя, грамадното му копеле, скапания му хипопотам. Мястото е празно. Някаква дърта вещица и две задръстени копелета набиват закуски. Лексо припка, принася-отнася в кафене като някаква огромна мома-сервитьорка! Той поглежда, вижда ме и за малко да се преметне на пода.

— Здрасти, Франк!

— Здрасти! — викам. Оглеждам тоя тулуп, малките масички, някаквите му китайски писаници по стените, скапаните дракони и така нататък. — Какво е всичко това?

— Направих го на кафене. Няма пари в мебелите втора ръка. Вечерите е тайландско кафене. Много е популярно сред гъзарите и студентите — ухилва се той и се надува.

Кво’ кафене? Тайско ли? Кви изобщо ги плещи тоя тъпак?

— Ъ?

— Приятелката ми, Тина, всъщност тя го движи. Има диплома по кетъринг. Прецени, че би вървяло по-добре като кафене.

— Значи не я караш зле — казвам обвинително и се оглеждам, за да му покажа, че хич не съм очарован.

Веднага разбираш, че копелето е готово да сложи картите на шибаната маса. Гласът му се снижава, интонацията става една равна, равна и той ми кима да мина отвътре. Сега ме гледа в очите.

— Да, вярно, наредил съм се. Край на дилърския бизнес. Много е напечено. Мястото е вече на Тина, човече — заявява той. — Разбира се, ти ще си получиш своето.

Продължавам да го гледам, опирам се на стената и после хвърлям поглед към кухнята. Усещам как той леко се стяга, явно се шашка, че всеки момент ще избухна. Голямото копеле е много самоуверено с тия ръце като лопати, ама те не значат нищо, ако си наточен като кама отвътре. Да, копелето извръща очи към кухнята, проследявайки погледа ми. Веднага осведомявам гигантското копеле как седят нещата.

— Нещо отдавна не беше минавал да ме видиш в пандиза, а? — викам.

Той само ме поглежда с онази малка своя шибана усмивчица, дето си я има. Чувствам как копелето изобщо няма време за мен и всъщност с радост би ме заритал надолу по шибания Лийт Уок.

Нека само пробва.

— И нека ти кажа още нещо — половината от стария магазин беше мой, което значи, че половината от всичко това е също моя — казвам на копелето, оглеждайки кафенето, сканирайки новата си шибана инвестиция, така да се каже.

Веднага си личи, че кръвта на копеленцето майчино закипява, но още се пробва да ми пробутва глупости.

— Честно, не си те представям как сервираш чай и сладки, Франк, но ще стигнем до някакво споразумение. Ще ти шаря както трябва, пич, стари ми приятелю, не се съмнявай.

— Позна — казвам. — Още сега ми трябва кеш — осведомявам голямото копеле.

— Никакъв проблем, приятел — вика ми и брои някакви двайсетачки.

Главата ми бучи, не знам какво изобщо става. Все пак подава пачка, но продължава да дудне същите глупости:

— Виж, Франко, чувам, че Лари Уайли още е с Дони Лейнг — казва той.

Вдигам глава и срещам очите му.

— Вярно?

— Да. Нали ти ги свърза? — Лексо се ухилва невинно, а после пуска онзи леден поглед и кима. Явно иска да каже, че са се преебали.

Опитвам се да стопля какво трябва да значи всичко това, какъв е крайния резултат, кой кого е преебал, а копелето продължава:

— Никога няма да се сетиш, кой движи сега Порт Съншайн. Един твой стар приятел. Сик Бой му викаха преди.

Сега вече направо ме изтриса страшен главобол, като един от онези, които получавах вътре в дранголника… имам чувството, че главата ми ще се сцепи. Всичко се е обърнало надолу с главата… Лексо с кафене… Сик Бой с пъб… Лари Уайли работи за Дони… трябва да се измъкна на въздух, трябва ми време да обмисля нещата…

А копелето не спира да плещи:

— Тоя следобед ще ходя до банката, Франк и ще ти дам една по-сериозна пачка да те уредя. Докато не се разберем за нещо по-постоянно. У майка си ли ще живееш?

— Да… — викам, главата ми пулсира, изобщо не знам къде ще ходя… — предполагам…

— Е, тогава ще отскоча довечера. Ще поговорим като хората Нали? — разправя копелето, а аз кимам като някой малоумник, слепоочията ми туптят, а някакъв дъртак идва да иска руло с бекон и чаша чай, излиза някакво гадже с престилка иззад Лексо, той й кима и тя сервира на старото копеле. Лексо вади тефтер и химикалка и записва някакъв шибан номер. После ми размахва под носа един от тези новите телефони, онези без жици.

— Това е номера на GSM-а ми, Франк.

— Добре — викам. — Вече всяко шибано копеле се мотае с такъв. И аз имам нужда. Намери ми един — разправям.

— Ще видя какво мога да направя, Франк. В крайна сметка ще те заведа да си вземеш — казва той, зяпайки онази пичка, сервитьорката.

— Бива… ще се видим после — викам, щастлив да се измъкна на чист въздух. От миризмата на мазнина вътре направо ми се драйфаше. Просто още не мога да повярвам колко се е променил магазина ни, за мебели, де. Набутвам се в съседната аптека и едно гадже ми дава нурофен. Вземам две хапчета и повървявам нагоре по Уок. Хапчетата си ги бива и след двайсет минути главоболието изчезва. Искам да кажа, шантава работа, още го чувствам, но не е толкова остро. Правя обратен завой и се връщам да надзърна в кафенето и виждам, че Лексо се разправя с оная, своята и вече не изглежда толкова самодоволен. Това е положението, половината от шибания магазин си е мой и ако ще ми го плаща, ще трябва да се изръси по-сериозно.

Да-а, виждам го копелето, седи на маса до витрината, и прави сметки. Така е пич, и аз си правя сметката, тромаво копеле. Тръгвам по Уок отново и зяпам лицата на минувачите, търся някой познат. А какво виждам насреща си? Две мръсни копелета с дълги вити къдрици, бели момчета и така нататък, вървят си сякаш са си вкъщи, после някакъв, мязащ на сводник тип излиза с малкото си кученце от магазина и се качва в лъскавата си кола. Кои са тия копелета? Това не е Лийт. Къде са истинските пичове? Поглеждам тефтерчето си, влизам в една телефонна будка и набирам номера на Уайли. Явно е от тия готините преносими телефони. Лексо да внимава да ми намери бързо един, че…

— Франко — вика Лари, абсолютно невъзмутим, сякаш тъкмо е чакал да звънна. — От панделата ли звъниш?

— Не, от шибания Уок ти звъня — осведомявам го. Той мълчи известно време и после пита:

— Кога излезе?

— Няма значение. Къде си сега?

— По работа съм в Уестър Хейлз, Франк — казва Лари. Замислям се. Не съм готов още за среща със старата, че да ми пили по нервите.

— Добре, среща след половин час пред хотел Хейлз. Ще взема от черните таксита и за секунди съм при теб.

— Ъ-ъх… сега работя за Дони, Франк. Той може…

— Аз бях тоя дето ви събра да работите заедно, на първо място — казвам му на копелето. — Ще се видим след час в Хейлз, само да си хвърля нещата у майка ми, после изхвърчам.

— Хубаво. Ще се видим тогава.

Затръшвам слушалката и си представям как шибания боклук веднага ще звънне на Дони Лейнг, преливащ от щастие пръв да съобщи кофтито новина. Да, знам си стоката много добре. Отивам у майка ми и тя започва да реве и да се тръшка колко е чудесно, че съм се върнал и всякакви такива простотии.

— Да — викам. Тя страшно е напълняла. Тук вкъщи, в нейната къща, много повече си личи, отколкото при шибаните свиждания.

— Трябва веднага да кажа на Елизабет и Джоу.

— Хубаво. Няма ли нещо за хапване?

Тя слага ръце на кръста си.

— Нагладувало ми се детето. Щях да ти направя супа, но след малко започва бингото ми и, ами, обикновено се събираме с Мейси и Дафни първо за по едно малко в Пърсивиър… — гласът й се снижава. — Но можеш да отскочиш отсреща до закусвалнята. Сигурно си загорял да хапнеш от хубавата риба с картофки.

— Добре — викам и си мисля, че поне ще мога да си взема обяда и да ям по пътя за Лари.

Излизам, вземам риба с картофки в картонена кутийка и се мятам на черно такси. Копелето се опитва да ме гледа възмутено сякаш хич не му е приятно да нагъвам в шибаното му такси, но получава дълъг недвусмислен поглед и не посмява да се отваря.

Сядам в Хейлз и Лари взема по питие. Той е с някаква групичка копелета, на които той само кима и те се изпаряват в шибания ъгъл. Отваряме приказка за това и онова, опитвам се да наваксам с материала. Лари е голямо приятелче и хич не ми дреме кой какво разправя за него. Поне момчето ми идваше на свиждане в шибания пандиз. Но пичът е хлъзгаво копеле и трябваше да разбера каква е точно далаверата, която въртят с Дони, просто трябваше да се светна по въпроса. Само внимавах да не се натряскам много, защото пачката на Лексо направо ми прогаряше джоба. Видът на Лари ми подсказва, че парцалите, с които съм се облякъл не са в крак с модата. Копелето си пада по лафа и пийването, но иска първо да свърши работа.

Обръщаме чашите и поемаме по онази улица, за която преди раздуваха, че щяла да стане новата Принсес Стрийт. Така и си остана проста асфалтова пътека, която свързва търговския център и блоковете с малко тревичка от двете страни. Принсес Стрийт сред панелките? Ебати вица!

Лари, както винаги, го е ударил хормонът. Гледа някакви малки момиченца пред един от блоковете и разправя:

— Трябва да запомня да намина насам след няколко години!

Момиченцата си пеят:

— Мистик Мег, Мистик Мег кажи, гаджето ми покажи!

А шибаният Лари буква по буква произнася името си:

— У-А-Й-Л-И!

— Майната ти, изрод извратен!

— Само се ебавам, Франк — хили се той.

— Тъпите ти шегички могат да ме ядосат — срязвам го. Надявам се, че копелето наистина се шегува. За негово собствено добро. Лари го разиграва готин небрежняр, но е зловредно копеле. Номерата му край нямат, поне докато не го огрее. Братята Доил го погнаха, когато една от сестрите глътна топката от него. Така стана сварката, че се заигра с мен и Дони. Разправя ми за гаджето, при което сме тръгнали.

— Шибаният му непрокопсаник, тоя Брайън Леджърууд. Обрал си крушите без да каже на никой. Просто, ей така, изпарил се един ден. Оставил жената и хлапето с всичките си дългове. Дългове на комар, значи.

— Не се прави така, просто не се прави — викам.

— Вярно — разправя Лари. — Жалко за гаджето. Готина мацка и така нататък. Но бизнесът си е бизнес. Какво да правиш? Разправят обаче, че хич не била от срамежливите. Мелани се казва — казва той по оня свой мазен начин. — Разправят оня, Тери Лосън, май той я оправял. Помниш ли го това копеле?

— Ъ-хъ… — викам, но се напрягам да свържа някаква физиономия с името, докато Лари тропа по вратата.

Отваря гаджето Мелани, наистина страхотно парче и си личи, че Лари е искрено впечатлен. Косата й е мокра, току-що мита, спускаща се на онези ми ти дълги къдри по жестоките й рамене. Облечена е със зелен пуловер с остро деколте и джинси, които сякаш е облякла в последния момент, за да отвори вратата. Без сутиен е и си личи, че Лари веднага го е отбелязал и сега се чуди, дали е с бикини или не.

— Виж, казах ти вече. Дълговете на Брайън нямат нищо общо с мен.

— Може ли да вляза, за да поговорим? — вика той. Да, сега се сещам, помня го Тери Лосън, двамата се знаем от хлапета. Около футбола.

Мелани скръства ръце.

— Няма за какво да говорим. Говори си с Брайън.

— Щях, вярвай ми, щях, само да знаех къде е — разправя Лари с онази шибана усмивка.

— Нямам представа къде може да е — казва му тя.

Точно в този момент някакво друго младо гадже, горе-долу на същата възраст, доста дребничка, с черна коса, изниква с дете в количка.

— Какво става, Мел? — пита тя.

— Мутри. Заради Брайън — отвръща тя. Дребното гадже с черната коса се обръща към мен:

— Брайън я заряза. Взе и нейните пари. Изобщо не го е виждала, това е истината. Мел няма нищо общо.

Просто вдигам рамене и й казвам, че не съм някаква шибана мутра, просто съм тук с Лари, защото го срещнах на улицата. Забелязвам малката жълта подутина под окото й. Питам я как се казва, тя вика Кейт и се разприказваме, докато Лари изнася шибаната си лекция на другата.

— Това са правилата на играта, скъпа. Вече знаеш. Като при семейните кредити. Домакинството като цяло, а не отделните членове погасяват задълженията.

Мелани се е спекла от шубе, но се опитва да не го показва. Кейт ме гледа с умоляващ поглед, сякаш иска да го спра. Дребното на Мелани ревва, защото си е изпуснало играчката, тя се навежда да я вземе и хваща погледа на мръсното копеле, което оглежда задника й. Но за нейна чест, тя го зяпа с твърд поглед.

— Ей, ей! За какво е този поглед? — казва Лари. — Аз съм на твоя страна, скъпа.

— Да, бе. Няма друг начин — вика тя, но гласът й издава страх. Дребната Кейт продължава да ме гледа и си мисля, що пък да не се пробвам, мина толкова време откакто… и тоя Лари, толкова е нагъл, че ми лази по нервите.

— Виж — викам му, — не е това начинът да се уредят нещата, Лари…

— Неприятно е, знам — казва Лари, такъв един самата благост, снижава глас, сякаш е подушил възможността. — Виж… не мога нищо да обещая, но ще поговоря с човека да ти даде малко повече време… — усмихва се той.

Мелани го зяпа и насилва кисела усмивка и измъчена благодарност.

— Знам, вината не е твоя, просто си вършиш работата…

Лари задържа погледа й за секунда и разправя:

— Вижте, що да не идем довечера да пийнем по едно малко и да обсъдим цивилизовано нещата?

— Не, благодаря — отвръща му тя. Веднага се намесвам.

— А ти, Кейт? Намери някой да гледа хлапето!

— Не мога — усмихва се тя. — Нямам пари!

— Аз съм старомоден — намигвам. — Не обичам гаджетата да плащат! Осем добре ли е?

— Ами, да… но…

— Къде живееш?

— Отдолу, точно под този апартамент.

— Ще те взема в осем — казвам. После се обръщам към Лари. — Хайде, човече… — сграбчвам го и го избутвам.

Слизаме по стълбите, а шушумигата ми мрънка.

— Мамка му, Франк, моята щеше да се навие, ако не ме беше издърпал!

Направо му казвам:

— Гаджето изобщо не се интересува от теб, нещастно копеле! Нещо да кажеш за мен обаче, с тая Кейт, а!

— Тия са лесен улов, постоянно без пари и веднага се лепват като видят, че имаш пачка.

— Да, бе, само дето не се залепиха за теб, копеле нечестиво — викам му. Той не изглежда особено доволен, но не може да каже и гък. Наглостта му се е изпарила като на изпразнен хуй и се шашка какви ще ги разправя на Дони.

Това си е негов проблем. Само няколко часа откакто съм на вън и се уредих с пичка. При това младо, свежо гадже, както си трябва! Световен рекорд, копеле, ще си наваксам за цялото изгубено време!