Ървин Уелш
Порно (1)

1. Мръсен № 18732

Крокси, за пръв път в живота си потънал в пот от усилие, а не от друсане, се напъва нагоре по стълбите с последния кашон плочи, докато аз се тръшвам на леглото и пускам широка прозявка към бежовата талашитена облицовка на стената, налегнат от дълбока депресия. И това ще бъде новият ми дом. Някаква си жалка дупка, четири и половина на три и половина, коридор, кухня и баня. В стайчето има вграден гардероб без врати, легло и място за не повече от два стола и маса. Тук няма да ми понесе. Пандизът определено е за предпочитане. По-добре направо да се изнасям обратно в Единбург и да менкам тоя помиярник за килията на Франк Бегби.

В това тясно пространство смрадта от старите фасове на Крокси ме задушава. Изкарах цели три седмици без да запаля, но може да се каже, че съм пушил поне по трийсет на ден, само защото съм край него.

— Много се ожаднява от тая работа, а Саймън? Да идем за по едно в Пепиз? — настоява той и ентусиазмът му звучи като долно злорадство, добре пресметнат сарказъм, насочен към финансовите притеснения на Саймън Дейвид Уилямсън.

От една страна щеше да е адски голяма грешка да се вдигна по Меър Стрийт до Пепиз и да дам възможност на всички да се подхилват, „Завръщане в Хакни, а, Саймън?“, но, да, имах нужда точно от компания. Трябваше да поприказвам с някого. Да изпусна парата. Пък и на Крокси му трябваше малко проветрение. Опитите да откажа цигарите в неговата компания бяха нещо като да опитваш да се откачиш от наркотиците в къща гъчкана със стари дроги.

— Голям късмет, че докопа тази бърлога — вика ми Крокси. Късмет, оная ми работа! Обтягам се на шибаното легло и цялата колиба се разтърсва от профучаващия на около половин метър от кухненския прозорец експрес, който преминава през станция Хакни Даунс на път за Ливърпул Стрийт.

Оставането бе далеч по-вредно за нервите ми, отколкото излизането, така че двамата предпазливо тръгваме надолу по разнебитените стъпала, покрити с толкова износена пътека, че рисковете се равняват на спускане по стената на ледник. Навън се сипе суграшица и всичко е пропито с притъпената атмосфера на празничния махмурлук. Запътваме се към Мар Стрийт и Таун Хол. Крокси, без всякакво чувство на ирония изтърсва:

— Хакни си е по-гот от Айлингтън, както и да го гледаш. Айлингтън е станал ебати шибания квартал.

Да си махленска мутра твърде дълго не е гот. Копелето би трябвало да прави уеб-сайтове в Кларкънуел или Сохо, а не да се занимава с незаконно настаняване и организиране на купони в Хакни. Реших да светна пича за нещата от живота, не че бих могъл да му направя кой знае какво добро, но поне исках да спра замърсяването на културната среда от подобни дивотии.

— Глупости. Това е стъпка назад — казвам и се опитвам да стопля с дъх ръцете си, които са порозовели като сурови свински наденички. — За двадесет и пет годишна мутра Хакни си е супер. Но за един издигащ се по социалната стълбица тридесет и шест годишен предприемач — казвам, сочейки себе си — Изи е мястото. Как да дадеш на някоя класна пичка от Сохо бар адрес Ийст Ейт? А какво ще й кажеш като попита коя е най-близката станция на метрото?

— Надземната железница си е о’кей — обяснява той и сочи мостът под подпухналото небе. Автобус 38 изпухтява край нас, бълвайки токсичен въглерод. Тия шибаняци от Лондонския Транспорт само се дърлят в прескъпите си луксозни брошурки как колите унищожавали природата, но това не им пречи на воля да ти серат в дробовете.

Изведнъж е вече утре и ние сме в нечия квартира, някъде си, Стиви се жалва колко му е излязла стоката, докато приготвя крека^[1], смачкани банкноти се измъкват от джобовете и вонята на амоняк изпълва въздуха.

Всеки път, когато тази ужасна лула се допира и щипе устните ми, чувствам гадене, усещам как рухвам, но после дръпването ме запраща в друг ъгъл на стаята: прекрасно прохладен, отнесен, изпълнен с доволство, изпълнен със самия мен, дърдорещ глупости, кроящ планове да завзема света.

После съм на улицата. Нямах представа, че съм отново в Айлингтън, мотках се наоколо, докато не видях едно момиче, което се бореше с някаква карта точно на Грийн, опитваше се да я разтвори с плетените си ръкавици с един пръст, и веднага реагирах с лепкавото „Здрасти малката, май сме се загубили?“. Но от плачливата нотка в гласа ми, изтънял от напрежение, очакване, дори чувство за някаква загуба, направо ме побиха тръпки. Залитнах назад колкото от шока да чуя такъв собствения си глас, толкова и от вида на моравото тенеке бира Тенетс, което държах. Какво, по дяволите, беше това? Кой го е сложил в ръката ми? Как, мамка му, съм се озовал тук? Къде са всички останали? Имаше пъшкания и сбогувания и аз съм излязъл под студения дъжд и сега…

Гаджето се стегна като онова масивно парче блякпулска скала в гащите ми и се озъби:

— Чупката… Не съм ти малката…

— Съжалявам, гадже — извинявам се набързо.

— Не съм ти и гадже! — осведомява ме тя.

— Зависи от гледната точка, слънчице. Погледни го от моя гледна точка — чувам се да казвам, сякаш слушам някой друг и виждам себе си през нейните очи: смрадлив прошляк с мораво тенеке. Но аз си имам работа за вършене, гаджета, които ме чакат, дори и малко пари в банката, по-добри дрехи от това лекьосано миризливо яке, тази стара вълнена шапка и ръкавици, така че, какво, по дяволите, става тук, Саймън?

— Омитай се, отрепка такава! — обръща ми гръб тя и се отдалечава.

— Ей, май разговорът тръгна в погрешна посока! Но, както и да е, след като ударихме дъното, пътят е само нагоре, нали?

— Майната ти! — извиква тя през рамо.

Така е с гаджетата. Понякога са доста негативни. Проклинам липсата си на познания за жените. Познавам някои, но винаги между нас е заставала оная ми работа, винаги кура ми е стоял между мен, тях и нещо по-дълбоко.

Започвам да си припомням, опитвам да канализирам отново изкривеното си и прегряло съзнание, разгъвайки го и накъсвайки го на кадри. Просветна ми, че всъщност съм си бил вкъщи, че на сутринта се върнах в новата си квартира и изпаднах в депресия след като профуках и последната кока, после започнах да се потя и да мастурбирам над една вестникарска снимка на Хилари Клинтън в официален костюм по време на кампанията й за кмет на Ню Йорк. Подех старата песен как не трябва да й дреме от тия евреи, че тя още е много красива жена и че Моника изобщо не е в нейната лига. Ами да, Били трябва да иде да си прегледа главата. После правихме любов. След това, когато Хилари заспа кротко и спокойно, отидох в съседната стая, където чакаше Моника. Добрата стара махала Лийт срещна Бевърли Хилс в един изискан тек на пост-алиенация. После накарах Хилари и Моника да го направят, докато ги гледам. В началото се дърпаха, но очевидно съм успял да ги склоня. Облегнат назад върху овехтелия стол, който ми даде Крокси, разпусках и се наслаждавах на шоуто с хаванска пура в ръка, е, добре де, с тънка пурета.

Вой на полицейска кола по Ъпър Стрийт преследва да осакати поредния муден гражданин и ме сепва за реалността.

Ласкателната, но долнопробна същност на фантазиите ми малко ме измъчва, но рационално преценявам, че това е само защото, дрогата ме пуска. Това винаги извиква гадни мисли и ги задържа, затлачва те, принуждава те да се концентрираш върху тях. Край с коката. Така или иначе няма да мога да си я позволя известно време. Което пък е без значение, когато си се закачил.

На автопилот съм, но постепенно осъзнавам, че се спускам надолу от Ейнджъл към Кинг Крос. По-явен знак на отчаяние, здраве му кажи. Оглеждам копелетата в букмейкърския пункт на Пентънвил Роуд с надеждата да видя познати физиономии, но уви. Оборотът на отрепките е доста висок напоследък, заради плъзналите навсякъде по Кинг Крос бдителни служители на реда. Те цепят като моторни лодки в мочурище от отходни води, като само разпръсват и разместват тинята, но никога не пречистват или унищожават токсичните боклуци.

Тогава виждам да влиза Таня, явно напомпана с хероин. Свитото й лице е тебеширено бяло, но очите й светват, когато ме разпознава:

— Миличък… — обгръща ме тя с ръце.

Някакъв кльощав тип върви зад нея, но скоро стоплям, че всъщност е момиче.

— Това е Вал — казва тя с онова свръхтипично носово скимтене на лондонска дрога. — Не си се мяркал насам от сума си време!

Чудно защо.

— Така си е. Сега съм пак в Хакни. Временно. През уикенда забихме малко кока и така… — обяснявам. Внезапно нахлува цяла тайфа чернилки, които явно също са наблегнали на крека: напрегнати, с изпънати физиономии, враждебни. Направо се чудя дали в това място изобщо се правят залози. Атмосферата определено не ми понася и се изнасяме заедно с оная шантава анемична Вал, докато един от брикетите подмята нещо на останалите. Насочваме се към метрото на Кингс Крос. Таня мрънка нещо за цигари и, да, наистина, опитвам се да ги спра, но няма начин, като те хване за гушата няма мърдане, и започвам да се бъркам за дребни. Купувам малко цигари и паля докато се спускаме надолу в метрото. Някакъв бял, тлъст, надут педал в една от онези гей-щурмовашки светлосини униформи на Лондонския Транспорт ми разправя, че трябвало да си загася фаса. Сочи ми табелата на стената — в памет на загиналите от пожар, причинен от фаса на някакъв тъпак.

— Къде ви е акъла? Не ви ли пука?

На кого си мисли, че говори, мамка му, този клоун?

— Дреме ми на кура, пич. Копелетата са си го заслужили. Всяко пътуване носи рискове — отсичам.

— Мой добър приятел загина в този пожар, мръсно копеле такова! — беснее скапанякът.

— Сигурно е бил някакъв нещастен чекиджия, щом е имал дрисльо като теб за приятел — изцепвам се, но гася фаса преди да се качим в тарапаната на ескалатора. Таня се киска, а Вал направо се залива и гърчи от хилеж.

Вземаме метрото към бърлогата на Камдън и Бърни.

— Вижте момичета, не трябва да се въртите много по Кинг Крос — усмихвам се, знаейки точно защо го правят, — и в никакъв случай с разни брикети — разправям им. — Те само чакат да докопат някоя готина бяла кукла, за да й сводничат.

Вал се ухилва, но Таня започва да ми се отваря.

— Как можеш да говориш така? Отиваме у Бърни! Той е един от най-добрите ти приятели и е черен.

— Разбира се. Не става дума за мен. Те са мои хора, мои братя. На практика всичките ми приятели тук са черни. Става дума за вас. На мен никой не иска да ми сводничи. Вярвай ми, ако Бърни беше сигурен, че ще му се размине и той нямаше да пропусне да ви пласира.

Малкото момиче-момче Вал се смее по странно чаровен начин, а Таня се цупи кисело.

Качваме стъпалата към Бърни, като преди това за малко се обърквам кой точно блок търся в този мизерен квартал, защото е адски странно да се идва насам на дневна светлина. Разбутваме някакъв самосиндикален алкохолик, проснат в собствената си пикня точно на завоя на стълбището.

— Добро утро — извиквам рязко и копелето издава нещо средно между стенание и ръмжене. — Лесно ти е да го кажеш — ебавам се и гаджетата се хилят.

Бърни още е буден. И той току-що се е върнал от Стиви. Тотална откачалка. Огромна черна буца, огромни бели зъби, тонове златни вериги, купища пръстени. Надушвам амоняк. Няма грешка — в кухнята е спретнал лула и ми дава да си дръпна. Опъвам дълго и здраво, очите му, маниакално насърчителни, се впиват в мен, докато обгаря със запалката късчетата крек. Задържам, бавно издишам и усещам онова задушливо болезнено парене в гърдите, краката ми омекват, но стисвам ръба на плота и се наслаждавам на прохладната отмала. Оглеждам всяка троха хляб, всяка капка вода в алуминиевата мивка в натрапчиви детайли, от които може да ти се догади, но не, изтръпвам, вледенявам се и психиката ми се отнася в едно прохладно пространство от стаята. Бърни изобщо не губи време, приготвил е нова доза в мръсната си стара лъжица и бавно изсипва кристалчетата върху фолиото, толкова нежно и внимателно, сякаш поставя своето собствено отроче в креватчето му. Поднасям запалката и се дивя на сдържаната ярост с която засмуква. Веднъж Бърни ми каза, че се е упражнявал да задържа дъха си под вода във ваната, за да увеличи капацитета на белите си дробове. Вторачвам се в лъжицата, оглеждам джунджуриите наоколо и ме обхваща смътно безпокойство, защото всичко ми напомня старите дни, когато бях на хероин. Но майната му. Сега съм по-стар и по-умен, хероинът си е хероин, а крекът си е крек.

Плещим глупости, ръсим бомбастични дивотии право в лицата си, които са само на няколко инча разстояние и през цялото време се държим за кухненския плот като печените типове от Стар Трек, които се държат за мостика, докато врагът обстрелва кораба.

Бърни се навива за жените, за курвите, дето са го разигравали и са съсипали целия му живот. Аз пригласям с пълно гърло. После подхващаме ония путки (този път от мъжки пол), които са ни изработили и нищим как ще си го върнем. С Бърни делим обща неприязън към един пич на име Клейтън, който ни беше нещо като приятел, но сега прецаква всички подред. Клейтън е идеалната мишена, щом разговорът започне да замира. Ако няма подобни врагове, те трябва да бъдат измисляни, за да може животът да получи малко интрига, някаква форма, някакъв смисъл.

— Клейтън нещо съвсем го е ударила сачмата — казва Бърни, а гласът му се извива в лицемерна загриженост. — Съвсем се е смахнал — добавя той и почуква главата си.

— Вярно… А онази Кармел, още ли я чука? — питам. — Винаги съм й бил навит.

— Не, копеле, вече не. Тя си би шута някъде на майната си, там откъдето беше дошла, Нотингам или нещо тако-о-в-а-а — казва той с типичния си акцент, който се провлачва от Ямайка чак до Северен Лондон с кратка спирка в Бруклин. После оголва ония ми ти зверски зъбища и разправя:

— Ебаси шотландците! Да не видите някое ново парче по улиците и веднага каква е тая, има ли си гадже. Дори когато си имате готина жена, дете и мангизи. Непоправими сте!

— Това се нарича обществена ангажираност. Социален интерес, това е — усмихвам се и поглеждам гаджетата, които седят на дивана оттатък.

— Обществена ангажираност… — смее се Бърни. — Социален интерес… — И отново се захваща да приготвя доза.

— Да живее свободния свят! — кискам се, тръгвайки към съседната стая.

Като влизам забелязвам как Таня чеше ръцете си през якето, явно дрогата я пуска, но по някакъв призрачен начин това ми се предава и окото ми започва да притрепва. Приисква ми се да се изчукам и да изхвърля с потта малко токсини, но не си падам по секса с наркоманки, защото през цялото време не помръдват. Господ знае какъв й е случаят на тая Вал, момчето-момиче, но я сграбчвам за ръката и почти я влача към кенефа.

— Какво правиш? — пита тя, без да показва съгласие или съпротива.

— Принуждавам те да ми духаш — обяснявам и намигвам. Тя ме поглежда без никакъв страх и пуска малка усмивчица. Веднага разбирам, че иска на всяка цена да ми достави удоволствие, просто защото е този тип. Скапания тип, които винаги искат да те задоволят, но никога, никога не успяват. Нейната роля в житейския театър: лице за юмруците на някоя откачалка.

Влизаме и докато го вадя се одървям. Тя е на шибаните си колене, аз придържам мазната й глава към себе си, тя смуче и е, и е… нищо особено. Всъщност е о’кей, но мразя начина, по който вдига малките си лъскави очички, за да ме погледне, да се увери, дали ми харесва или не, което е адски нелепо в дадената ситуация. Най-ми се иска да си бях взел бирата.

Гледам надолу към този сивкав череп, към пронизващите очи, които се цъклят нагоре, и всички тези зъби, потънали във венците и килнати назад от дрога, недохранване и пълна липса на стоматологични грижи. Чувствам се като Брус Кемпбъл в орязана сцена от „Злите Мъртъвци 3: Мъртъвци от Средновековието“, приклещен от някакъв череп. Той, разбира се, би го разбил веднага на пух и прах и преди да се изкуша да направя същото е по-добре да се измъкна. Да се изнеса докато омекващия ми кур не бъде нарязан на ивички върху тая редица разкапващи се зъби.

Чувам външната врата да се отваря и с ужас установявам, че единият от гласовете безспорно принадлежи на Крокси, който идва, за да продължи купона. Сигурно влачи и Брийни. Сещам се за бирата и не мога да понеса как някое копеле небрежно ще я надигне пътьом и просто ще я пресуши. Самата мисъл, че за тях това не би означавало нищо, а за мен е всичко в този момент, направо ме подлудява. Ако е този, който си мисля че е, бирата просто си е отишла, в случай, че не се задвижа веднага. Избутвам Вал и изхвърчам, като си го прибирам и дърпам ципа в движение.

Още е там! Дрогата ме е пуснала и изпитвам нов глад за крек. Просвам се на дивана. Наистина е Крокси, който изглежда скапан и Брийни, който е свежарка, но не може да се начуди как е изпуснал първото друсане. Всъщност двамата са домъкнали още бира. Странно, но това не извиква никакво въодушевление у мен. Само дето точно онази така жадувана бира сега ми се струва топла, застояла и гадна за пиене.

Но има още бири!

И така, изпиват се още бири, завъртат се още безразсъдни сделки, появява се още крек, Крокси измайсторява лула, която подарява на Бърни и съвсем скоро отново всички сме здраво друсани. Онова гадже Вал излазва препъвайки се отново в стаята и видът й е като на бежанец, току-що изритан от някакъв шибан лагер. Което, струва ми се, си е точно така. Тя прави знак на Таня и двете се изнизват без да кажат и дума.

Усещам как разправията между Бърни и Брийни се разгорещява. Амонякът е свършил и трябва да минем на сода, за да си направим крек, което определено изисква по-голям майсторлък. Брийни тормози Бърни, че хаби коката.

— Спри да мърляш, шибан нещастник! — фъфли той през потрошените си жълто-черни зъби.

Бърни му се озъбва също, а на мен ми минава през главата, че по-късно съм на работа и трябва да дремна. Докато минавам по коридора и отварям външната врата, чувам звука от трошене на стъкло, който не може да се сбърка с нищо друго. Помислям за секунда да се върна, но решавам, че присъствието ми ще усложни и без това сложната ситуация. Измъквам се тихо през вратата и я затварям зад себе си, отцепвайки виковете и заплахите. После навън и право надолу по улицата.

Когато се връщам в оня кенеф в Хакни, който сега трябва да наричам свой дом, целия се потя, треперя и проклинам глупостта и слабостта си докато експресът „Грейт Ийстърн“ от Ливърпул Стрийт до Норуич разтърсва отново сградата.