Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трейнспотинг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Porno, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
Румен Вучков (2009)

Издание:

ИК „Кротал“, 2002

Редактор: Даниела Узунова

Коректор: Катя Попова

Художествено оформление: Студио ОКТОБЕРОН

ИК „Кротал“ благодари на Г. П. Генчев

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)

64. Само си играем

Махмурлукът настъпва, човече и тръгвам да си продухам главата с една разходка. Нагоре, покрай Сейнт Едрюз, където строят нова автогара. Старата беше помийна дупка и последния път, когато бях идвал, беше преди сто години. Всъщност бях с Рентс, Сик Бой, Франко и Втората Награда на път за Лондон с всичката онази дрога. Пълна параноя, човече, пълна параноя. Още нямаше да сме излезли, ако ни бяха спипали, повече от сигурно, човече!

Няма слънце, човече, народът се е увил и навлякъл под ситния дъждец, брули го студения вятър, влачи пазарски чанти от всички страни. Да-а, набива се на очи, тази алчност, човече, треска ги тресе и мъкнат ли, мъкнат.

Вървя си и се опитвам да мисля, човече, мисля за този котак, онзи пич Достоевски и как е измислил идеалното престъпление. Старата лихварка, дето всички я мразели и никому не липсвала, точно като гадняра Чизи. Две млади копелета били, значи, пълни дивотии пише във вестника, така им бил казал Чарли от Николс, значи. Бас ловя, че Бегби го е притиснал, значи. Да, никой няма да се разтъжи за Чизи, не и за такъв звяр, човече. Същото важи и за някакъв си наркоман, със сигурност, бас държа. Но точно тук, оня, Разколников е объркал конците, значи. Той още бил там, още се мотаел наоколо, на път да се пречупи от психическия натиск, значи, защото убил друг човек. Но мен няма да ме има, че да се пречупя, това престъпление няма да облагодетелства мен, не мен, само най-близките и скъпите, значи.

Стигам Роуз Стрийт и виждам Рентс. Такъв един весел, ръцете му се размахват, а главата му се отмята назад, докато се смее гръмогласно. После прехвърля една ръка през рамото на някакво гадже, а другата прибира в джоба си.

Опитвах да се свържа с него по мобилния, човече, да пием по бира, да му кажа, че искам да си прибера Запа защото ми липсва, значи. Гаджето до него, май беше приятелка на онази, с която движи Сик Бой. Наистина близки двойки, както се казва, човече, сигурно се събират по семейному. Не че мога да си представя Рентс и неговото гадже да си падат по подобни простотии, но човек никога не знае, никога. Рентс може би, но гаджето изглежда прекалено свястно за подобни неща. Викам си — може би — да, а може би — не. Цялата работа е, че май Рентс познава гаджето от преди, да стари познати са, сигурен съм. А сега вървят ръка за ръка, значи. На Рентс изглежда не му пука или пък не вярва, че Бегби го заплашва, човече. Сигурно не е чул слуховете за Чизи, човече, сигурно.

— Спъд! Здрасти, човече — вика той и здраво ме прегръща, значи. — Това е Даян.

Тя ме поглежда, сякаш се опитва да се сети кой съм, после прави крачка напред и ме целува по бузата, а аз отвръщам със същото, така да се каже.

— Как е, скъпа? Как вървят нещата? — питам я.

— Бива. А при теб? — пита тя весело, една такава лъчезарна, истинска сладурана, човече. Не точно типа, който свързваш с Рентс, значи. Той все си пада по готически или ню ейдж гаджета, затормозени, с белези по китките, дето все говорят за „излекуване“ и „израстване“. Винаги го е привличала тъмната страна, човече, винаги.

— Още ме върти, дето се казва, тоя водовъртеж на Лийт, значи — разприказвам се, така да се каже.

Рентс обаче се е променил, човече. Преди веднага щеше да захапе и да почне да разсъждава за това, но не и сега, сега само ми пуска снизходителна усмивка, усмивка за простоватото си приятелче, значи.

— Ходил ли си на мач скоро? — пита той.

— Ъ-хъ, взех абонамента на гаджето на сестрата, значи. Тоя Соузи изведе напред нашите — казвам на котака. Рентън нещо се замисля за малко.

— Вярно. Не знам обаче дали си падам да подкрепям печеливш отбор. Твърде ми е овчо, някак не е гот — вика Рентс по начин, дето не знам дали е сериозен или ме пързаля, значи.

— Така е, ето защо съм за Хартс — смее се Даян и го гледа, едно такова влюбено, значи. Сладка писана. Като се засмее, цялото й лице се променя, човече.

— Всичко това свърши вече, бейби, край на черните дни. Смятай, че си свалила и преметнала албатросът на джамбовците през врата си, скъпа, отстрелян и мъртъв — смее се Рентс и те се сборичкват на улицата, кикотейки се, значи.

— За колко време си тук, а, човече? — питам го.

— Ами, бях дошъл за няколко седмици, но май мисля да поостана. Какво ще кажеш за една бира?

Та влизаме значи, в един от онези барове, дето ходят отпускари и туристи, значи и засядаме на няколко питиета. Докато Даян е при джубокса, Рентс прошепва:

— Мислех си да ти звънна да пием, но, ъ-ъх, не исках да се моткам много из града заради някои наши общи познати, ако ме разбира — бърчи вежди той.

— По-добре внимавай, човече, много внимавай — прошепвам — Рент Бой ми се усмихва, сякаш не му пука. Може и наистина да е така. Струва ми се, че котакът не разбира колко е издивял Франко. Разделяме се всеки по пътя си, те тръгват нанякъде, някакъв таен локал или нещо подобно, а аз се забивам обратно към порта, човече, към своя приятел Франко Бегби, значи. Защото картинката ми става ясна човече, всичко си идва на мястото: автогарата, далаверата с дрогата, Достоевски, Рентън и Бегби. Странно, все пак, защото Рентън е предизвикал точно това, от което имам нужда аз, човече. Бесът на Бегби, значи.

Тръгвам надолу към Лийт и си мисля, че като си се родил в Лийт принадлежиш на два града, Лийт и Единбург, а не само на един. Старият порт се простира пред мен влажен и мокър, уличните лампи светват и превръщат кафявото, сивото и тъмно синьото в бели, жълти и оранжеви отблясъци. Сещам се, че сме само малко по на юг от Петербург и сигурно така се е чувствал и оня пич, Разколников, значи.

Вървя надолу по Уок, минавайки покрай пъбовете, толкова примамливи когато вратите се отварят и някой влиза или излиза, чува се глъч, смях, музика, някой и друг случаен вик. Покрай закусвалните с пияници, влюбени двойки и групи тийнейджъри отвън. Покрай автобусните спирки с нервни стари женици, които сигурно се връщат в панелките на километри разстояние след вечер в някое бинго, разните стари пияници и така нататък, типове, които не живеят тук от години, но още ги влече насам, оставащи си завинаги обитатели на стария Лийт.

Завивам по Лорн Стрийт, качвам се по стълбите и чукам на вратата на Бегби. Чувам шум от другата страна, сякаш някой тъкмо се кани да излиза. Вратата се отваря и е онзи, големия котак Лексо, който се измъква отвътре.

— Запомни какво ти казах — крещи Бегби по него, а големият Лексо само кима и се промъква край мен, като едва не ме събаря.

Бегби го наблюдава как тръгва надолу по стълбите и после ме оглежда, сякаш чак сега ме е забелязал. Дивият котак тръгва да се прибира и само ми кима да го последвам, значи. Влизам и затварям вратата зад себе си.

— Само да внимава какви ги върши това копеле! Ще го претрепя тоя мастодонт, казвам ти, Спъд! — вика той, влизайки в кухнята. Отваря хладилника, вади две кутийки бира и ми подава едната.

— Наздраве, котако! — казвам и се оглеждам. — Добро местенце! Надушвам, че наоколо има хлапе, значи. След малко влиза едно доста младо гадже, не изглежда зле, но по лицето му личи, че е притеснено. Бегби обаче не ни представя. Той я оставя да измъкне една ютия от шкафа и само чака да се махне.

— Шибаният Лексо се пробва да ми пробутва трохи, мамка му! Така му казах на мръсното копеле — с теб, копеле, бяхме съдружници, докато ти не извъртя тайно работата, да те еба… — Франко изсипва бял прах и прави линии. — Просто спря да ми идва на свиждане, копелето, дори не дойде да ми каже за шибаното тайландско кафене, значи, и дума не каза, че разваля шибаното съдружие. Което означава, че половината от това кафене е мое, мое и то как, значи! Тръгнал да ми се обяснява, че имал да изплаща дългове, за да направи тъпото си кафене, а аз само се обръщам и му викам, викам му — тук не става дума за пари, става дума за принципи, за приятелите ти става дума!

Гледам големия нож, оставен върху дъската на кухненския плот. Би било идеално, човече, но не и тук… заради жената и детето, човече. Дърпам едната линия.

— Това беше последната кока — разправя той и вади GSM-а, — но ще се обадя за още.

— Няма нужда, Франко, имам малко вкъщи, що не дойдеш, ще я дръпнем и ще идем за по бира.

— Супер, копеле — вика Франко, мятайки си якето. — Ще изляза малко — провиква се той на гаджето и излизаме.

Той не престава да говори за Лексо.

— Тоя тъпак… Много да внимава какво прави, защото ще го убия, казвам ти.

Отвътре ми трепери, но не е от шубе, може би заради коката отвръщам:

— Така е, Франко. Вярвам ти, като нищо ще го направиш. Нали уби онова копеле Донъли, значи.

Франко заковава насред улицата и ме гледа зверски. Нали лежа заради него. Положението беше той или Донъли, всички така казваха, няма място и за двамата, но и Франко доста беше пострадал, два пъти го беше наръгал онзи с наострена отверка.

— Какво искаш, мамка му, да кажеш, копеле?

— Нищо, Франко, нищо, хайде да ходим да дръпнем коката и да вървим за бира, човече!

Бегби задържа още секунда погледа си върху мен, после пак тръгва и продължаваме към нас. Качваме се горе и аз правя постановка като пребърквам всякакви джобове за кока. Влизам в кухнята и изваждам няколко ножа. Надявам се, че копелето ще е бързо.

— Франко, ела насам — извиквам. Франко влиза в кухнята.

— Къде е коката, нещастник такъв?

— Така е, ти уби Донъли — казвам.

— Дори си нямаш представа какво стана, Спъд — смее се той така, че тръпки да те побият и вади GSM-а. — Ще уредя малко кока, копеле. За нищо не ставаш, от мен да го знаеш — разправя злият котак и започва да набира някакъв телефон.

— И Чизи Звяра уби! — натъртвам. Франко изключва мобилния.

— Какъв ти е проблема, копеле? — сепва се Бегби и ме гледа с онзи поглед, дето и самият Хадес би побягнал, ако го види, човече. Гледаш тези очища и сякаш вече нямаш кожа, нямаш дрехи, сякаш си маса пулсиращо месо, което ще се разпадне всеки момент.

Може би е от коката и от нерви, но започвам да обяснявам на Бегби цялата история, целия план и как ще ми направи услуга. Но той е бесен, човече, кипи, затова решавам да мина към план Б, кимам към ножовете на масата и викам:

— Ей, Франко, човече, забравих да ти дам нещо…

— Какво…

И му забивам една глава, но не уцелвам носа, а го прасвам по устата. За миг усещам тръпката и почти разбирам какво намира Бегби в насилието. Не помръдвам, само го гледам, заел поза за бой. За мое изумление копелето не ми се нахвърля. Франко докосва устната си, вижда кръвта по пръстите и ме зяпа известно време.

— СКАПАНО ОТКАЧЕНО КОПЕЛЕ! — изревава той, скача към мен и ме прасва с глава в лицето. Препъвам се назад, острие от чиста болка като бяло електричество ме пронизва до центъра на мозъка. Още един удар се стоварва върху ми и съм на земята без да помня как съм паднал. Очите ми се напълват със сълзи, той ми вкарва здрав шут, едва дишам, издрайфвам се, тялото ми трепери от шока, а по гърлото ми надолу се стича кръв. Не го исках така… просто го направи бързо…

— …направи го бързо… — простенвам.

— Да не мислиш, че ще те убия! Ти няма да умреш! АКО СЕ ОПИТВАШ ДА МЕ НАКАРАШ ДА ТЕ УБИЯ — МЪРТЪВ СИ!… МЪРТЪВ…

Бегби замръзва за миг, а аз се опитвам да вдигна поглед и да го фокусирам и той сякаш е на път да се разсмее, но лицето му се изкривява и той удря с юмрук стената.

— ТИ, ШИБАНО КОПЕЛЕ! НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАМЕ! НИЕ СМЕ ОТ ХИБС, КОПЕЛЕ! НИЕ СМЕ ОТ ЛИЙТ! НИЕ НЕ ПРАВИМ ТАКИВА ЛАЙНАРЩИНИ! — звучи някак умоляващо той и после тихо добавя. — Да разочароваш всички така… Спъд… — После пак ме поглежда с налуден поглед. — Ясна ми е твоята игра! ЯСЕН СИ МИ! ОПИТВАШ СЕ ДА МЕ ИЗПОЛЗВАШ, КОПЕЛЕ!

Опитвам да се повдигна на лакът и да си събера мислите.

— Да… искам да умра… на такива като мен Рентън даде парите… Ти нищо не получи. Аз пък ги профуках. За хероин ги похарчих, това е!

Вече не го виждам, виждам само лапата, но усещам поглед му.

— Ти… знам, какво се опитваш да направиш…

— Изхарчих ги всичките, човече — усмихвам се през болката. — Съжалявам, котако…

Франко изхриптява, сякаш съм го ритнал в корема и тъкмо се опитвам да кажа още нещо, когато усещам този удар отстрани на лицето си и се чува хрущене, ужасно изпукване от челюстта ми. Болката е сгадяваща, но и по някакъв начин ме прави безчувствен. Тогава чувам гласа му, пак така странно умоляващ.

— Ти имаш Алисън и детето! Какво ще спечелят те, ако умреш, егоистично копеле такова?

И пак ме рита и рита, ударите просто валят, но вече не ги чувствам, само си мисля… за Алисън, за малкия Анди… спомням си онова лято покрай брега до пристанището, тя с онази широка лятна рокля за бременни, аз докосвам корема й и усещам как рита детето. Как й говоря и сълзи се стичат от двама ни, че детето ще направи всички ония неща, които аз не съм направил. Радостни сълзи, радостни и за двамата. После в болницата като го държа за пръв път. Усмивката й, първите му стъпки, първата му дума, която беше „татко“… виждам всичко това и искам да живея, Франко е прав, човече, прав е… вдигам ръка и дишам тежко…

— Прав си, Франко… прав си… — стена, стена с цялото си сърце. — Благодаря ти, приятел… Благодаря, че ми даде да разбера… Искам да живея…

Не мога да видя лицето на Франко, всичко е пълна тъмница, не мога да го видя с очи, но го виждам с мисълта си, човече. И е жестоко и зло, човече, само го чувам да казва:

— Късно е за това, копеле, трябваше да помислиш преди да решиш да ми се правиш на отворен и да ме дразниш…

И отново забива шут в мен…

Опитвам се да изпъшкам, човече, но сякаш съм далеч и нищо не действа, сякаш изчезвам… тъмно е… става студено, но някой ме разбужда с шамари и си мисля, че съм в болницата, но над мен е само лицето на Франко.

— Събуди се, събуди се, златен, не искам да изпуснеш купона, копеле! Защото ти ще умреш сега, ще умреш — няма пет-шест, само че ще стане бавно, мно-ого бавно, мръсно копеле такова…

В лицето ми се забива още един юмрук и виждам Алисън, която ми се усмихва и малкия човек и си мисля как ще ми липсват и после я чувам, чувам Али да пищи:

— ДАНИ! КАКВО СТАВА… КАКВО ПРАВИШ С НЕГО, ФРАНК!

Тя е у дома с детето… и Бегби й крещи:

— ТОЙ Е ПРЕВЪРТЯЛ! ОТКАЧИЛ Е! АЗ ЛИ ОСТАНАХ ЕДИНСТВЕНОТО КОПЕЛЕ С АКЪЛА СИ ТУК? КАЖИ МУ!

После той излита, изчезва през вратата, а Али плаче, застанала е на колене и държи главата ми:

— Какво стана, Дани? Заради наркотици ли е?

Плюя кръв.

— Стана грешка… това е…

Гледам малкия, който реве, страшно изплашен.

— С чичо Франк само си играехме, момчето ми… само си играем…

Опитвам да задържа главата си изправена, да се държа смело заради него, но болката е навсякъде и всичко бавно ми се върти, усещам как потъвам и губя съзнание, падайки надолу в дълбок тъмен водовъртеж…