Ървин Уелш
Порно (63)

63. „…само, ако можеше да го даваш по-леко…“

Ето ме отново в сауната, където се бях заклела повече да не стъпя. Ето го и Боби, който продължава да се опитва да ме работи. Хищниците, такива са те, няма значение дали са млади или стари, хубави или грозни, шибано неумолими или по-точно неумолими, когато става дума за шибане. Казва ми, че ме държал, защото ме харесвал. Това е истина. Моята техника за масаж е на примитивно ниво и все още не мога да направя една чекия като хората, за да се спася, но повечето от клиентите ми са твърде отчаяни, за да забележат апатията ми или липсата на технически умения. Но Боби смята, че е време да израсна в кариерата и да премина от чекии към свирки.

— Клиентите те харесват. Трябва да започнеш да правиш истински пари, скъпа.

Странно би било да обясня, че правя много повече неща с гаджетата си и понякога с непознати пред камерата. Защо тогава е това нежелание за една бърза свирка зад затворените врати на Мис Аржентина? Първо, защото не искам да стеснявам още повече онези територии от собствения си живот, в които отсъства комерсиален секс. Всичко е по местата си и има място за всичко, както казва баща ми. Има и други неща за правене и обмисляне, освен минетите.

Второ, тъжно, но вярно, повечето от клиентите са такава отврат, че дори мисълта да сложиш гениталиите им в устата си е повече от отвратителна.

Трябва да призная на Боби, че очевидно има достатъчно естетически и бизнес усет, за да знае, че собственото му присъствие в онова, което нарича „фасадата на предприятието“ снижава критериите. Като стана дума за „снижени критерии“ се сещам и споменавам, че познавам Майки Форестър. Изражението му придобива враждебен оттенък и той отвръща:

— Нещастен мошеник. Злодей, наркоман. Държи бардак, помийна яма, а не сауна. Вкарва всички ни под един знаменател!

— Никога не съм виждала салона му за масаж.

— Салон за масаж, оная ми работа! Няма никаква дискретност и дори не си дава труда да прави масажи. Момичетата при него не са и чували какво означава масаж! Продава открито дрога, кокаин. Ако зависеше от мен, такива салони отдавна да са ги затворили! Не, направо бих ги тикнал в пандиза! — Той снижава глас в мрачна, откровена сериозност. — Такова хубаво момиче като теб не трябва да се мотае с подобни компании. Търсиш си белята. Едно нещо е сигурно: рано или късно ще те завлекат до тяхното ниво. Безплатен съвет от мен, повярвай ми!

Струва ми се, че това вече е факт. Само се усмихвам любезно. Явно никой не харесва, мистър Форестър и съм сигурна, че е напълно заслужено. Когато се връщам вкъщи, споменавам това на Марк, който е в кухнята и приготвя лазаня с Даян. Той отмята назад глава и се смее.

— Майки…

— Той сводник ли е? — пита Даян.

— Държи сауна — обяснявам. — Не тази, в която работя аз — бързам да добавя.

— Мога ли да говоря с него някой път? За дипломната си работа? — пита тя.

Марк не може да прикрие неудоволствието си само при мисълта.

— Аз всъщност не го познавам — казвам й. После се обръщам към Марк. — Спомням си, че нещо се сядохте оня път в Порт Съншайн?

— Аз и Майки определено не сме си в списъците за коледни картички — ухилва се саркастично Марк и енергично бърка нарязаните лук, чесън и чушки, които цвърчат в тигана. Той се обръща към Даян и мен, очевидно прочитайки мислите ни и добавя по-весело, — ако, разбира се, можете да си представите, че някой от нас има подобен списък.

Съмнявам се, че Майки или който и да е от моите нови приятели би попаднал в коледния списък за подаръци на Боби. Но аз вероятно ще фигурирам в него. Откакто Саймън е persona non grata, прекарвам повече време в сауната и бачкам колкото се може повече смени, опитвайки се да събера повече кеш. Не искам да вземам от Саймън, тъй като неговата изолация след издънката с филма е пълна и съкрушителна: както Оскар Уайлд би казал — той яде сам пържолата си. За да демонстрирам солидарност с моите колеги секс-труженици, пренебрегвах съобщенията му на секретаря — странни, объркани приказки, които показват, че наистина е започнал да се притеснява. Разбира се, негласното споразумение между Марк и мен е, че трябва да не прекаляваме с отчуждението си от него. В крайна сметка, ние сме съдружници в едно престъпление.

Разбира се, възможно е да изпитваш антипатия към някой и въпреки това той да ти липсва и аз точно така го усещам. Докато хапваме лазаня, аз, Даян, Лорън и Марк, не мога да се сдържа да не го спомена. Плямпам за това колко е стиснат и двуличен. Връзката между него и Марк е много странна — приятели, които изглежда открито се презират. Той твърди, че познава Саймън по-добре от всеки друг и само казва тихо, след всичкия яд, който изливам:

— Винаги е по-добре да си квит с някой, отколкото да си му ядосан.

В това има нещо вярно, но трябва да призная, че въпреки всичките ми закани, враждебността ми към Саймън опасно е започнала да се стопява. Липсва ми интригата. Лорън, за разлика от мен, кипи от злоба:

— Той е използвач, Ники, радвам се, че няма да се върнеш при него. Освен това е смахнат, чуй само какви съобщения оставя. Освен това очевидно е и наркоман. Не му се обаждай — тя се разбухва, ужасна режеща суха кашлица. Звучи и изглежда кошмарно.

Дори Даян, която никога не критикува никой и не си пъха носа в чуждите проблеми, се чувства длъжна да се намеси:

— Не мисля, че идеята е чак толкова лоша — натъртва тя и се обръща към Лорън. — Да не си хванала грип?

— Това е само кашлица — отвръща Лорън и ми казва: — Ти си твърде добра за него, Ники.

Не казвам нищо. Защото истината е, че обичам това, настръхвам цялата, когато повдигат въпроса, обожавам самия факт, че достатъчно им пука, за да обсъждат Саймън. Ники и Саймън. Обречени? Моля, обсъдете. Но Даян и Марк не обсъждат въпроса твърде дълго, твърде са отдадени един на друг. Те излизат неизвестно накъде, вероятно у Марк, за да се чукат.

След малко Лорън взима хапчета и си ляга, изглеждайки наистина ужасно. Аз оставам сама и сядам да си почета за удоволствие, а не обичайното блъскане за академичната месомелачка. Изпитвам огромно облекчение, че приключих изпитите. Чета Капитан Корели, галейки Запа в скута си и опитвам да не мисля за Саймън като препрочитам пасажа, където Корели се появява за пръв път. Глупаво е, Корели изобщо не прилича на него… просто… вече има седмица, откакто не съм го виждала.

На вратата се чука, аз се стрясвам и клетият Запа излита панически от мен. Нервно ми е, но и приповдигнато, защото знам че е той. Трябва да е той. Тръгвам по коридора към вратата играейки си на тъпи игрички със себе си от рода на „ако е той, ние сме създадени един за друг“ и едновременно се надявам да е и да не е той.

Той е. Очите му се разширяват, когато отварям вратата, но устните му остават свити.

— Ники, съжалявам. Държах се малко като егоист. Може ли да вляза?

През целия си почти десетгодишен сексуален живот сякаш милион пъти сам минавала през този момент.

— Защо — казвам хладно, — искаш просто да поговорим, така ли?

Той ме зашеметява с отговора си.

— Не. Не искам да говоря — отвръща Саймън, поклащайки категорично глава. Тогава забелязвам, че изглежда доста добре. Стегната фигура, подчертан тен, леко измачкан, но облечен елегантно, което стои добре на един зрял мъж.

— Говорих достатъчно — казва Сик Бой и придобива онова засегнато, наранено изражение, което знаеш, че е чиста манипулация, но все пак… — И то всякакви глупости — Той се вторачва директно в мен. — Искам да послушам. Искам да чуя твоите думи. Разбира се, в случай, че заслужавам да ми се говори. Честно казано, не бих те винил, ако ми откажеш.

Поглеждам го без да казвам нищо.

— Добре — вдига ръце той и се усмихва тъжно. — Просто исках да ти се извиня за цялата каша, която забърках. Но искрено вярвах, че правя всичко само за добро — съкрушително заявява той и се обръща да си тръгва към стълбите.

Гърдите ми се свиват от паника и не мога да контролирам пумите си. Главата ми бучи, всичките ми очаквания бяха преобърнати.

— Саймън… чакай… влез за малко. Навън е студено. Отварям широко вратата, той повдига рамене, обръща се и застава в рамката без да прави опит да влезе в апартамента.

Вместо това вдига ръка като дете, което се опитва да привлече вниманието, на учителката в училище. Не мога да повярвам, номерът работи и този шибан наглец ме кара да се чувствам сякаш искам да го прегърна и да кажа — „Няма, няма, слънчице… Хайде, ела в леглото, нека те изчукам…“.

— Ники, опитвам да се откача — казва той, а очите му тъжно блещукат. — Докато не успея, не съм ти нужен. Мислех, че имам напредък, но по погледа ти разбирам, че нищо не съм направил.

— Саймън… — чувам колебливия си глас и сякаш звукът идва от някой друг. — Само ако можеше да го даваш по-леко? С кокаина? Той винаги извиква най-лошото у теб?

Замислям се върху собствените си думи и с ужас разбирам, че никога не съм го виждала, когато не е бил на кокаин. Явно и настоящият момент не прави изключение.

— Напълно вярно — внезапно повишава глас той. После очите му отново се разширяват и придобиват оня одухотворен и мил вид. — Ники, аз се давя. Ти извикваш желание у мен да бъда по-добър човек и с твоята любов, просто знам, че бих могъл да стана този по-добър човек — казва тихо той, а по челото му избиват капки пот от дрогата.

Това е онзи мъчителен и едновременно прекрасен момент, горчиво-сладката безизходица, когато знаеш, че някой те пързаля, но го прави с такова съвършенство и убедителност… не, не, просто казва точно онова, което искаш да чуеш, жадуваш да чуеш точно в този миг. Той стои в рамката на вратата с изпъната ръка, опрян върху нея с цялата си тежест. Той не е като Колин, не е като останалите. Не е като останалите, защото е неустоим, мамка му.

— Влез! — почти прошепвам.