Ървин Уелш
Порно (27)

27. НАПРЕЖЕНИЕ В ГЛАВАТА

Главата ми ще се пръсне. Скапаната му мигрена. Твърде много мисля, това е шибаният ми проблем! Не че някой от тия галоши край мен би го разбрал. Главата ми е препълнена с какво ли не. Това е като имаш мозък. Постоянно мислиш, блъскаш се, напрягаш се на кой точно от всички тия шибани нагли парчета трябва да разбиеш първи мутрата. А да кажеш, че са един и два. Край нямат. Подли мазни копеленца, все нещо ти се хилят зад гърба, вярвай ми, знам го и веднага ги надушвам. Смотаняците си мислят, че никой не ги вижда, но аз ги виждам, виждам ги и то как. Просто го знаеш. Винаги се надушва, просто на сто процента.

Имам нужда от шибания Нурофен. Надявам се Кейт да се върне по-скоро от майка си с шибаната си ревлива дъщеричка, защото едно чукане винаги помага, облекчава скапаното напрежение в главата. Хич не мога да ги разбера тия копелета дето все казват — не, не сега, боли ме главата. Като по шибаните филми. Ако питат мен, само едно здраво чукане го оправя главобола. Ако всяко копеле с главобол се изчука, светът определено ще стане по-добър, мамка му.

Чувам шум край вратата. Сигурно е тя.

Но чакай, чакай малко. Май не е тя, да еба.

Някакво копеле май се опитва да разбие вратата… Седнал съм на тъмно, заради главата ми и копеленцето майчино си мисли, че няма никой! О-хо, има-а, има и то така, че свят ще му се извие!

Game on!

Претъркулвам се от дивана на пода, като някое от ония копелета, Брус Уилис или Шварценегер и изпълзявам зад вратата на хола. Ако копелетата знаят какво правят първо ще дойдат насам, а не на горния етаж. Вратата се отваря, явно тъпакът е успял да я насили. Вече са вътре. Нямам представа колко са, но по звука не ми се струват много. Колкото и да са влезли, няма значение, защото просто никой от тях няма да излезе.

Жестоко… направо върховно… Стоя изправен до стената и чакам. Влиза някакъв шибан сополанко с бейзболна бухалка, малкото кретенче. Голямо разочарование. Затварям вратата зад него.

— Нещо търсиш ли, копеле?

Малкият нещастник се обръща и започва да размахва бухалката пред носа ми, но очевидно се е насрал от шубе веднага.

— Махни се от пътя ми! Пусни ме! — крещи тъпака. О, аз познавам копеленцето! От пъба, от пъба на Сик Бой! Той също ме разпознава и очите му ще изскочат. — Нямах представа, че е твоят апартамент, човече, само ще се…

Колко само е прав, наистина не ще да е знаел.

— Хубаво, бе, пич. Давай, излез! — ухилвам се и соча вратата. — Ето. Какво чакаш!

— Махни се… не искам да си имам неприятности…

Усмивката ми се стопява.

— Искаш или не искаш, вече ги имаш — осведомявам го. — А сега ми дай шибаната бухалка. Не ме карай аз да ти я взема. За твое добро ти казвам, не ме карай да ти я вземам!

Копелето е замръзнало на място и целият трепери, а очите му почват да се пълнят с вода. Жалко манафче. Шибан плашлив педал. Той сваля надолу бухалката, извивам бързо китката му и я вземам, а с другата ръка го сграбчвам за гърлото.

— Защо не ме удари бе, шибаняк? А? Мижаво страхливо копеленце!

— Аз не… аз не знаех, че…

Пускам го и хващам бухалката с две ръце.

— Това трябваше да направиш! — изкрещявам и го халосвам здраво. Той успява да се предпази с ръце и бухалката се фрасва в китката на копеленцето и той изскимтява като премазано псе на магистрала. Започвам да го млатя юнашки като си мисля какво би станало, ако аз не бях тук, а бяха само Кейт и детето.

Спирам, защото забелязвам, че по шибания килим на Кейт има кръв. Дребното копеленце се е свило на пода и циври като бебе.

— МЛЪКНИ! — изцепвам се. — Стените са като от цигарена хартия и някой тъпанар ще извика куките!

Намирам една стара покривка, връзвам главата му с нея и отгоре нахлупвам бейзболната му шапка. После го карам да си обърне джобовете и му давам с какво да почисти килима. Няма нищо в скапаните му джобове, малко дребни, връзка ключове и малко пликче с хапчета.

— Това екстази ли е?

— Ъ-хъ… — той усърдно стърже килима с четка, адски притеснен.

— Нямаш ли кока?

— …не…

Проверявам бравата на външната врата. Копелето е изкъртило пластината на касата, но не е сцепило дървото за свой голям късмет. Нагласям горе-долу нещата. Ебаси пипкавата работа, после ще трябва всичко да се сменя.

Връщам се в хола, където малкото копеле продължава да стърже.

— Моли се петната от кръв да излязат. Ако ми дуднат за шибаните петна, кълна се, че още много кръв ще видиш!

— Да… да… излизат петната — вика той.

Оказва се, че копелето се казва Филип Муър и живее в Лохенд. Инспектирам килима. Свършил е добра работа.

— Добре, сега идваш с мен за малко — нареждам.

Малкото манафче толкова се е спекло, че не казва и дума, а само идва с мен до шибания му бус. Отварям предната врата до шофьора и копеленцето се качва. Аз заобикалям и сядам на кормилото. Напълно съм спокоен, че няма да духне — направо се е гипсирало тъпото парче.

— Ти ще бъдеш навигатора, копеле. Знаеш къде отиваме, нали?

— Ъ-ъ…

— Отиваме у вас.

Пускам радиото и потегляме към Лохенд. Бусът е пълна бракма, едва се движи. По радиото бичат едно старо парче на Слейд, Mama We Are Crazy Now и аз започвам да припявам.

— Слейд са супер — казвам на пикльото. Спираме пред шибания блок.

— С майка си и баща си ли живееш?

— Да.

— В къщи има ли някой?

— Не… но скоро ще си дойдат.

— Тогава по-добре да побързаме. Действай!

Влизаме и правя оглед. Има готин телевизор, тия с плоските екрани и видео, но от онези новите, с дискове, DVD или както там му викат. Нова стерео-уредба, от онези с многото говорители.

— Добре, пич, започвай да товариш — казвам му.

Копелето още го тресе шубето, а аз се оглеждам за любопитни тъпаци по улицата. Ако някой ни изтропа, всичко ще бъде на негов гръб и той го знае. Мятаме се в буса и право обратно у Кейт. Най-готиното е, че намерих CD с Род Стюърт, най-доброто. Веднага го тафих.

Когато пристигаме, тя се е върнала с малкия.

— Франк… бравата… — казва тя и сочи изпопадалите отново по земята винтове. — Вкарах само ключа и те изпопадаха… — Тя забелязва дребното копеленце зад гърба ми. Той пак се е спекъл заради бравата. Има пълното основание да се шашка, вярвай ми.

— Чакай — казвам й, излизаме и се връщаме с телевизора, който сме хванали от двете страни.

Тя е взела детето в ръце.

— Бравата… Франк, какво става? Какво е това? — зяпа тя телевизора.

— Това приятелче тук — разправям й и започвам да раздувам историята, която измислих в буса по пътя обратно. — Той е истински самарянин, а, пич? Имаше малко оборудване, та му викам донеси го насам. По-добро е от старите ти неща, бъди сигурна.

— Но бравата…

— Стига с тая шибана брава, Кейт. Казах ти още преди — скапаната брава има нужда от ремонт. Ще извикам моя приятел Стиво, той е ключар и ще я оправи. Погледни това чудо на техниката! Ново новеничко DVD! Сега ще се наложи да продадеш старите боклуци.

— Много мило — казва тя. — Мерси, Франк…

— Не на мен трябва да благодариш, заслугата е изцяло на Филип, а, момче?

Кейт поглежда към гипсираното копеле. Излязла му е шибана синка под окото.

— Мерси, Филип… Какво ти е на лицето?

Веднага се намесвам.

— Това е дълга история — разправям й. — Цялата работа е, че Филип ми дължи някои услуги. Взел си ново стерео и телевизор и ми звъни, че мога да взема старите му неща. Ебаси, викам си, сигурно ще ми пробута купчина стари вехтории, нали знаеш, но пичът вика, не, само на осемнайсет месеца са!

— Сигурен ли си, Филип? Изглеждат ужасно скъпи…

— Нали ги знаеш младите пичове, всичко трябва да им е последна мода. Тия неща за тях са като от каменната ера! Браво на пича, първо за мен се сети, ама едно друго копеле си беше решило, че на него му се полагат и се опита да го шашка нещо. Та — вдигам бейзболната бухалка, — наложи се да си поприказваме с тъпото парче, да му изясним как стоят нещата, нали, Филип?

Малкият оръфляк пуска тъпоумна усмивка. Кейт включва телевизора.

— Картината е разкош! — Тя подскача като малко момиченце на Коледа. Виж, виж, моето момиче — казва тя на детето, — Чичко Боб от Сръчни ръце! Можем ли да го поправим! Можем, как да не можем!

— Само най-доброто, скъпа! Само най-доброто!

Малкият мизерник не обелва и дума, има късмет, че е жив. Мисля си, че бих могъл да намеря приложение на тази тъпа малка марионетка. Извеждам го навън.

— Така, сега можеш да се омиташ, но утре в 11 сутринта имаш среща с мен в кафене Дел Сол в долната част на Лийт Уок.

— Защо? — поглежда ме той и отново го затриса шубето.

— По работа. Дребните копелета като теб се забъркват в какво ли не, когато не бачкат. Безделните ръце на Дявола дърпат опашката, нали? Лийт Уок, единадесет, ясно? Ако закъснея, ще търсиш Лексо! И стой далече от всякакви каши, защото вече работиш за мен! В кафето, сутринта, запомни ли?

Малкото наглярче спира да се тресе от шубе, но още му държи влага.

— Ще получавам ли заплата?

— Да. Най-голямата. Ще те оставя жив. Това ти е заплатата — прошепвам в ухото му. — Всъщност знаеш ли какво — викам, забелязвайки, че ръцете му са отрупани с пръстени на всеки един шибан пръст. — Хубави пръстени. Сваляй ги!

— О, не, човече, не пръстените…

— Веднага — скръцвам.

Малкото копеле започва да ги дърпа.

— Не щат да излязат…

Изкарвам ножа си.

— Хубаво, тогава дай на мен да ти ги сваля — предлагам. Чудна работа, да видиш как веднага сами излязоха. Малкият сополанко ми ги подава гробовно и аз ги прибирам в джоба без един, който му подавам.

— Днес се справи добре. Ако продължаваш в същия дух, ще си ги получиш като заплащане. Ако обаче нещо се правиш на отворен или прецакаш нещо, мъртъв си. Утре сутрин в кафето — натъртвам, прибирам се и затварям вратата.

Звъня на Стиво по мобилния и му казвам, че е спешно.

Кейт разправя:

— Стереото е велико, Франк! Не мога да повярвам! Толкова мило беше от негова страна!

— Да-а, свястно хлапе. Взех го да работи за мен. Като са малки трябва да ги държиш под око. Нямат ли работа, веднага се забъркват в каши. Аз ли не го знам — казвам й.

— Много благородно от твоя страна, че помагаш на момчето. Всъщност си един голям добряк, а?

Думите й ме карат да се чувствам странно, някак хубаво, но в същото време си мисля — нищо чудно, че бившето й гадже е било толкова чевръсто с юмруците, с тези нейни приказки. Но е добре, че тя е доволна, все пак.

— Нали така вика оня, политикът по телевизията, де, че като имаш собствен бизнес, трябва да се погрижиш и за другите копелета: Нали ме разбираш? Мятай си якето и да излизаме. На бира и китайско.

— Детето…

— Остави шибаното дете при майка си. Хайде, побързай. Цял ден се трепя. Бира и китайско. Полага ми се да разпусна на няколко бирички. Хвърли я у майка ти, а аз ще изчакам Стиво да оправи вратата. Няма да му отнеме никакво време, но ако нещо се забави, ще му оставя ключовете да ги хвърли в пощенската кутия като си тръгва. Ще се срещнем у майка ти след малко.

Кейт се преоблича, гримира и натоварва ревлата отново в количката.

Изнасям стария телевизор в коридора и превключвам новия на Шотландския футбол: поглед отвътре по Скай. Странно, главата вече изобщо не ме цепи и това без изобщо никакво чукане.