Ървин Уелш
Порно (25)

25. Единбургската читалня

Читалнята с материали за Единбург се намира в Централната Библиотека, човече, там е пълно с неща за ъ-ъ, ами, Единбург, човече. Искам да кажа, напълно логично, значи, така и трябва да бъде. Човек няма какво да търси там за неща като Хамбург или ъ-ъ… Бостън, в единбургската читалня. Цялата работа е в това, че там има разни неща за Лийт и така нататък, купища и купища разни работи за Лийт, всякакви такива работи, които по право трябва да са в Обществената библиотека на Лийт, онази на Фери Роуд, човече. Съвсем правилно, искам да кажа обаче, Лийт е класифициран като част от Единбург от пичовете в Съвета, макар повечето котаци в стария порт Лийт да не считат така. Но от друга страна пък, спомням си дето едно време навсякъде имаше брошурки за децентрализацията, която се предполага, че Общината трябва да поддържа, значи. Защо тогава един котак от Лийт трябва да си мори лапите чак до центъра, за да чете неща за самия Лийт, значи? Защо е този дълъг поход по моста Джордж IV вместо да отскочиш по съседски отсреща до Фери Роуд?

Е, все пак не е лоша разходка с това плахо октомврийско слънце. Хай Стрийт обаче е доста усойна и неприветлива. Тълпите от Фестивала са се изпарили и ми липсват ония готини мацки, които ти се усмихват и ти бутат в ръцете флайъри за представленията си. Въпреки, че е направо влудяващо, братко, просто изумително как тия девойки казват нормалните изречения като въпрос, значи. Ей така, например: „Имаме представление тази вечер?“, „Ще бъде в Плезънс?“, „Отзивите са чудесни?“. И все ми се ще да им кажа, чакай, чакай, сладка писано, защото ако искаш, нали, да направиш въпрос от изречението просто слагаш едно „разбираш ли“ в края. Чат ли си?

Но разбира се, само си взимах флайърчето и си траех, защото такива като мен не трябва да дават акъл на разни лъскави, образовани гаджета, току-що излезли от колежа, дето се учат най-новите комедии и трагедии, супер актьорство и така нататък, чат ли си?

Това винаги си е било шибан проблем, човече, самочувствието. Голямата дилема е, че „чист от наркотици“ твърде често се равнява на „лишен от самочувствие“. Точно сега самочувствието ми не е ниско, но е, как го казват, онази дума дето засуканите котарани използват? Лабилно, човече, лабилно. И първото нещо, което забелязвам като стигам библиотеката е отсрещния пъб. „Мърлявият Мърфи“. Поредният ирландски пъб, който няма нищо общо с истинските пъбове в Ирландия, значи. Тук е за бизнес котаци, юпита и богати студенти. Но като го гледам нещо ме свива отвътре и някак изпитвам срам, значи. В един справедлив свят тия котумбаси, дето движат бара отсреща трябва да плащат на такива като мен компенсация за емоционални щети, човече. Искам да кажа, още от училище ми подвикват „мърлявият Мърфи, мърлявият Мърфи“. Само заради едно старо ирландско име и бедняшките дрехи, дължащи се на неблагоприятни икономически условия и ендемичната бедност в дом Мърфи на Тенет Щрасе и Принс Рийджънт Щрасе. Мърфи — нещо като обратното на читав, котако, пълната противоположност на човек, значи.

Само като гледам табелата на пъба и вече съм в най-прецаканото положение, значи, още преди да започна, човече. Направо са ми смачкали фасона и само си мисля „как би могъл изобщо Мърлявият Мърфи, калпавият скапан Мърфи да напише книга?“. А влизането, човече, направо откачена работа, Откачена работа, значи. Минавам през големите дървени врати и ей така, внезапно сърцето ми прави: дум-дум-дум. Сякаш съм влязъл с взлом, човече, сякаш някой котан ми е наблъскал в човката тонове амил нитрат. Прималява ми и а-ха да припадна или нещо такова и само се свивам, човече, подпирам се такъв на голямата маса на входа. Същото чувство, все едно съм под водата на някой басейн или в самолет, същия приглушен шум в ушите. Целият треперя, човече, направо се треса. А като се приближава охраната, котакът в униформата, значи, направо си изкарвам акъла. Край, свърши се, човече, закопчаха ме, гепиха ме на място, а нищо не съм направил, просто и нямаше да направя, само исках да погледна някои книги, значи…

— Мога ли да ви помогна? — пита пичът.

А аз пак си мисля: нищо лошо не съм направил, точно където трябва съм дошъл. Нищо не съм направил, нищо, нищичко. Но вместо това казвам:

— Ъ… ъх… ъ-ъ-ъ… само се чудех, значи… ако е възможно, дали бих могъл… ъ-ъ… само да хвърля един поглед, значи, ъ-ъ, в читалнята, дето има разни работи за Единбург, значи… да видя книги и други неща, значи.

И веднага мога някак да позная, че той много добре знае кой съм: кухар, квартално деграде, друсар, дете на гетото, трето поколение етнически кенефчия, дървар, и съм сигурен в това, човече, защото този пич пада масон, нещо член на Ротари клуб, искам да кажа, веднага можеш да разбереш, значи, по униформата и тия… лъснати копчета, човече…

— Надолу по стълбите — казва момчето и ей така, значи, просто ме пуска. Просто така! Момчето ме пуска вътре! В читалнята! В Централната библиотека! До моста на Джордж IV значи!

Велико!

Взимам и слизам по големите мраморни стълби и гледам надпис. Читалня Единбург, значи. И ето ме, такъв един, адски доволен, човече, като истински учен, значи. Ама като влизам вътре, то направо огромно, гигантско, значи с тия малки чинчета, а по тях насядали хора, много хора, значи, дето четат, все едно са в началното училище. Тихо като при Фолкърк^[1], човече и сякаш всички зяпат право в мен значи. И какво виждат тези котаци и писани? Един наркоман, друсар виждат, дошъл да кашира няколко книги, човече, които да шитне за дрога, това виждат!

И си викам, значи, не, не, не, човече, споко, мой човек. Невинен до доказване на противното. Само прави това, което разправя Ейв в групата и се опитай да укротиш топката с този автосаботаж, пич. Като те стегне шапката, брой до пет. Брой. Едно-две-три… какво ме зяпа тая леля с цайсите… четири-пет. И всичко си дойде по местата, човече, защото те спират да ме гледат след това, обръщат поглед, значи.

Не че има кой знае какво за каширане вътре. Значи, такива разни книги, които може и да са ценни за колекционерите, но хич няма да се пласират във Вайн Бар, всички тия стари регистри, нали така им викат, регистри, и всички тия микрофилми и подобни неща, разбираш ли?

Чат ли си?

И така. Всичко започва да ми се сглобява в главата. Както в разните автобиографии на футболисти първа глава ще е нещо такова: „Не можех да повярвам като вдигнах тази европейската купа, нагоре към небето, човече.“ А Алекс Фъргюсън дойде при мен и ми вика, „Ей, човече, това, така да се каже, те прави безсмъртен, разбираш ли?“. Лично аз, значи, не си спомням толкова победния гол или мача, защото цяла нощ се бяхме забили на крек в една дупка, та чак до половин час преди мача, човече, когато хванах таксито за стадиона.

Следващата глава е: „Но всъщност цялата история започва много преди това от стадион Сан Сиро в Милано. Всъщност, по-скоро трябва да се върна още по-назад в едно скромно жилище на Плъх Стрийт, Горбалс, Глазгоу, където дебютирах като седемнадесети син на Джими и Зенга Мак Протестант. Живеех в едно общество, където хората бяха тясно свързани… бла-бла-бла…“. Знаеш как е.

И това е, започваш от купата, така да се каже и тръгваш назад.

Направо целият пуша човече, направо преливам!

Намерквам, че имат онези стари вестници от онова време, Скотсмън и Ивнинг Нюз и така нататък. Нищо, че са ги писали онези богати котаци, торите, все нещо ще има в тях, като местни новини и такива неща, все полезни за мен. Кофтито е, че всичките са на микрофилм и трябва да пиша някакви там бланки. В читалнята, значи, има онези големи, големи машини, като стари телевизори и трябва да ги гледаш тези филми на тях, разбираш ли? Това определено не ме кефи, човече. Библиотека, човече, библиотеката е за книги и такива работи, значи, никой не ми е казвал за някакви машини и подобни.

Взимам тия микрофилми от момчето и съм готов за атака, значи, но като виждам тоя ми ти голям телевизор, просто си викам — не, не, не и не, защото не си падам техничар, братко, просто ме е страх, че нещо ще го повредя, значи. Можеше да питам някой от персонала, нали знаеш, но ще решат, че съм някакъв тапир, човече, нали се сещаш?

Не, не мога да го направя, не, просто оставям всичките работи на бюрото и си излизам през вратата, нагоре по стълбите, направо щастлив, че ще се измъкна оттам, а сърцето ми — дум, дум, дум. Но когато излизам навън, чувам гласове в главата си; всичките тия гласове ми се смеят, значи, сякаш съм едното нищо, нула, кръгла пресечена нула, значи и после виждам табелата с Мърлявият Мърфи и ме заболява, човече, толкова ме заболява, че трябва да се отърва някак от тази болка. Така че тръгвам към квартирата на Сийкър, значи, там, където ще получа нещо, нещо, което знам, че няма да ме кара да се чувствам като Мърлявия Мърфи.