Ървин Уелш
Порно (24)

24. Курвите на Амстердам т.4

Излизам от банята и заставам неподвижно, наблюдавайки Катрин, която гледа света навън. Тя е разтворила докрай плъзгащата се стъклена врата към улицата и се е подпряла на парапета, вторачена зад канала. Забелязвам накъде е устремен погледа й — нагоре по улицата, която върви точно срещу нас и пресича няколко от тези библейски канали. Приближавам се тихо зад нея, защото не искам да я смутя, почти хипнотизиран от тази нейна неподвижност. През рамото й виждам самотен колоездач, който се отдалечава по улицата и фигурата му подскача от бабуните за намаляване на скоростта. Струва ми се познат. Сигурно често минава по този път. Гледам стърчащите горни греди на сградите, които тук оставят така, за да ги използват като рамо на лост при вкарването на мебели в тесните жилища. Редиците им са насочени едни срещу други като щиковете на две противникови армии.

Краката й сигурно са настръхнали от студения въздух. Какво иска тя? Каквото и да е, не може да продължава така. Усещам слънчевите лъчи по лицето си, по лицата ни и си мисля, че сигурно така е трябвало да стане.

Опитваме се да разговаряме, но намирането на думи е по-трудно от изкопаване на кладенец в пустинята. Връщането към човешко общуване, след дългото влачене на връзката ни по пътя на смъртта, всеки път отнема по-дълго и по-дълго време. Сега единственото ни общуване са скандалите без всякакъв повод. Целувам я отзад по врата, изпитвайки болезнена вина и състрадание, целувам я с нежен гняв. Няма реакция. Отдръпвам се и отивам в спалнята да се преоблека.

Когато се връщам тя е на абсолютно същото място. Казвам, че ще изляза за малко и ми отговаря същата тишина. Вървя надолу по улицата, после поемам по Херенграхт до Ледспелен и тръгвам да се поразходя из Вонделпарк, нервите ми са се разбрицали незнайно защо, макар и да не съм вземал някакви наркотици. Въпреки това, ме тресе параноя. Мартин винаги е казвал, че логиката във вземането на дрога се състои в това, че поне имаш причина да се чувстваш така, а не да се моташ наоколо убеждавайки себе си, че си се смахнал. Но параноята в прохладен Амстердам не е нищо с тази, която те наляга в Единбург, макар и сега да имам чувството, че някой ме наблюдава, все едно ме следи някакъв откачен тип.

Скоро тръгвам към клуба и влизам в офиса. Да проверяваш имейли в неделя, само защото не можеш да стоиш в една и съща стая със собственото си гадже. Животът просто не може да стане по-жалък от това. Все едно съм в Лондон.

Започвам да правя всякакви други работи: оправям бумагите, сметките, подреждам кореспонденцията, звъня телефони и всякакви такива лайна. После дойде шокът, големия, ама адски големия шок. Тъкмо си седях и гледах счетоводната книга, преглеждах банковите извлечения от ABN-AMRO. Все още имам проблеми с писмения холандски. Няма значение колко си усвоил говоримия, визуалното възприятие на напечатан текст просто може да те убие. Писменият холандски горе-долу го докарва на разговорен шотландски…

На вратата се потропва и аз трескаво се оглеждам Мартин да не е забравил някое пакетче кока под купчините листа върху бюрото, но, не, те всички са надлежно прибрани в сейфа зад гърба ми. Ставам и отварям вратата, мислейки си, че вероятно е Нилс или Мартин и копелето ме блъсва навътре. Мисълта ме връхлита, тялото ми се стяга: МАМА МУ СТАРА, ОБИРАТ МЕ… и после се разсейва, виждам фигурата пред себе си, едновременно позната и враждебна.

Отнема ми секунда да се осъзная напълно. Сякаш мозъкът ми не може да обработи съвсем сигналите, които изпращат очите ми.

Защото точно пред мен е застанал Сик Бой. Саймън Дейвид Уилямсън.

Сик Бой.

— Рентс — произнася обвинително и студено той.

— Сай… Саймън… какво по… не съм и…

— Рентън. Имаме бизнес за уреждане. Искам си парите — излайва той, а очите му ще изскочат като на териера на Джек Ръсел, когато види разгонена кучка. Копелето оглежда офиса. — Къде са шибаните ми пари?

Продължавам да го зяпам, без да мога да мръдна, направо съм зомбиран и не знам какво, по дяволите, бих могъл да кажа. Единственото за което се сещам е, че е качил няколко кила, но колкото и да е странно му отива.

— Шибаните ми мангизи, Рентън — прави той крачка към мен и изръмжава в лицето ми. Усещам пръските слюнка и ме блъсва топлината от беса му.

— Сик… ъ-ъ, Саймън… Ще ти ги дам — казвам и като че ли това е всичко, което мога да кажа.

— Петте шибани бона, Рентън — изрича той и ме сграбчва за тишърта.

— Какво? — леко се изрепчвам и поглеждам ръката му върху гърдите си, сякаш е кучешка фъшкия.

В отговор той благоволява да отпусне хватката си малко.

— Сметнал съм го. Лихва плюс обезщетение за емоционалния стрес, който ми е причинен.

Свивам невярващо рамене с малко пресилено несъгласие. Навремето всичко изглеждаше като колосална далавера, а сега ми се струваше нещо съвсем дребно — някакви ливади, забъркани в тъп наркомански бизнес. Чак сега усетих, че няколко години по-късно, поглеждайки назад през рамо, изпитвам само пренебрежение, дори апатия към цялата работа. Единствено при тайните ми посещения у нашите в Шотландия, старата параноя се надигаше, и всъщност не съм се шашкал от нищо друго, освен от Бегби. Доколкото ми е известно, той още излежава присъда за непредумишлено убийство. Бях се и замислил за малко как цялата работа се е отразила на Сик Бой. Странно, но наистина смятах да го компенсирам, него и Втората Награда и вероятно и самия Бегби, както бях направил със Спъд, но така или иначе никога не стигнах до там. Абе, всъщност никога не съм се замислял особено как му се е отразило, но имах чувството, че сега ще ме осветли по въпроса.

Сик Бой ме пуска и се отдръпва, започва да се върти из офиса, пляскайки се по челото, крачейки напред-назад.

— След това трябваше да се разправям с Бегби! Беше убеден, че съм замесен. Загубих цял зъб — изсъсква той, спира рязко и сочи обвиняващо златната пауза в мраморно бялата си уста.

— Какво стана с Бегби… Спъд… Втората…

Сик Бой ме срязва бясно, поклащайки се на пети:

— Майната им на тези копелета! Тук става дума за мен! Мен! — удря се в гърдите той със стиснат юмрук. После очите му се разширяват и гласът му се снижава до тих хленч. — Аз трябваше да бъда най-добрият ти приятел. Защо, Марк? — умоляващо хленчи той. — Защо?

Просто не мога да не се усмихна на майсторското представление. Не успявам да се сдържа, копелето не се е променило изобщо, но усмивката ми го вбесява и той се пльосва с цялата си тежест върху мен.

— НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ, РЕНТЪН! — изцепва се той в лицето ми.

Това наистина болеше, гърбът ми изтръпна от болка и се опитвам да си поема въздух под това дебело парче. Той наистина е натежал бая и съм заклещен под него. В погледа на Сик Бой струи бяс и той замахва с юмрук. Самата мисъл Сик Бой да ме размаже от бой заради пари изглежда леко нелепа. Не невъзможна, но комична. Той никога не си е падал по насилието. Но хората се променят. Понякога с възрастта те стават все по-отчаяни, особено, ако живеят с мисълта, че животът ги е подминал. Може би и това копеле не беше Сик Бой, когото познавах. Осем, девет години са доста време. Вкусът към насилие сигурно е като вкуса към всичко останало: някои хора го придобиват по-късно в живота. Самият аз го държа под контрол — вече четири години тренирам карате.

Но дори и така винаги съм смятал, че мога да надвия Сик Бой. Спомням си как го трепах още като бяхме в училище, в задния двор на складовете до пристанището. Не беше кой знае какъв бой, просто размяна на удари между две хлапета, които не са побойници, но аз бях по-упорит и по-ожесточен. Спечелих битката, но той спечели войната, емоционално изнудвайки ме с тази случка в продължение на години. Разигра брилянтно етюда си на най-добрия приятел: вторачи в мен онези си огромни прожектори и ме накара да се почувствам като пияница, който бие жена си. Сега с уменията си по шотокан карате бих могъл без проблем да го неутрализирам. Но не правя нищо и си мисля, колко парализиращо може да бъде чувството за вина и колко стимулиращ е справедливият гняв. Просто искам да се измъкна от положение без да се налага да го наранявам.

Ето, вече е готов да ми размаже физиономията, но аз си го представям и започвам да се смея. Сик Бой също.

— На какво се смееш? — очевидно раздразнен пита той, но не може да спре да се хили.

Оглеждам лицето му. Направил е гуша, но иначе изглежда във форма. Дрехите му също си ги бива.

— Надебелял си — отбелязвам.

— И ти също — нацупва се той, страшно обиден. — Повече от мен.

— Моето е мускул. Никога не съм те смятал за тлъсто копеле — ухилвам се.

Той поглежда надолу и гълта корема си.

— И моето е мускул — заявява Сик Бой.

Надявам се вече да е разбрал колко нелепо е всичко това. Наистина е нелепо. Можем да уредим нещата, да стигнем до някакво споразумение. Все още съм шокиран, но не изненадан и по някакъв особен начин дори се радвам да го видя. Винаги съм имал чувството, че пак ще се срещнем.

— Саймън, хайде да ставаме. И двамата много добре знаем, че няма да ме удариш — казвам му.

Той ме поглежда, ухилва се, свива юмрук отново и виждам звезди, когато го забива в лицето ми.