Ървин Уелш
Порно (38)

38. Мръсен № 18744

Това беше приятна изненада, както обикновено е всяко позвъняване на белия GSM. Сексът с Ники, разбира се, бе великолепен, но както при всяко първо чукане го има онзи механичен елемент, който неволно те дразни. По-късно, когато се приготвях да си ходя, тя ми подметна, че май си падам да манипулирам хората. Подмятането й бе по-скоро игриво, отколкото нещо сериозно, но може би все пак зад него се криеше нещо по-дълбоко. Няма значение. Със секса е както при всеки друг спорт: най-надарените винаги се концентрират повече върху собствената си игра, отколкото върху тази на противника. Усмихнах се загадъчно без да давам отговор. Майната им на либералите, които плямпат за „честността“ във връзките: ако беше така направо щях да погина от скука. Във връзките всичко опира до надмощието и е вече време да укротя топката с нея. Тя ще се огъне пред мен, знам го, и това ще е най-сладкия момент. Казвам й, че съм си сменил номера на мобилния и й давам този на червения GSM. Голямата тръпка е да изтриеш един номер от белия и да го прехвърлиш в червения.

Онова дето стана, докато гледах звездите пред тях също беше Шантаво. Пуснах онзи цитат от песента на Ник Кейв и си помислих, че ме обижда^[1]. Не разбрах, че има предвид Кант — философа. Дори звъннах на Рентън да му кажа. Той смята, че Кейв дословно е гепил цитата от някоя книга на тоя Кант. Накъде е тръгнал светът, мамка му щом и любимият ти изпълнител те разочарова с такова долно плагиатство?

Да, сексът беше страхотен. Нейната стегнатост, сила и гъвкавост са впечатляващи. Това ми напомня да продължавам с фитнеса и да внимавам с килограмите. Но възбудата, която получих от него е нищо в сравнение с усещането, когато вземам в ръце ранното издание Нюз от будката за вестници „Бар“ в началото на Уок. Статията е на шеста страница със снимка на моя милост и малка фотография на шефа на полицията Рей Ленъкс, учудващо млад пич с тънък мустак, който сякаш е изваден от сапунката Вилидж Пийпъл. Набутвам се в съседния бар „Макс“, взимам си бутилка бира „Бекс“ и започвам трескаво да чета:

СЪДЪРЖАТЕЛ НА ПЪБ В ЛИЙТ ПОВЕЖДА КРЪСТОНОСЕН ПОХОД СРЕЩУ ДРОГАТА

Бари Дей

Един самоотвержен собственик на бар обяви война на безскрупулните дилъри на убийствена дрога като екстази, кокаин, марихуана и хероин. Местният жител Саймън Уилямсън, новият собственик на Порт Съншайн Армс в Лийт е бил истински отвратен, когато е заловил две млади момчета да вземат хапчета в неговия бар. „Мислех, че съм се нагледал на какво ли не, но дори аз бях шокиран. Най-силно ме потресе, колко нагло и неприкрито се върши всичко това. Така наречената дрога-култура е навсякъде. На това трябва да се сложи край. Виждал съм с очите си как животът на толкова хора просто отива на боклука. Това, което предлагам е повече от една обикновена кампания. Става дума за кръстоносен поход за нов морал. Време е бизнесмените да подплатят думите си с инвестиции“. Мистър Уилямсън наскоро се е завърнал в Лийт след дълъг престой в Лондон. „Да, аз наистина болея за тези немалко млади хора, които са лишени от шансове и живеят отвъд закона. Все пак и аз съм човек. Но идва време, когато трябва да кажеш «стига» и да престанеш да ги милваш с перце. Вече твърде много хора седят в сумрака на стаите си, загубени за този свят и потопени в самосъжаление…“

Това беше най-великата новина за самоотвержения собственик и местен жител, Саймън Дейвид Уилямсън. Снимката показва един гробовно сериозен Уилямсън на бара, а отдолу текста гласи: ДРОГА-ЕПИДЕМИЯТА: САЙМЪН УИЛЯМСЪН СЕ БЕЗПОКОИ ЗА МЛАДЕЖТА НА ЕДИНБУРГ.

Но най-сладка е редакционната статия:

Лийт може да бъде горд със своя високо морален местен бизнесмен, Саймън Уилямсън, чиято нова инициатива бележи началото на гражданския отпор срещу бедствието, сполетяло нашата общност. Макар проблемът да е международен и в никакъв случай да не се ограничава с Единбург, намесата на местните хора е от съдбоносно значение за изкореняването на този недъг. Мистър Уилямсън олицетворява новия Лийт — напредничав и с поглед устремен към бъдещето, но в същото време с чувство за отговорност към „своите“, особено младежите и децата, станали жертва на злонамерени дилъри, съсипващи още крехкия им живот. Мотото на Лийт е „постоянствай“ и никой не трябва да забравя, че Саймън Уилямсън прави точно това. Нюз безрезервно подкрепя неговата кампания.

Фантастично! Обръщам бирата и се връщам в апартамента, където си правя щедра линийка, за да отбележа събитието. Моята кампания. Хората харесват смелите. Сещам се за Малкълм Макларън и Пистълс. Е, Малкълм, този твой изтъркан наръчник скоро ще бъде осъвременен.

Решавам да взема такси до майка ми. Когато пристигам, тя е на седмото небе.

— Толкова се гордея с теб! Моят Саймън! В Ивнинг Нюз! След всичко, което преживях заради тази дрога!

— Време е за връщане на стари дългове, мамо — обяснявам. — Знам, че съвсем не съм бил ангелче навремето, но е време нещата да се преобърнат.

Хвърляйки упорито самодоволни погледи към стария, тя цитира преповтаря от статията:

— И всичко в името на младите! Знаех си, че в крайна сметка Саймън ще излезе свястно момче! Знаех си! — чурулика тя триумфално към баща ми, който изглежда напълно незасегнат от нейния ентусиазъм и безучастно продължава да гледа надбягванията. Той никога не ги спира, макар напоследък да не залага.

Сега е момента и аз да натрия носа на дъртото копеле.

— Освен това на хоризонта има и нова приятелка, мамо, така да се каже, по-специална от останалите — казвам и тя ме прегръща отново.

— О, синко… Чу ли това, Дейви?

— Хъ-ъм — прокашля се стария негодник и ме гледа скептично. Един притежател на абонамент за надбягванията в Кад Роувърс, веднага би разпознал сродна душа и на трибуните в Баундърс. Това вече е без всякакво значение, защото Саймън Уилямсън още държи юздите. Дейвид Джон Уилямсън, от друга страна е прецакан, грохнал, озлобен неудачник, който нищо не е постигнал, освен, че е направил ад живота на една добра, благочестива жена.

Спомням си, когато бях малък, той беше страхотен авторитет в очите ми и ако съм честен, винаги е бил мил към мен. Водеше ме навсякъде, дори в домовете на гаджетата си. Винаги ме подкупваше, за да не казвам на мама. Да, винаги се отнасяше добре с мен. Дори другите деца ми викаха, че искали баща им да бъде поне малко като моя. После, щом влязох в пубертета и започнах да проявявам интерес към жените, всичко приключи. Бях се превърнал в конкуренция, която трябва да се отстрани и прекара. Това обаче не му помогна особено, защото аз вече бях много напред с материала.

— Избра ли си фаворит, татко? — питам.

— Един-двама имат шансове — промърморва кисело той, като си дава зор да е любезен, само защото тя е в стаята. Ако бяхме само двамата, той просто щеше да свали вестника, да ме изгледа продължително и да ме попита, ръмжейки — „За чий си се дотътрил тук“. Това щеше да е цялото посрещане, което щях да получа.

Майка ми не спира да се вълнува за анонимната специална дама и аз внезапно осъзнавам, че всъщност не съм сигурен коя точно имам предвид. Дали имам предвид Ники, особено след снощи или Алисън, която работи в бара, или тази дребна дебела глазгоука, за която си мисля? Все някоя. Просто не мога да видя нищо по-встрани от далаверата. Ако номерът ми сработи, то това ще е произведение на истински гений. Която и да стане специалната лейди, вече съм подготвил почвата.

— Само обаче, ако се грижи за момчето ми и не се опитва да ми отнеме моя малък bambino — заканва се тя към хипотетичната курветина.

Не се задържам дълго — в крайна сметка трябва да движа цял бар. Но още щом прекрачвам прага, зеленият GSM звънва и отсреща е Скрийл с добри новини.

— Отидох и ти свърших работа, да знаеш — казва ми той.

Аз набързо изразявам вечна благодарност, после без да губя време звъня в пъба и оставям Мо и Али да се справят сами, промърморвайки нещо като търговска конференция за лицензите, която съм забравил. Отивам право на гара Уейвърли и се мятам на влака за Глазгоу. Взимам сценария с мен и преглеждам отново последователността на заснемане на сцените. Първо ще направим сцените с чукането, много, много чукане. Ще започнем с оргията и ще вървим назад. Когато пристигам в Киртаквил, вече съм се одървил здраво, но ерекцията ми бързо спада (и слава Богу!) щом виждам Скрийл, който ме чака на перона. Видът му го издава напълно — човек, толкова изцеден от дрогата, че ще се носи вечно травмиран и с налуден поглед. Това е голямата разлика — онази унила напрегнатост, която различава бившите наркомани с бачкаторски произход и техните събратя от средната класа. Хероин плюс културата на бедността и пълната липса на опит и очаквания за каквото и да било. Но да не забравяме, че Скрийл се справи по-добре, отколкото би очаквал и най-големия оптимист. Фаталната свръх-доза от прекалено чист хероин, която загроби неговия приятел Гарбо, някак го накара да си събере мислите. Сега той е чист, е, поне толкова, колкото един глазгоуски кирливец би могъл да бъде. Той пита за Рентън, което малко ме стряска, после за оня прочут единбургски прошляк.

— А Спъд, как е той?

Аз поклащам тежко и отчаяно глава, сякаш става дума за човек, който навремето ти е бил приятел, но сега може да бъде описан само като нежелано присъствие. Не, дори и това не. Копелето ми е истински враг. Помислям си, че Мърфи трябва да се премести насам, защото винаги е бил един задръстен кирливец, роден по погрешка в Единбург.

— За жалост, там нещата не вървят. Никакво развитие. Господ дава, но в кошара… нали знаеш? Години наред се трепя да помагам, но не би, толкова можах да направя, толкова можаха и всички останали — мажа с благочестив тон.

Скрийл си е пуснал дълга коса, за да прикрие тия развяващи се джапанки, които представляват ушите му. Адамовата му ябълка изпъква под проскубана козя брадичка.

— Жалко, много свестен пич беше.

— Спъд си е Спъд — усмихвам се, почти наслаждавайки се на мисълта как този прошляк ще гушне скоро букета и си мисля за мен и Алисън… не, не, не Алисън. Лесли. Нещо ме стяга в гърдите и не мога да не попитам:

— А Лесли… Още ли се навърта насам?

Скрийл ме гледа със съмнение.

— Да, но не я закачай!

Направо съм учуден, че е жива. За последно я видях в Единбург, след смъртта на малката Доун. После чух, че се преместила в Глазгоу и движела със Скрийл и Гарбо. После чух, че се предозирала. Предполагах, че е последвала Гарбо.

— Още ли се друса?

— Не, остави я на мира. Тя е чиста, оправи се. Женена е, има дете.

— Бих искал да я видя отново, заради доброто старо време.

— Нямам представа къде е. Веднъж я видях в Бъчнън Сентър. Чиста е и си е уредила живота — настоява той. Веднага надушвам, че гледа да ме държи далеч от Лесли, но още по-добре, защото има доста по-важни неща в момента.

Моят човек определено е свършил чудесна работа за С.Д.У. Влизаме в Клайдсдейл Банк и той ми сочи някакъв пич зад едно от гишетата. Направо идеален! Дебел, ленив, с очи, замъглени от транквиланти и очила тип Елвис Костело. Само да му пратя онази суперлъскава малка кучка, цялата му кръв ще иде в слабините и той ще заточи лиги след нея. Да-а, Ники ще го накара да каже и майчиното си мляко като в същото време ще лъска тоалетната й чиния с четката си за зъби. Браво, това е моя пич. Или по-скоро нейния пич.

Тя ми дължи услуга, че я измъкнах от онази каша с костюмарите в хотела. Така я гледаха, сякаш и тримата ще й се нахвърлят едновременно. Беше се спекла малко. Печената, лъскава, секси Ники. Тази работа изисква кураж и се надявам тя да е толкова отворена, колкото си мисля.

Що се отнася до мен, нямам търпение да се заема с момичето на моите мечти. Чувствам се толкова а ла Тери-Томас-на-палубата-на-океански-лайнер-с-млада-вдовица, че чак прокарвам пръст по горната си устна да проверя, дали не са ми пораснали огромни мустаци. Моята далавера, моят филм, моята сцена.