Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (9)

9

Сънят беше кошмар, но Кей забрави за него, когато вратата изскърца и се наложи да се събуди. Преди влезлият Томи да включи осветлението, лъчът на прицела вече беше докоснал гърдите му с нежното си оранжево петънце.

Цяла секунда се гледаха един друг: Дач — от леглото, Томи — от прага. После Кей скри бластера под възглавницата. Не „Стършел“-а, върху който не би заспал и дебелокож булрати, а обикновена „Пчела“ — любимият модел на професионалистите.

— Решил си да станеш лунатик или сънува някой псилонец? — избухна Дач. — Не пропускам да уцеля един и същи човек два пъти…

— Ти викаше.

— Какво?

— Викаше. Нещо ти се е присънило — сви рамене Томи, излизайки.

— Почакай… — Кей седна. Адреналинът още бушуваше в кръвта му, но вече започваше да си спомня. — Какво именно виках?

Томи се поколеба. После, сякаш имитирайки гласа на Кей, произнесе:

— Не ме гледай… Не гледай!

Кей си спомни.

— Тръгвам си — каза Томи.

Дач погледна часовника. Четири по стандартния цикъл. На Джиенах дните и нощите бяха кратки, зад плътните пердета вече беше съвсем светло.

— Седни, Томи.

Юношата приседна на леглото. Спалнята беше малка — както всичко в този евтин апартамент. Дач порови в нощното шкафче, извади бутилка бренди и отпи. Попита:

— Искаш ли?

— Нали съм още мъничък? — с очарователна усмивка отвърна Томи.

— Не се превземай.

— Не, не искам.

Кей постави бутилката на пода, но не сложи капачката.

— Още ли ти се спи?

— Защо?

— Искам да ти разкажа нещо. След това няма да можеш да заспиш.

— Говори. — Томи се прозина. — След твоите викове съм бодър и отпочинал.

Дач отпи още глътка. Изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото потиснат.

— Всъщност не извиках това нещо.

— Нима?

— Тогава не го извиках. На Хааран.

— Където са те нарекли Шарката?

— Точно така. Разбра ли защо?

— Погледнах в медицинския справочник — в гласа на Томи се появи любопитство. — Нищо особено, но преди трийсет и шест години е имало пандемия. Загинали са главно деца.

Очите им се срещнаха и Дач кимна.

— Браво. Тогава разполагахме със седмица… най-много две. И негласна заповед — да не оставяме живи. Трябваше да загине цялата колония, за да не посмее никой друг свят на Империята да преминава под властта на чужди раси. Цялата, разбираш ли? Едноседмичен срок и никакво тежко въоръжение.

Той се пресегна към бутилката, но се отказа.

— Десетина бомбардировачи щяха да се справят за ден. А така… двайсет хиляди доброволци на планета с половин милионно население. Наистина, имахме тежки танкове, именно те прегазиха цялата им армия. Която бе също така набързо събрана като нашата. Всички пълнолетни мъже на Хааран… със скапани оръжия в ръце. Останаха четиристотин хиляди. Жени и деца.

Голите рамене на Томи потрепнаха.

— Онази гадина… прославеният помощник на самия Лемак… полковник Щаф… — гласът на Дач неочаквано се разтрепери. — Той събра гражданите в концлагери… импровизирани. Стадион, пълен с жени и дечица… район в пустошта, ограден с бодлива тел с течащ ток и пълен с деца… Те вървяха като овце. Очакваха да бъдат сортирани и заточени. Той ги събра всичките заедно, Томи! Разбираш ли? Щеше да е по-лесно по домовете… поред. Но част от тях би избягала, щяха да се досетят. Само единият от континентите беше заселен, гола степ — няма къде да се скриеш, но част от тях биха се измъкнали.

— Пийни си — тихо каза юношата.

— Протакахме три дни. Чакахме военни кораби… терор-групи с техните газове и вируси или просто бомбардировачи. После Щаф събра офицерите… аз временно имах чин лейтенант. И каза, че ще се наложи да работим сами.

— Пийни си, Дач.

Кей отпи.

— Много от нас отказаха. Страшно много. Категорично. Качиха ги в транспортьори и ги изпратиха обратно. Всички долетяха до целта. После им дадоха ордени — онова скапано „Огнено острие“, втора степен. Честна дума. Останаха половината, дори по-малко. Тези, които разбираха, че така трябва. Девет хиляди. Пресметнахме — по четирийсет и четири за всеки. Плюс по още четири десети — той се засмя с нелеп, едва ли не пиянски смях. — Всички бяха готови да убиват пуберите на твоята възраст. И жените, колкото и да е странно. Най-трудно се оказа с децата. Аз първи казах, че ще мога. И добавих, че предишната година шарката е избила повече деца, отколкото ние ще успеем, дори и да искаме. И така си заслужих… прякора. Във вестниците не се появиха имена — цензурата бдеше. Но думите на лейтенанта, „превърнал се в шарка“, дълго време се мяркаха по страниците. Не знам как алкарисианинът е научил името ми и защо го е запомнил.

— Необходимо ли беше това, Кей? Да се убиват всички?

— От стратегическа гледна точка — не. Разбихме инфраструктурата на планетата и смазахме трудоспособните мъже. Тези обезумели жени и плачещи дечица нямаше да са подкрепа за алкарисианите. Виж, от политическа… не знам. Искаш ли да слушаш по-нататък?

Томи едва доловимо се поколеба:

— Да… добре.

— В моята група имаше девет войници. Падна ни се гимназия, в която държаха около петстотин ученици. От шест– до шестнайсетгодишни. Те прекараха три дни в спортната зала, спяха натъркаляни по пода, ядяха някакви гадости, пред единствената тоалетна постоянно имаше опашка и смрадта от нея се носеше из цялата зала. В първия ден, както ни казаха охранителите, те все още са пеели песни, училищни химнове… после престанали. Ние влязохме и аз съобщих, че ги пускат по домовете. Да излизат един по един, да се разписват в специалната книга и да помнят гнева на императора за цял живот. Те веднага живнаха и зашумяха. Аз стоях на двора с лазерник „Стария Боб“ — оттогава мразя този модел. Вечер, полумрак. Децата излизаха, а аз стрелях в гърба им. Нито шум, нито кръв… само косите на тила им димяха. Двама от нашите отмъкваха труповете зад ъгъла, на площадката. След половин минута — следващия. Сетне — третия… После помолих за смяна и момчетата, тези доскорошни фермери, които вярваха в дълга, но се държаха, сякаш бяха на собствената си екзекуция, се съгласиха неочаквано лесно. Повръщах пет минути в учителската стая, после се измих и отидох да мъкна телата. Знаеш ли какво видях? Тези двама малоумници, които носеха първото дете като спящия си син, изписваха върху бетона с телата думата „ГРЕЙ“. Цапардосах ги по веднъж, реших че от страх са се надрусали с наркотици. Това като че ли ми помогна. После отидох в залата, където имаше още шест от нашите. Не, те не биеха децата, не ги плашеха, не изнасилваха по-големите момичета. Просто те, мъчениците-доброволци, изведнъж се бяха изпълнили с весел ентусиазъм. „Момче, пусни момичето първо! Бъди кавалер!“ „Дребосъче, ти ще успееш ли да стигнеш сам до вкъщи? Сериозно? Е, върви…“ Всички бяха като упоени, всички. И червенокосият дебелак, който плачеше по пътя към училището и разправяше, че самият той, горкичкият студент, има две деца и съжалява, че се е съгласил; че от сутринта не е излизал от клозета — от нерви го било хванало разстройство. Всичките бяха пияни. От кръв, смърт, власт. А това, че властта им е над деца, ги подлудяваше още повече. Тогава разбрах — колкото по-беззащитна е жертвата, толкова по-сладко е това чувство. От техния пример го научих. Аз самият започнах да убивам още когато бях дребен сополанко…

— Кей, не бива — Томи изведнъж докосна рамото му. — Спри, не разказвай повече. От това ти става по-зле.

Дач гледа ръката му дълго и със смайване. После поклати глава:

— Ще довърша. Отново излязох навън, взех винтовката и зачаках. Излезе момче на осем години — и се обърна. Сякаш усети нещо. Погледна ме и каза: „Не бива!“

— И ти му извика „Не ме гледай“?

— Исках да извикам… Младежът, студентът, който водеше момчето по коридора, го хвана за рамото и изкрещя: „Застреляй пикльото!“

— И ти…

— Стрелях — сухо каза Кей.

— Все пак ти си боклук.

— Нещо подобно ми казаха в щаба. Наистина, по друг повод — когато доложих, че след изпълнението на задачата всички от групата са загинали при засада. Нямаше време за разследване. Не ми повярваха, но не опитаха да си изясняват какво точно е станало.

— А имаше ли засада?

— От един човек. А сега си върви и ме остави да си довърша бутилката на спокойствие.

Томи сви рамене и излезе.