Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (23)

3

Времето беше хубаво вече трети ден. Кей стоеше до прозореца и наблюдаваше светлолилавия отблясък на компенсатора.

Всичко бе както преди. Планетите не се променят за четири години, променят се хората. Колко просто беше всичко тогава — да отведе Артур до Граал и да го убие, ако се окаже, че „Линията на бляновете“ е троянският кон на Къртис.

Той отведе момчето до целта, но не можа да го убие. Променят се хората. Империите са вечни — дори да се разпаднат на прах, те продължават да живеят. Неизменни, победоносни — в кадрите на хрониките, в редовете на летописите. Променят се хората — на тях им е по-трудно. Дори да са безсмъртни, те умират. Какво общо има между момчето Кей в приюта на Алтос, лейтенанта, „който беше Шарка“, телохранителя от категория „С“, наемника на Къртис и сегашния Кей Дач?

Името?

Неспособността да обича?

Дач започна да се разсъблича. Прецизно сложи сакото си на облегалката на стола, сякаш тъканта можеше да се смачка.

Видеофонът на нощното шкафче издаде тих звук. Кей се наведе над малкия екран:

— Да?

На другия край на връзката беше тъмно. Лицето на Рашел едва се различаваше.

— Не спиш ли?

— Тъкмо се готвех да си лягам.

— Кей, беше ли на днешното… програмиране?

— Не. Нещо не е наред с Лара ли?

Рашел се поколеба:

— Ами… общо взето — да. Тя се държа странно с татко… дори не искам да го разказвам.

— Недей. Рашел, програмирането приключва. Сега сестра ти е насочена към жертвата — известен само на нас човек. Докато той не е наоколо, поведението й ще е неустойчиво. Тя търси цел. Предполагам, че е така.

Раменете на момичето потрепериха:

— Страх ме е, Кей.

— И мен.

— Кей, помниш ли прозореца ми?

— Да.

— Ела при мен. Нуждая се от теб.

Екранът угасна. Дач свали вратовръзката си и я хвърли върху сакото. Сви рамене. И тръгна към вратата.

При отсъствието на дъжд пътят му се стори наполовина по-къс. На сто метра от къщата той забави крачка, превръщайки се в безшумна сянка. Приближи се до стената, лакътушейки между нарядко разположените фенери, изпънати като верига между площадката и къщата. Прозорецът на втория етаж, в който се виждаше слаба светлина, бе открехнат.

Дач прекара длан по стената. Хубаво бе, че таурийците толкова обичаха дървото. Пластмасата би му създала проблеми… Той се долепи до нея. Пресегна се и се хвана за една доловима цепнатина. После още веднъж. И пак.

Рашел, подала се от прозореца, му протегна ръка. Кей хвана дланта й и след като се набра със свободната си ръка, седна на перваза.

— Ето че си ми на гости — каза Рашел.

Кей кимна, оглеждайки се. Странна стая. Много странна. Сякаш слязла от картинка на стара книга. Масивни дървени мебели — тесни високи шкафове, огромна полирана маса, тежки столове, ниско и широко легло. Дори видеофонът беше стилизиран, със старинен вид, разположен в светла дървена кутия. Лампата на масата бе или газова, с пламтящо под матовото стъкло на абажура огънче, или доста правдоподобна имитация. И в контраст с бледото, почти необработено дърво — тъмен килим, тъмночервени завеси, черни завивки.

— Харесва ли ти? — попита Рашел.

— Не знам. Иска ми се нещо да е в друг цвят. Но не знам точно какво.

Момичето се засмя:

— Да, мнозина казват същото.

Кей я погледна. Рашел стоеше пред него почти разсъблечена. Само тънка пижама, която не скриваше нищо.

— Сигурна ли си, че това е правилно? — попита Кей.

— Нали ще умрем?

— Да. Най-вероятно.

— Тогава съм сигурна.

Тя не направи нито едно движение — само едва-едва отстъпи под погледа на Кей.

— Ти си добро момиче — каза Дач. — Страшно се надявам, че ще се спасиш.

Привлече я нежно към себе си — и почувства страх в докосването на устните й.

— Не се бой — каза Дач.

— Не се боя. Чакам.

— Все едно, нищо не мога да ти дам.

— Не е вярно.

Кей я отнесе на ръце до леглото и започна да разкопчава ризата си — миг на неизбежно, ненужно забавяне.

— Дай на мен…

Рашел му помогна да се съблече, той също й помогна, което беше значително по-лесно, и отново попита:

— Защо се страхуваш, малка моя…

Тя не отговори и той я прегърна — внимателно, опитвайки се да бъде крайно нежен и все още не разбирайки нейния страх, а момичето го целуваше, сякаш не искаше никакви думи, и когато той разбра, вече беше глупаво да се казва каквото и да било. Той само продължаваше, стараейки се да й достави удоволствие и давайки си сметка, че това никога не се получава при първия път. Загорялото й тяло, с прекрасния си тен, изглеждаше бяло върху черните чаршафи, а тя се усмихваше, сякаш наистина й беше хубаво…

Да лежат с лице един към друг беше скъпа награда в краткия миг, когато нито Галактиката, нито Грей, нито „Линията на бляновете“ имаха някакво значение.

— Ако кажеш, че съм романтична глупачка, ще те убия, Кей Дач — каза Рашел.

Дач поклати глава:

— Беше ми страшно хубаво. Благодаря ти.

— Дач, ако се спасим…

— Добре.

Той погали Рашел по бузата и тя се притисна към него още по-силно, макар да изглеждаше, че това е невъзможно.

— Вземи ме отново, Кей.

— Не бива.

Рашел само се усмихна и той отново се наведе над нея, но тя се измъкна, озовавайки се отгоре. Тя знаеше всичко, без да умее нищо и Кей можеше само да гадае как е останала девствена до шестнайсетгодишна възраст в таурийския рай със страстната си натура. Но това бързо изгуби значение, абсолютно всякакво значение, потъна в забравата като Империята и „Линията на бляновете“…

— Цялата съм мокра заради тебе — каза тя по-късно. — Ти също. Иди да вземеш душ.

Той взе душ и се върна доста бързо, но Рашел вече седеше на леглото, загърната с черния чаршаф, и огънчето в лампата едва блещукаше.

— Сега аз съм наред — каза тя простичко. — А когато се върна, ти вече ще си изминал половината път към къщи. Става ли? Имам контролно първия час.

Дач кимна и погледа след нея — омотаният в чаршафа силует се мярна в отвора на вратата, а после се чу шум от течаща вода. Той се облече — бързо и тихо, както обикновено.

Не искаше да се спуска по стената, просто скочи — земята се удари в краката му неочаквано силно и се наложи да падне настрани, смекчавайки силата на сблъсъка.

— Ударихте ли се?

Кей се обърна към верандата — там тлееше огънчето на цигара и смътно се различаваше седящ силует.

— Не. Добър вечер.

— Добро утро. Ако излитате, не форсирайте двигателя — жена ми спи много леко.

— Вероятно и вие. Но не съм с флаер.

Дач се извърна и тръгна през градината. Наблизо пееше цикада — безкрайно и неуловимо, сякаш отникъде.