Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (50)

10

— Пряка връзка с щаба на мршанците! — момичето-оператор въпросително погледна Лемак.

— Включвайте — адмиралът пристъпи във фокуса на камерата. Познанията му по мршански не бяха кой знае колко големи и той трескаво съставяше подходящо приветствие. Сега щяха да започнат проблемите — непредвидените „визити на добра воля“ не са най-приятната новина за която и да е раса.

— Л-лемак? — мршанецът, изпълнил целия екран, нямаше намерение да губи време в спазване на етикета. Не възнамеряваше и да кара адмирала да се мъчи с лингвистични експерименти, още повече, че общоимперският му не беше никак лош. Само периодично удвояваните съгласни дразнеха слуха. Може би признак на вълнение? — Съвсем нав-време.

— Така ли? — бе единственото, което успя да каже адмиралът. Ако пред него бе клаконец, би сметнал репликата за тънка ирония. Но мршанците се шегуваха далеч по-грубо.

— Преди седем минути Кей Д-дач стартира от-т вашия космодрум. Изглежда, там е имало г-големи проблеми — мршанецът се озъби. — Да ви съобщя ли к-курса?

— Той още ли е в атмосферата?

— Да. Та трябва ли ви к-курсът му или възнамерявате да се мотаете под п-прицела на нашите бази?

— Благодаря ви. Готови сме да приемем данните — Лемак кимна на оператора. Разговорът и без това се записваше, но презастраховката нямаше да попречи.

Човекът, нанесъл преди четири години най-болезнения удар по неговото самолюбие, му бе паднал в ръцете.

— Нуждаете ли се от нашата п-помощ?

— Не, благодаря ви.

— Ние ц-ценим дружбата с Империята на х-хората — тържествено обяви мршанецът. — Моля за извинение за л-лошия имперски, но с-страдам от з-заекване.

Лемак, който се опитваше да разгледа помещението зад гърба на мршанеца (без значение, че аналитиците щяха да извъртят стотици пъти записа) дори не се учуди от тривиалното обяснение за странния говор на мршанеца. Съществото кимна още веднъж и изображението се смени. Сега по екрана преминаваха цветните ивици на кодирания пакет.

Предаването свърши след две секунди. Лемак се приближи до офицера за околопланетарна навигация, на чийто дисплей вече се появяваха разкодираните цифри.

— Използваха своя военен шифър „Ал-седем“ — с леко смайване съобщи навигаторът. — Предполага се, че ние не го знаем, адмирале!

— Няма време за ново запитване. — Лемак с усилие потисна раздразнението си. Проклетите лисици се изхитряха да извличат полза от всичко, почти като хората. — Насочете кораба.

— Седем минути до точката на прехващане — съобщи навигаторът.

Лемак зае мястото си. Погледна косо Артур, седнал неподвижно в съседното кресло. Мухаммади стоеше — нейните реакция и сила позволяваха да се задържа на крака, дори и компенсаторите да не успяваха да смекчат някоя маневра на кораба.

— Е, ти се оказа прав.

Артур кимна, без да откъсва поглед от екрана. Не беше настроен за разговори, но на Лемак явно му се искаше да се наприказва.

— Изглежда ще пипнем Кей. Нашият супер не се оказа достатъчно голям късметлия.

Къртис-младши погледна адмирала и върху лицето му грейна странна усмивка.

— Аз му носех късмет, Лемак.

Двигателят на „Скакалеца“ не можеше да работи дълго във форсиран режим. Преминаха на разгъната траектория и Томи, почти затворил очи, започна да следи обзорния екран. Планетата вече се виждаше в целия си обем — малка прашинка в океана на Космоса, още едно от местата, което насмалко не стана техен гроб.

— Ще се измъкнем — полугласно изрече Кей. — Длъжни сме да се измъкнем. Томи, изчисли скока!

Без особено желание Томи превключи дисплея в навигационен режим. Примитивният хипердвигател имаше също толкова примитивни програми за изчисление на курса и далеч не ставаше въпрос за идеалната траектория. Но всяка, подходяща за мощността на двигателя и продължаваща не повече от пет дни, ги устройваше.

— Много народ ли избихме? — попита юношата, преглеждайки екран след екран.

— Доста.

— А няма ли да има последствия за твоя приятел?

— Доколкото познавам мршанците — не. Винаги може да се позове на незнанието и нормите на гостоприемството.

— Тогава той е изключение от правилото — обикновено твоите приятели свършват зле.

— Действай.

— Действам. Вече имам курс. Пътят е три денонощия.

— Въвеждай го.

Кей помълча, после попита:

— А кога е моментът на скока?

— Поне след час. Гравитационното поле е силно.

— Това е крайно неприятно.

Томи прехвърли поглед на неговия дисплей. Там имаше две линии, които неотклонно се приближаваха една към друга.

— Не разполагаме и с пет минути, момче.

Компютърът радостно изписука, приключил с разпознаването на приближаващия се кораб. Щабен миноносец. Трите прехващача, предназначени за унищожение или прехващане на малки кораби, още не се бяха отделили от него, но това беше работа за секунди.

— Не можем да се измъкнем, нали? — кой знае защо попита Томи. Кей остави глупавия въпрос без отговор. Махна ръце от пулта за управление, дори без да опитва да смени курса.

Приемникът оживя.

— Дач, сигурен съм, че ще ме послушаш.

Кей се настани по-удобно и впери поглед в сивото покритие на стената.

— Не се опитвай да се скриеш. И не оказвай съпротива, безсмислено е.

Без да гледа, Дач протегна ръка и гласът му спадна до едва разбираем шепот.

— Знаеш ли, разбрах защо винаги се стараят да направят илюминатори на корабите — каза той. Томи го погледна неразбиращо. — Понякога — произнесе Кей много тихо, сякаш споделяше тайна — ти се иска да видиш звездите.

Изведнъж корабът им се разтресе. Достатъчно меко, но с ясното усещане за нарастваща сила.

— Хубави полета имат.

— Кей, какво ще се случи с нас?

Дач сви рамене:

— Арест. Разпити трета и четвърта степен. Съд. Многократна екзекуция.

В кораба вече нямаше безтегловност. Насочваха движението му през пространството, той се преобръщаше като цепеница във водовъртеж — подът, таванът и смените сменяха местата си постоянно. Тягата отдавна се бе изключила автоматично. Само пултът на хипердвигателя мигаше със светлинките за готовност — безсмислени на такова разстояние от планетата.

— Кей, жалко че не успях да порасна — каза Томи, когато туловището на миноносеца изпълни целия екран. Подобно нещо вече се бе случвало, но тогава имаха воля и надежда.

Дач го разбра.

— Не се измъчвай. Ти и така беше добър приятел.

По-нататък чакаха безмълвно. Кей повъртя бластера в ръце и го върна в кобура. Професионалистите не убиват безцелно. А шансове да се справи с десантната група така или иначе нямаше.