Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (40)

10

По устав миноносеца би трябвало да разполага с три десантни бота на борда. Туристическата яхта, в която го бяха превърнали, носеше един бот и шест „Скакалци“. Дач прекара в хангара половин час, оглеждайки всичките в опит да избере най-добрия. После махна с ръка. Малките корабчета бяха надеждни дотолкова, доколкото това изобщо бе възможно. Идентификаторите вече бяха отделени от всички маркирани възли.

— Оръжие? — поинтересува се Сейкър.

Кей поклати глава:

— „Стършелът“ е напълно достатъчен. Ако Лемак ме догони, няма да ми остане нищо друго, освен да се застрелям.

— Пожелавам ти късмет.

Дълго се гледаха в очите. После Кей се усмихна:

— Жалко, че преди половин век имперските крайцери не успяха да прикрият Шедар.

— Ние сами си избрахме пътя, Кей. Не вярвам, че ти би станал обикновен лингвист, а аз — министър на икономиката на планетата.

— Лика, ако вече не се видим…

— Недей, Кей.

Дач замълча. Жената, някогашната му връстница, която сега изглеждаше доста по-голяма от него, го наблюдаваше тъжно и строго. Той така и не можа да се почувства с нея като равен с равен… така и не можа. Нито в детството, когато лудуваха в лагуните на Шедар и й позволяваше да го наглежда, да му бъде по-голяма сестра; нито в младостта, когато не пожела да влезе във фамилията, където Сейкър вече се издигаше; нито в зрялата си възраст, когато харчеше аТан след аТан, оставайки млад… с всички последствия от пребиваването във вечно младо тяло.

Той прошепна на шедарски диалект:

От много далече се задава вълна…

Сейкър едва забележимо се усмихна и продължи:

Ще плувам към нея, дано излетя,

дано да те срещна във небесата…

Томи, появил се отзад, спря. Кей гледаше само към Лика:

Тъмна точка на брега, в пяната на прибоя,

обичам те, ти винаги си знаела.

Не искам да спра да те виждам,

и затова плувам все по-далеч от брега —

отдалеч се задава голяма вълна…

Сейкър го докосна по рамото:

— Ти умееш да обичаш само по този начин, Кей.

— Вълните са прекалено много, Лика.

— За тези, които не обичат бреговете — да. Тръгвай, братко. Плувай, Кей.

Дач докосна с устни бузата й. Погледна Андрей — неподвижна фигура от стомана, пластмаса и остатъци от плът.

— Ще я пазиш, нали? Ти вече не можеш да обичаш, но споменът е по-надежден от любовта.

— Не се безпокой, Дач.

Кей се обърна. Погледна най-близкия „Скакалец“ — триметровото кълбо на кабината и решетъчните конструкции над диска на хипердвигателя. Двата плазмени двигатели — ръбести двуметрови цилиндри — бяха закрепени направо на диска.

— Да вървим, Томи — каза той. — Да накараме това нещо да полети.

Повече не погледна към Лика — нито докато се катереше по скобите, водещи към кабината, нито докато затваряше плътно малкия кръгъл люк. „Скакалецът“ потрепна, когато кранът го понесе съм люка, но Кей изчака да се отделят от пода и едва тогава включи обзорните екрани. Бронираният корпус на миноносеца покриваше половината небе.

— Включи гравитатора! — извика Томи, реещ се в центъра на кабината. — Мразя безтегловността.

— Тук няма гравитатор. — Кей протегна ръка и го свали в съседното кресло.

— А какво има?

— Прието е да се смята, че има двигател. — Дач включи малкия и невероятно древен навигационен пулт. — Отиде ли до тоалетната, както те посъветвах?

Томи премълча.

— Е, тогава те очакват множество интересни приключения.

 

 

Конферентната зала на Имперската информационна мрежа беше пълна. Къртис Ван Къртис обходи с поглед журналистите.

Бяха много. Страшно много. Всяко вестниче на Таури беше изпратило свой кореспондент, без да се броят вече озовалите се в свитата на императора наблюдатели и репортери от други планети. Едва ли някой подозираше, че редицата дребни и досадни недоразумения, попречили на няколко журналисти да дойдат, не бяха случайни.

— Радвам се да ви видя, приятели… — Къртис се усмихна и публиката учтиво заръкопляска. — Отдавна не сме се виждали… от четирийсет години, нали?

— Четирийсет и три — отбеляза някой от залата. — Не сте кой знае колко общителен, Ван Къртис!

— Страшно много работа… — Къртис разпери ръце. — О, виждам познати лица! Люк от „Военен имперски преглед“, нали? Запазили сте прекрасната си външност, може би и аз имам заслуга за това? Долорес… Хохейра… „Жените от Тера и Фиернас“, нали не бъркам?

Седящите на първи ред жена и мршанка кимнаха в синхрон.

— Е, на жените не им е нужен аТан, те и без това владеят тайната на вечната младост — Къртис се поклони.

Дори журналистите да разбираха, че случващото се не се дължи на феноменалната памет на Къртис, а на работата на аналитиците му, не се стремяха да го показват. Само ушите на мршанката леко потрепнаха, което можеше да или признак на вълнение, или на обида.

— Вие, естествено, се чудите какво възнамерявам да ви съобщя. Пряка транслация… куп пари… но няма да ви разочаровам. Само не си мислете, че „аТан“ намалява цените за безсмъртието, уви, засега това е невъзможно.

Няколко човека в залата се засмяха.

— Но и не се опасявайте от прекратяване на работата или повишаване на цените…

Отново смях — но видимо нервен.

— Истината ще е по-неочаквана. Компанията „аТан“ предлага нова услуга на гражданите на Империята! „Линията на бляновете“!

Тишина. Очакване.

— На екрана — Къртис махна с ръка и екранът зад гърба му оживя — ще демонстрираме външния вид на системата. Не се боим от промишлен шпионаж и не смятаме, че е необходимо да патентоваме устройството. Копирайте на воля… „Линията на бляновете“ е моят подарък за човечеството и аз съм сигурен, че ще е значително по-полезен от аТана. В последно време ние задълбочено изследвахме природата на реалността. И стигнахме до интересен извод — всеки свят, който можем да си представим, всяка Вселена, дори най-фантастичната от наша гледна точка, потенциално съществува. Има светове, където реките текат нагоре, а хората умеят да летят. Има светове, външно адекватни на нашия, но моите скромни музикални способности, например, биха се ценили там така, както при нас таланта на Микеле-Микеле.

Никой не се усмихна. Никой не помоли Господаря на Живота и Смъртта да изпее няколко куплета.

— Всеки от нас си има мечти — замислено продължи Къртис, — които не могат да се сбъднат. Естествено, в Империята не може да има милиард императори и милион велики певци. Но някъде наоколо, отвъд границите на нашата реалност, съществуват — потенциално — светове, където всичките тези мечти са осъществими. Аз ще ви ги подаря. Ще ви подаря „Линията на бляновете“ — устройството, което е способно да пренесе всеки от нас в идеалния свят. В неговия собствен свят.

Тишина. Всички чакаха продължение, но Къртис мълчеше. В задните редици се появи движение, някакъв нисък и набит мъж неуверено се изправи.

— Ааа, неподражаемият Олег Синицин от таурийската телевизия! — Къртис кимна. Дребната пластинка, закачена за ухото му, която му суфлираше, работеше безотказно. — Питайте.

— Таурийската телевизия — измърмори Синицин. — Таури, точно така…

— Питайте, моля ви.

— Ако съществува свят, в който аз ще бъда… ъъъ… еталон за хармония и красота — Синицин се усмихна измъчено, — „Линията на бляновете“ ще ме пренесе ли в този свят?

— Да.

— А свят, в който Таури, а не Тера, е планетата-прародителка?

— Да.

— А свят…

— Да. Отговорът на всички въпроси е да. Всякакви светове. Всякакви мечти. Без ограничения.

През залата премина шепот. Вдигнаха се множество ръце. Няколко души наскачаха. Но Синицин още не беше завършил.

— Но паметта ми ще се запази ли?

— Естествено. Иначе „Линията на бляновете“ би била безсмислена.

— Тогава аз ще съм наясно, че моята външност е съвсем посредствена, Таури е просто богата колония, а вие сте музикален инвалид?

Къртис се засмя насилено:

— Това можем да ви предложим, вие решавате…

Някой от аналитиците беше допуснал грешка. Не бе филтрирал човек, умеещ да задава неочаквани въпроси. Заблудил се беше от имиджа му на забавен шут.

Някой щеше да понесе отговорността за тази грешка.

Но следващият журналист вече се изправяше. Той, изглежда, наистина можеше да претендира, че е еталон за хармония и красота. Такива журналисти можеха да си позволят само много преуспяващите издания, най-малкото защото техните статии се нуждаеха от пълна преработка.

— „Истински мъж“, Тера… Каква ще бъде цената за ползване на „Линията на бляновете“?

— Символична. — Къртис мимоходом бе смаян, че въпроса за цената бе зададен от „истинския мъж“, но язвителността нямаше да е на място тук. — Една десета от планетарната цена на аТан.

— Но… — журналистът се намръщи, опитвайки се да направи наум простите изчисления. — Излиза, че „Линията на бляновете“ на практика ще бъде достъпна за всеки?

— Да.

Едва в този момент залата се изпълни със страхотен шум.