Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (31)

1

— Накъде летим? — попита Томи. Дач откъсна поглед от пулта. От мига, в който корабният компютър бе унищожил имперския изтребител, Томи не беше произнесъл нито дума.

— Зле ли ти е, момче? — попита Кей.

Томи кимна.

— Защо?

— Императорът… той нямаше нищо общо. Защо ти повярвах?

— Защото на света няма хора, които „нямат нищо общо“. — Кей пробяга с пръсти по клавиатурата и стана от креслото. Пристъпи към юношата. — Изслушай ме, става ли?

Томи кимна.

— Знаеш ли защо не те убих? Защо не те изоставих при щурма на базата? Защо те мъкнах из Галактиката и те отървавах от гадостите, в които редовно се забъркваше на Джиенах?

Юношата мълчеше.

— Ти — това съм аз. В значително по-голяма степен, отколкото си Артур или Къртис Ван Къртис. Ти също никога не си бил дете. Ти също си лишен от роднини, семейство, приятели.

— Аз не съм ти.

— Да, ти се опитваше да се върнеш в детството. Да си доиграеш. В лабиринтите на несъществуващи светове, в играта на „заговор“. Сега разбра, че това не е игра. Порасни. Няма връщане назад, защото там няма нищо. Не можеш да се върнеш в нищото, Томи. Не можеш да се скриеш. Казваш: „Императорът няма нищо общо“. Не. Всеки отговаря за всичко. Но отговорност може да се потърси само от хората, поели тази роля съзнателно. Като Грей.

— А не те ли е страх, че ще потърсят отговорност от теб?

— Страх ме е.

— Рашел, Ванда, Лара — всички те са пленени. Изтезават ги! Отговаряш ли за тях?

— Да.

— Кей, ти искаше да отмъстиш на Императора. Убеди се, че именно той е създал света ни. А се оказа, че не е така!

— Да. Той също е марионетка.

— А кой тогава е виновен? Кой е изминал „Линията на бляновете“ към нашия свят?

— Не знам, момче. Не е баща ти, това е ясно. Не знам.

— Може би булратитата или силикоидите…

— Не. Човек е. Но и Грей е виновен. Не съжалявам, че се опитах да го убия.

— Накъде летим, Кей? Вече няма място за нас в Галактиката. Никъде. Дори Джиенах ще ни предаде на Грей. Ще се крием, ще променяме имената и външността си ли? — Томи се засмя. — А може би ще дочакаме „Линията на бляновете“ и ще излезем от тази Вселена?

— Отиваме на Горра.

— Защо?

— Нуждаем се от логик. Трябва ни съвет на стратег.

— Твоята сестра по епруветка?

— Да.

Томи изгледа Кей с някакво болезнено смайване.

— Нали се кълнеше, че никога повече няма да се срещнеш с нея, за да не я изложиш на опасност?

— Поддадох се на емоциите.

— Кей, има ли на света нещо, което не би пожертвал?

— Не.

— Ти си чудовище.

Дач кимна:

— Да. Никога не съм го криел.