Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (58)

8

Вячеслав Шегал дотича до резервния пост за управление точно навреме, за да чуе последните думи на Къртис-младши.

— Адмирале! С какво се съгласявате?!

Лемак уморено се обърна към клинч-командора:

— Момчето заплашва да излезе от хипера с релативна скорост.

— Можем ли да прехванем управлението на тягата? Директно, от двигателния отсек?

— Можем, но не толкова бързо.

— Не бива да ги пускаме!

— Готов ли сте да летите със скорост, близка до светлинната, Шегал?

Клинч-командорът мълчеше. Древното пилотско пожелание: „Никога не излизай от скок с пълна тяга!“ бе станало реалност. Миноносецът без съмнение щеше да издържи. Защитните полета щяха да отразят удара на атомите водород.

Само че свиването на времето при скорости, близки до светлинната, щеше да изиграе своята роля. За тези минути — или часове — докато поемеха прекия контрол над двигателите и намаляха скоростта, в Галактиката щяха да изминат години, векове, хилядолетия… Щеше да ги посрещне свят, толкова далечен от тяхното време, колкото двайсети век от кроманьонците. Колективното самоубийство на екипажа на „Стремителен“, торпеден катер от времето на Смутната война, извършил скок от двеста години напред, беше добър пример за издръжливостта на човешката психика. Като се имаше предвид, че светът на двайсет и трети век не е бил чак толкова различен от настоящия.

— Не — прошепна Шегал. — Не.

— И аз мисля така — съобщи Лемак. — По-лесно е да му дам арестантите. Няма как да се измъкнат.

— Не бива да подценявате Артур.

— Късно е за подобни съвети. — Лемак се наведе над пулта и се вторачи в дисплея. — Нека опитат да избягат от блокираната командна зала.

— Артур може да се измъкне чрез аТан.

— Но нали Кей няма аТан! А момчето се опитва да спаси именно него.

Шегал усети как свива юмруци.

— Малка гадинка, прекара ни всичките. Лемак, лично ще оглавя щурмовата група.

— Чудесно. Но първо ще му предадем Кей и Томи. Нека само намали скоростта, после ще видим какво ще правим.

Охраната и дотичалият офицер спориха около минута. Охранителите се свързаха с Лемак и едва след потвърждението на заповедта отвориха килията.

Кей Дач, седнал на леглото си, ги гледаше мрачно.

— Ставай! — Офицерът го хвана за рамото. Томи се подаде от горното легло. — И ти също!

Да освобождаваш лично най-големите престъпници в Империята не е особено приятно.

— Какво е станало? — поинтересува се Кей, изправяйки се. Не получи отговор. Почти на бегом ги поведоха към коридора и ги вкараха в асансьора.

Томи хвана Кей за ръката.

— Това не е разпит, хлапе — каза Дач. — Иначе грубостите щяха да са повече, а паниката — по-малко.

Асансьорът спря при централния транспортен терминал. Кей любопитно огледа помещението. Преки асансьори към командната зала и капитанските каюти, към бойните палуби и двигателните отсеци. На пода — две брони „Серафим“. Подходящи по размер за едър мъж и юноша.

Кей се разсмя.

— Всичко разбра, гадината — изкоментира Лемак поведението на Дач. — Ако ги изпуснем, главите ни ще хвръкнат, Вячеслав.

— Няма да ги изпуснем. — Шегал направи крачка към асансьора. — Ще му кажа две-три думи за последно, адмирале.

Лемак не възразяваше. Той също имаше желание да си поговори с Кей, преди да го пусне да се измъкне от ръцете му, пък макар и временно. Но не беше сигурен, че в хода на разговора няма да прибегне до пистолета.

До транспортния терминал на резервния пост за управление Шегал видя Мухаммади — тя безуспешно се опитваше да убеди охраната да я пусне в командната зала. Механистката изглеждаше зле. Ако беше пълноценен човек, Шегал би решил, че жената едва е дошла на себе си след свиреп запой.

Колкото и да бе странно, тази мисъл почти отговаряше на истината.

— Господин клинч-командор! — Маржан сякаш се зарадва, когато го видя. — Господин клинч-командор, длъжна съм да съобщя…

— Твоят човек превзе командната зала — каза Шегал, докато минаваше покрай нея. — Бяхме принудени да му предадем Кей и Томи. Това е.

— Господин Шегал! — истерично повтори механистката.

— Да?

— Само наредете, ще ги избия всичките…

В секундите, през които асансьорът се качваше към терминала, Шегал реши да уведоми Маржан за случилото се:

— Артур заплашва да излезе от скока с пълна тяга. Не се мотайте тук, че може да пострадате. Вашата роля във всичко това засега е неясна.

Влезе в асансьора, моментално забравяйки за разговора. Механистката, естествено, не помагаше на Артур. Тя бе отличен боец, но сега явно не беше в най-добрата си форма. Той трябваше просто да забрави за нея — неудачницата, телохранителка на новия държавен престъпник.

Маржан Мухаммади затвори очи, превключвайки се на работа с електронната памет. Преди полета беше успяла да се добере до секретните схеми на имперския щабен миноносец и сега щеше да се възползва от тях. Избра подкаталога за транспортните комуникации и за няколко секунди попи информацията.