Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (63)

3

Движението беше трудно — сервомоторите вече не можеха да помагат на мускулите.

Томи докосна пръв борда. Трябваха им пет минути, за да се доберат до отворения люк, където никой не бързаше да се появява. После юношата издърпа Кей в шлюза, в гравитационното поле на кораба.

Шлюзът беше празен. Сгъстеният въздух съскаше, бързо пълнейки малкото помещение.

— Помогни ми да сваля бронята — каза Кей, застанал на колене. Стоте килограма на безполезното защитно облекло го притискаха към пода. Томи, чиято броня още не беше изхабила ресурсите си, започна да откопчава керамичните пластини.

Кей направи първата крачка предпазливо. Всичко изглеждаше нормално. Въздухът беше прохладен и чист. Свали остатъците от черупката, която му бе служила до самия край. Изправи се, озъртайки се. Най-обикновен шлюз на малка яхта. Прозрачен шкаф, а вътре — нормален скафандър с прикрепен за него бластер. Кей потисна желанието си да вземе оръжието. То или не беше заредено, или бе ненужно.

— Засега не се събличай — подхвърли той на Томи. Приближи се към вътрешната врата на шлюза. Натисна дръжката.

Вратата се отвори.

— По-бързо! Хайде де, по-бързо! — достигна глас до тях.

Кей излезе от шлюза.

Тази яхта беше значително по-малка от стария му катер. Шлюзът водеше право към командната зала, а до него, през отворен люк се виждаше товарния отсек.

В креслото на пилота, с гръб към Кей, седеше мършав човек в екип от трико.

— Хайде де, по-бързо! Какво се мотаете?

Дач се приближи още малко. Мъжът се обърна.

Абсолютно непознато лице. Или много млад, или преминал през аТан. Усмивка, сякаш залепена за полуотворената уста.

— Погледнете само! Вие сте моят свидетел! — пилотът тикна пръст в навигационния дисплей. Кей бавно прехвърли поглед върху него.

Идеалният курс.

Време за достигане — нула. Износване на двигателя — нула.

Яхтата беше изминала две светлинни години мигновено.

— Трябва да подпишем протокол — бързо каза пилотът. — Непременно. Такова нещо не е случвало досега, нали?

— Не, не се е случвало.

— Почакайте, само момент. — Пилотът скочи, засуети се из тясното пространство на командната зала, от време на време поглеждайки дисплея, сякаш се боеше, че цифрите ще се променят. Отвори шкафчето над сгъваемата масичка — вътре се търкаляха в безпорядък електронни платки, няколко книги, бутилки бира, книжа. Извади няколко листа и писалка. Отново се хвърли към Кей и с недоумение изгледа влезлия Томи — той все още беше в броня. Застана на колене до пулта, слагайки листата върху изтегления панел на планетарните двигатели.

— Ето! Сега трябва само да измисля как да го формулирам…

— Благодарим ви — каза Кей.

Мъжът заразмахва ръце:

— Чакайте, после…

Дач го наблюдава минута как бързо пише и от време на време захапва нещастната писалка. После кимна на Томи:

— Ела да ти помогна да се съблечеш.

— Момче, ти пълнолетен ли си? — попита пилотът, без да вдига поглед от хартията.

— Вероятно. — Томи прибра преградката на шлема и седна пред Кей, който започна да маха раменните плочи на бронята.

— Аха, още по-добре… двама свидетели.

Юношата погледна въпросително Кей.

— Дошъл е при нас по идеалния курс — каза Дач. — Ето, нататък и сам ще се справиш.

— Имам резачка — каза пилотът.

— За какво?

— Шегичка — мъжът вдигна глава. — Мейдж Кузнецоф.

— Кей Дач.

Колкото и да е странно, името не предизвика никаква реакция.

— Кей Дач и…

— Томи.

— Томи Дач… нали?

— Нещо такова — каза Томи, измъквайки се от бронята.

— Претърпели злополука. Какво се е случило с вас?

— Паднахме през прозореца.

Кузнецоф примига и погледна Дач.

— Също шегичка. Мейдж, имаш ли коняк?

Пилотът потърка чело и с явно съжаление сложи настрана полуизписания лист.

— Имам, разбира се. Не сте ранени, нали?

— Не.

— Сега… — Мейдж замислено огледа командната каюта. — Къде беше коняка… Ама помислете си само — идеалният курс!

Мейдж Кузнецоф не беше професионален пилот. Работеше в някаква голяма банка на Рух и очевидно не беше от нисшите служители, след като имаше собствена яхта и време за планетарен туризъм. Кей никога не беше смятал полетите над безжизнени мъртви светове за весел отдих, но сега подобно развлечение му бе спасило живота.

Той така и не разбра повярвал ли е Мейдж на техния разказ за взривил се катер, загинали приятели и други беди. Достатъчно бе да се видят силовите брони, облечени върху затворнически дрехи, за да се разбере всичко — или почти всичко.

Но Кузнецоф така и не каза нищо. Навярно той беше от онзи тип хора, които не признаваха никаква власт и смятаха, че е въпрос на чест да й пречат. На Кей му се струваше, че това рано или късно ще навлече на банкера сериозни неприятности, но не беше в добра позиция да дава полезни съвети.

Дач се държа максимално благодарно — поне не уби пилота и не превзе яхтата. Впрочем от това нямаше нужда — Мейдж охотно се съгласи да ги закара на Граал, една от най-близките планети на Империята. Със съзаклятническа усмивка избра курс, вече не идеалния, но доста сполучлив. Единайсет часа полет — Кей се изхитри дори да не заспи, затова пък чу доста интересни неща за Рух (където някога бе прекарал половин година в обществено полезен труд) и за банковото дело, на което не се бе доверявал никога.