Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (15)

5

— Защо съм длъжна да ти вярвам, Дач? — гласът на Каховски бе едва доловим. Тя самата също почти бе изчезнала в огромното си кресло пред недокоснатите чинии, само чашата с вино се бе изпразнила. — Може да ме лъжеш…

— Защо?

— Не знам. Ти си убиец, Кей. Твоята психика живее по свои закони.

— Вие също сте убийца, Ванда. Вие бяхте Немезида на Империята. Не крайцерите и изтребителите решиха Смутната война, не. Безпощадността, жестокостта, неминуемото отмъщение — ето кое сломи чуждите раси. Никой не умееше да мрази като нас.

— Времето за омраза свърши…

— То продължава от сътворението на света! Вие самата направихте себе си символ на човешката ярост. Вие знаехте какво ви очаква — кървави сънища, които никога не свършват, живот извън закона… Нима искате Смутната война да се повтори?

— Не вярвам на разказа ти, Дач!

— А аз вярвам — тихо каза Рашел. Тя седеше до Каховски — слаба и напрегната, и не откъсваше поглед от Кей.

Ванда махна с ръка:

— Дач, ти ми предлагаш да участвам в заговор срещу императора! На мен, полковника от СИБ!

— Вие служихте не на Грей или на Империята. Вие служихте на човешката раса — според възможностите си и както смятахте, че е необходимо. Именно затова трябва да ме разберете… аз съм също такъв изрод.

— Нима?

— Аз съм онзи лейтенант от Хааран, когото наричаха Шарка.

Каховски замълча, поемайки си въздух.

— Можете да проверите това. Алкарисианите са го узнали, значи информацията съществува някъде. Можете да се убедите, че Томи е клонинг на Къртис. Това потвърждава думите ми.

— Или тях, или че Къртис Ван Къртис иска с чужда помощ да разчисти трона!

— Потърсете информация за Граал. За Злата земя. Отлетете дотам, в края на краищата!

Сега Кей почти мразеше тази стара жена, пред която се бе прекланял. Тя не искаше да повярва, не искаше да се върне в кошмарите си.

— Рашел, отвори прозореца — тихо помоли Ванда. Момичето стана безшумно от масата.

— Повярвайте ми, полковник — прошепна Кей. — Моля ви.

— Томи — старицата бавно обърна глава, — ще ми трябва проба от лигавицата ти… мускулна тъкан… две-три капки кръв… — тя се поколеба, но завърши — и семенна течност. Извинявай, момче. Зная методите за фалшифициране на генотипа и не искам да рискувам.

Юношата се изчерви едва забележимо. Но гласът му изглеждаше равнодушен.

— Разбирам, госпожо Каховски.

— Генетичният код на Ван Къртис трябва да го има във военните архиви, не е проблем… — промърмори под носа си старицата. — Добре… Кей, записа ли разговора с алкарисианина?

— Разбира се.

— Трябва ми оригиналът.

— Направих запис на диск и оптокристал. Ще ги получите.

— Умник. Кей, записите ти ще ги извъртят много добри специалисти. Страшно добри. Всяка фалшификация ще бъде разкрита. Ако искаш, можеш да си тръгнеш още сега.

— Не съм излъгал.

Дъждът потропваше през отворения прозорец — монотонен, утихващ. Рашел бе останала, без да се доближава до масата; мълчеше, сякаш изведнъж бе пораснала.

— Момиче, наистина ми е интересно мнението ти — хрипливо произнесе Ванда.

— Кей не лъже.

— Естествено… Рашел, не си струва да идваш повече тук. Каквото и да решим. Разбираш ли?

Каховски почака за секунда отговор, после рязко попита Кей:

— Какво прави тя?

— Усмихва се — отвърна Кей, отмествайки поглед.

— Лошо момиче. Какъв дявол те накара да дойдеш днес?

— Усетила съм, навярно — сериозно отвърна Рашел. — Още от сутринта чувствам нещо. Кей, ще ме изпратите ли до вкъщи? Не е далеч.

— Нека да сме на „ти“, партньоре — Дач се изправи. — Ще разрешите ли, полковник?

— Идете — тихо каза старицата. — По дяволите… отново всичко отначало… отново кръв, кръв…

Тя гледаше подире им и клепачите й безсилно трепереха.