Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (7)

7

— Всичко това не си струваше думите — каза алкарисианинът. — Какво значение има за нас, отиващите си, дали човечеството ще стане по-силно или ще загине?

Кей си даваше сметка, че разбира само основната нишка на речта — приказният алкарисиански не беше много приспособен за възприемане от хора.

— Това, което е създало света, неизбежно е изгубило своята активност — алкарисианинът изглежда не беше учуден. — Концепцията за равнодушния Бог, или както някои го наричат — Отчуждения, не е нова. Но ти ме смая с друго, Дач. Значи във Вселената съществува точка, където Бог благоволява да изслуша чуждите желания? И е готов да стане инструмент на нечии жалки фантазии?

Кей само сви рамене:

— Не лъжа. И Къртис вероятно не лъжеше. Видях как плазменият заряд не успя да запали ризата му, гледах го как вървеше по водата и се разтвори във въздуха. Вечерта на същия ден Къртис… и синът му… вече са били на Тера. Струваше ми доста усилия да го науча, но се справих. Нито един кораб не може да преодолее такова разстояние за по-малко от седмица, а тунелният хиперпреход…

— Изисква енергия колкото стотици свръхнови — потвърди алкарисианинът. — Звучи убедително. Но Бог не може да живее на една планета. Ако го има, той е навсякъде.

— Разбирам.

— Защо тогава планетата Граал?

Дач не отговори.

— Създателят на Вселената може да благоволи да изслуша човек, както и алкарисианин, булрати, силикоид… Но не по този начин. Не по този начин, Кей Дач. Тук има някаква грешка.

— Разказах ти истината. Всичко, което знам за Граал и „Линията на бляновете“. Нали ти е ясно защо Къртис не я е изминал веднага?

— Естествено. Той е научил как се създават светове и че нашият свят също е нечия мечта.

— А ти досещаш ли се чия е тя? Кой е получил в другата реалност същия подарък като Къртис?

Алкарисианинът протегна крило, сякаш искаше да потупа Кей по рамото с човешки жест, абсолютно неуместен за птицеподобното.

— Вашето мислене е моята специалност. Мога да опитам да отгатна.

— Е?

— Расата с най-голям късмет в Галактиката. По-глупави от много други, с несъвършено тяло, но най-големите късметлии. Този свят е създаден за вас.

— А кой конкретно е създал нашия свят?

— Вие сте обсебени от силата и властта дори повече, отколкото булратитата. Това е човек, който получава от живота повече, отколкото иска.

— Императорът — тихо каза Кей.

Алкарисианинът спусна клепачи. Дач продължи:

— Владетелят на Ендория и Тера, покровителят на Горра, опекунът на Таури, повелителят на колониите — Грей. Просто Грей — без пищните прозвища на Къртис. В нашия свят вече никой не може да стане първи. Единствено той — Грей. Ние сме само декорация за него — единствения актьор. Театър на сенките… под сиянието на неговата власт. Къртис не е понесъл мисълта, че е само марионетка. Решил е да отмъсти…

— Вероятно си прав и Къртис е мислил по същия начин — изрече Търсещия истината.

— Знаеш ли, Грей имаше още една титла… още три свята се открояваха над останалите наравно с Тера, Ендория, Таури, Горра. Бащата на Трите сестри. Той изтърбуши непослушните си дъщери.

— И ти си изпълнен с желание за отмъщение.

— Не. Как можеш да отмъстиш на повелителя на света… Мразя Грей. Но не искам такава разплата, каквато е замислил Къртис — водеща до гибел на цялата раса.

— Ние не сме способни да мразим дълго, човеко. Алкарисианите вече не желаят вашата гибел — на нас ни е все едно.

— Надявах се да е така.

— И какво искаш от мен?

— Вие сте опознали реалността по-добре от всеки друг. Обясни ми — ако Грей е създал нашия свят, означава ли това, че живее вечно? Живее милиони години без никакъв аТан?

— Не е задължително. Този, който е създал нашия свят, би могъл да дойде в него във всеки момент. Появил се е с готово минало — и това е всичко.

— Благодаря. Иска ми се да вярвам, че наистина е така.

— И как възнамеряваш да спасиш расата си, Дач?

— Това засяга само мен.

— Повтарям — на алкарисианите им е все едно. Ние си отиваме. Аз изпълнявам мисията си — да отдам почит на расите, които са ни предавали по-рядко от останалите. Клонът натрупа много знания за тази Вселена, сега те са не по-ценни от капка вода в облаците. В мен говори любопитството.

Дач се поколеба за миг.

— Имам само един изход — убийството.

— Кого?

— Къртис Ван Къртис или император Грей, или… Бог.

Крясък — доста добра имитация на смях. Потрепване на криле.

— Кей Дач се оказа по-глупав, отколкото изглежда. Ти вече си убивал Бог — хиляди пъти. Помогнало ли ти е?

— Тогава разполагам само с двама кандидати. Но Грей е неуязвим, този свят е създаден от неговата мечта.

— Не е задължително, Дач. Нито едно разумно същество, включително и човекът, не се стреми към пълна неуязвимост. Създателят на Вселената не може да иска игра, в която не е възможно да загуби. Той е бил длъжен да допусне шанс за поражение, дори и без да го съзнава. Само че с какво ще ти помогне гибелта на създателя на света?

— Къртис ще се откаже от плановете си, сигурен съм. Сега го потиска превъзходството на императора. Сигурен ли си, че Грей е смъртен?

— Повтарям — този, който е създал света, е бил длъжен да допусне шанс за поражението си. Иначе всичко би изгубило смисъл за него — както е изчезнал смисълът за Бога.

— Търсещи истината… — Дач премина на церемониален алкарисиански прим, езикът на пределната откровеност, и алкарисианинът за пореден път беше поразен от диапазона на гласа му. — Кажи ми, беше ли докрай искрен с мен?

— Не, човеко. Все пак ние сме врагове.

— Какво скри?

— Нищо, което не би могъл да узнаеш сам.

Дач прекара ръка по гушата си, сякаш за да масажира гръкляна. Каза си няколко думи на галактически, но алкарисианинът ги разбра:

— Да убия Къртис или Грей — какъв страшен избор… Най-могъщите същества във Вселената…

— Властта — ето кой е вашият бог, Кей. Тя размътва и твоя разсъдък.

— Аз не се стремя към власт!

— Стремиш се. Но я разбираш по друг начин. На теб не ти е нужен фалшивият блясък на титлите и хиляди млади самки. Не ти е необходимо правото да даряваш вечен живот. Ти си убиец по своята същност. И за теб властта е свободата да даряваш смърт.

Дач поклати глава:

— Но и вие се стремите към власт!

— Не. Само към свобода. Затова и си отиваме.

— Успешен път — каза Кей.

— Благодаря ти, странни човеко, мразещ живота. Пожеланието за успех от врага е проклятие. Но ти си враг на самия себе си.

За миг алкарисианинът почти затвори очи. Беше уморен, не можеше да не се умори. Тялото му беше значително по-малко издръжливо от човешкото. Това винаги подвеждаше птицеподобната раса.

— Аз също исках да убия… да убия теб, Дач. Защото се осмели да заловиш кораба на Клона, защото ме принуди да разговаряме. В този контейнер — кратко и леко потупване на крилото по метала — има смърт. Измислена от хората. Биотерминатор.

Кей потрепна, потискайки желанието си да отскочи.

— Искам да знаеш, че размислих. Няма да донесеш късмет нито на расата си, нито на своите приятели. Продължавай да живееш… — алкарисианинът наведе глава и добави: — Корабът ти започна спускането си към планетата. Времето изтича ли?

— Да, Търсещи истината.

Вероятно в перата на алкарисианина се криеше предавател.

В небето се разнесе тътен — двата кораба се плъзгаха през атмосферата. Ако в скалите на наранената планета все още имаше живи твари, те сигурно се притискаха към отровените от радиацията камъни, изпаднали в паника пред непоколебимо надвисващата смърт.

Изтребителят на алкарисианите се понесе плавно към земята. Преобърна се във въздуха като сребриста монета, хвърлена от невидима ръка. Застина във вертикално положение и увисна над стъклената равнина.

— Защо се умълча? — прошепна Дач.

— Помисли. Сбогом завинаги, Шарка.

Алкарисианинът скочи от контейнера, хвана го за тънката дръжка и, приведен от тежестта, тръгна към изтребителя. Свободното крило махаше, биеше въздуха в опит да запази равновесие.

Кей се извърна, вдигна торбата си и започна да наблюдава как Томи приземява кораба на стотина метра от тях.

Те се забавиха с излитането, но и алкарисианите изобщо не бързаха. Издигането на изтребителя им беше бавно и плавно — сякаш искаха да се полюбуват на мястото на най-страшната им битка и на най-съкрушителното им поражение.

Кей се качи до командната каюта почти на бегом. Томи управляваше кораба прецизно, като курсант-отличник на изпит по пилотиране. След като се вмъкна в помещението, Дач улови бързия поглед на юношата.

Хлапето се бе развълнувало.

— Продължавай полета! — Кей се настани в креслото си и плъзна пръсти по бойния пулт, изваждайки оръдейния кръг. Имаше резерв от мощност. Изтребителят беше под прицел — смешна цел за колапсарното оръжие. То не биваше да се използва близо до планети, но на кого му беше притрябвала тази планета?

— Какво искаш да направиш? — попита бързо Томи.

— Не знам.

Дач държеше дланта си върху бутона за стрелба, който вече се затопляше и след като разпозна капитана на кораба, смени цвета си от червен на жълт. Лек натиск — и автоматиката щеше да свърши останалото. Генераторите щяха да изкривят пространството и някъде във вътрешността на изтребителя гравитацията щеше да надхвърли допустимата граница. Пространството щеше да се затвори, всмуквайки в себе си корабчето на алкарисианите. Щяха да изминат секунди… най-много половин минута, докато пространството се изправи и изкуственият колапсар се разсее. Той дори нямаше да успее да достигне планетата и да всмуче достатъчно материя, за да стане пълноценна черна дупка.

— Има съобщение от тях — каза Томи.

— Прочети го.

— Ти си странен, Дач.

Кей гледаше изтребителя, която продължаваше да се бави.

— Пускат хипердвигателя. Да ги задържа ли? — попита Томи.

— Не е необходимо.

Избухване — изтребителят направи скок.

— Е, вървете по дяволите… или при Бога — прошепна Кей, отдръпвайки дланта си от пулта. — Махайте се.