Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (69)

9

Следователят беше объркан. Рашел усети това веднага — по неразбиращия поглед и неуверената, едва ли не учтива усмивка.

— Длъжен съм да ви прочета част от завещанието на императора — каза той вместо поздрав.

Рашел потрепна. Следователят погледна косо невключвания от два дни видеоекран и се намръщи с досада:

— Преди осем часа император Грей изчезна от двореца. Преди един час завещанието му беше отворено и бе обявено за случилото се. В завещанието има една точка…

— Как така е изчезнал? — тихо попита Рашел. Тя така и не бе слязла от леглото при появата на следователя, продължаваше да седи, обхванала с ръце коленете си.

— Ако знаех това — с лека ирония каза следователят, — нямаше да се занимавам с бивши престъпници, а щях да оглавя СИБ.

Рашел вдигна глава:

— Каква е тази точка в завещанието?

Следователят разгъна бледовиолетовата бланка:

— Точка четири… така… „Аз, Опекунът на Таури, съгласно законите на редица планети, които не смятам за нужно да цитирам, оттеглям всички обвинения, както лични, така и обществени, към заговорниците, осъществили покушение над моята личност. От този момент се възстановяват всичките права и свободи, дадени им като граждани на Империята.“

Следователят направи пауза и добави:

— Подписите на свидетелите и императора са общи за целия документ. Затова не ги прочетох.

— А кой е новият император?

— Засега не е обявено. На върха цари страхотен смут. — Следователят изведнъж се отърси от официалното държане, моментално превръщайки се от инструмент в човек. — Опитаха се да изкарат завещанието незаконно, написано в момент на умопомрачение, но изглежда не са успели. Грей е избрал страшно влиятелни свидетели. Ще огласят последната точка, когато намерят и откарат на Тера приемника на императора.

— Ясно. Значи аз съм свободна? — попита Рашел.

— Да, разбира се. Такава е волята на императора… макар че нищо не разбирам. Можеш да си идеш у дома, момиче.

— Не мисля, че сега имам дом — сериозно отговори Рашел.

Следователят кимна. След кратко колебание предложи:

— Ако искате да ви изведа през служебния изход? Там също дежурят журналисти, но все пак…

— Благодаря. А можете ли да ме придружите до болницата, при сестра ми?

— Да, но се страхувам, че тя вече знае кой е виновен за случилото се.

Рашел сви рамене:

— Значи е още по-наложително да отида. Нали помните, че в детството ни учеха да молим за прошка?

— Учеха ни още да не предаваме приятелите си, роднините и Империята.

— А ако едно от предателствата е било неизбежно?

— Винаги може да се намери компромис, момиче.

Рашел стана. Пристъпи към следователя, застана плътно до него. Приближи устни до ухото му и прошепна:

— Не. Не винаги. И тогава трябва да избереш тези, които могат да простят.

 

 

Тамура вече беше успял да съжали за постъпката си. Да се премести от солидния отдел на „аТан“ системите в „Линията на бляновете“ — каква глупост! Естествено, беше с по-висока заплата, а перспективите изглеждаха великолепни. Но му беше достатъчна само една седмица, за да осъзнае — този път Стареца е сбъркал.

„Линията на бляновете“, пътят към божествената същност, не се продаваше добре. Телевизиите не преставаха да въртят реклами, вестниците и списанията бяха изпълнени със заглавия от типа на „Защо отивам…“, но бумът от първите дни не се повтори. Апаратурата обслужваше не повече от десет клиенти за денонощие. И то какви! Нервни, пъпчиви младоци, чиито пари миришеха на кражби, а очите им излъчваха страх; истерични жени, обясняващи как ще страдат мъжете, които не са ги оценили; тихи, спретнати мъже на средна възраст, от чиито поглед Тамура го побиваха тръпки.

Първият днешен клиент (първият, а вече наближаваше пладне!) поне не изглеждаше ненормален. Възрастен, пълен, в строг костюм и уродливи розови очила, скриващи очите. Дребен чиновник, така и не спестил за аТан, или учен, решил, че талантът му не се цени достатъчно… Само Единната воля знаеше истината…

— Нали мога да сменя платен аТан срещу „Линията на бляновете“? — поинтересува се той.

Тамура кимна. Тази възможност беше въведена от Къртис преди два дни. Но не предизвикваше особен ентусиазъм.

— Добре… — каза сякаш на себе си старецът. — Разбирате ли, нямам пари. Никога не съм се нуждаел от тях.

Тамура усърдно закима. Тази работа изискваше човек да притежава умението да изслушва.

— Страхувах се, че такава дреболия ще се превърне в проблем — продължаваше да говори старецът. — Сега ще се опитам да си спомня номера.

— Не се вълнувайте. — Учтиво усмихвайки се, Тамура извади скенера и го прекара над главата на стареца. Разсеяно погледна цифрите.

Осемдесет и девет.

Старецът бе сред първите сто потребители на аТан. Тамура въведе номера в компютърния терминал — светна зелено огънче, аТанът бе в сила.

— Само минутка — каза Тамура, опитвайки се отчаяно да си спомни къде беше резервният скенер. Номерът на невронната мрежа беше не просто древен, той му бе и странно познат.

— Да, спомних си! Осемдесет и девет! — с гордост съобщи мъжът. След кратко колебание Тамура остави прибора встрани. В края на краищата, това не беше негова работа.

— Запознат ли сте с действието на „Линията на бляновете“? — Той подаде на стареца листа с условията на договора. Мъжът се подписа, без да поглежда документа.

— Запомнете, „Линията на бляновете“ е едностранен процес и връщането в нашия свят ще бъде невъзможно.

— Разбирам. Път с един възможен край, всякакви мечти…

Тамура почувства някакво леко смущение. Прииска му се по-бързо да свърши с тази работа и да си побъбри с приятелите за клиента от времето на Смутната война, решил да премине през „Линията на бляновете“. Дори след няколко халби бира нямаше да му повярват, но нали разполагаше със снетия номер в скенера и с бланката на договора върху масата.

— Подпишете се. — Той подаде писалка на стареца.

Отново му се стори, че клиентът не чете документа. Едва когато човекът се върна няколко страници назад, за да сравни някакъв заплетен параграф с правилото, на което се позоваваше, Тамура осъзна, че старецът просто е свикнал да работи с огромно количество документи.

Чиновник от планетарната администрация?

Тамура твърдо реши да убеди момчетата от централните архиви да нарушат закона и да узнаят името и професията на този клиент.

— Готово. Вашите условия ме устройват. — Старецът хвърли документа през масата. Тамура се въздържа от забележка — в края на краищата човекът си отиваше завинаги.

— Постарайте се колкото се може по-ярко да си представите идеалния свят. Той ви чака — каза Тамура, докато стартираше централния компютър. Някъде зад стените на кабинета му оживяваха системите, които по всички човешки закони не би трябвало да работят.

— Нима това ще помогне? — с лека ирония се поинтересува старецът. — Според осма точка на договора „Линията на бляновете“ реагира на подсъзнателните, истинските мечти.

Тамура сви рамене:

— Е… така е прието да се казва. Още не сме успели да създадем собствени традиции.

— Разбирам. — Старецът се изправи. С лекота — явно все още беше в добра форма. — Е, всичко хубаво.

Тамура разблокира и отвори вратата, водеща към комплекса с апаратурата. Не знаеше как трябва да се държи, но все пак попита:

— Как мислите, какво ви очаква?

Мъжът се спря, сякаш този простичък въпрос го смути.

— Аз… честно казано, не знам.

Тамура виновно се усмихна. Но старецът изглежда реши да даде някакъв отговор:

— Струва ми се, че там ще бъде тихо. Тихо и обикновено.

Вече от коридора той добави:

— Много ми се иска да вярвам…

Дребният японец изтри потта от челото си. Никога, дори след най-напрегнатите работни дни в „аТан“, не се беше чувствал толкова изнемощял, колкото след този обикновен разговор. Вероятно натрупалата се в стареца умора изтичаше навън, отравяйки всички и всичко. Добре, че този човек бе отишъл там.

Далечното, едва доловимо бучене на апаратурата успокояваше. Тамура се разходи из кабинета, разсеяно плъзгайки поглед по познатите до безумие рекламни плакати. Не се чувстваше готов да приеме следващия клиент, но щеше ли изобщо да има такъв?

После Тамура се вцепени, спирайки погледа си върху прочетения отдавна и полузабравен текст.

„Един от първите клиенти на аТан-технологията стана император Грей. Невронната схема номер осемдесет и девет подари на хората неговия безценен гений…“

Тамура усети, че му прилошава.

Ако беше по силите му да прекъсне работата на „Линията на бляновете“, би го направил. Но след включването системата работеше абсолютно автономно.

Току-що със собствените си ръце беше лишил Империята от император. Вече нямаше значение дали е бил гениален мислител или просто ловък интригант, добър или лош човек… Император Грей беше тръгнал по пътя, от който, както беше успял да се убеди Тамура, се възползваха само неудачниците.

Като насън той взе скенера от масата и изтри показанията на индикатора.

Нямаше да каже на никого за това. Никога.