Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (27)

7

Дач пиянстваше. Бутилката хейгарско бренди след шест години трезвеност се оказа прекалено много дори за неговото телосложение. Затвори се в стаята си и се напи бързо и целенасочено, разреждайки всяка чаша с ябълков сок.

Видеофонът звъня два пъти — настойчиво и безнадеждно. Кей дори не погледна кода на абоната. Бутилката се изпразваше, а етикетчето-индикатор, долавяйки присъствието на само един човек, бе почервеняло предупредително.

На вратата се тропаше, но Кей го домързя да стане. Той заспа направо в креслото, като преди това се събу бос и разкопча яката на ризата си.

Присъни му се Граал. Камениста пустиня и ослепителен блясък на слънцето, какъвто никога не се среща в сънищата.

Той вървеше до Артур. Отново беше водач, телохранител, и нямаше нужда да мисли за нищо. Да пази и да убива — само това умееше. Осъзнаваше, че сънува и помнеше изминалите години. Но Артур продължаваше да бъде момче. Малкият крал все още вървеше към Бога.

— Убих Грей — каза Кей и се поправи: — Ще го убия. Пречупихме го. Няма нужда да ходим никъде. Не ни трябва Бог.

Артур не отговори, само поклати глава. Глупаво хлапе… Кей искаше да каже още нещо, но отпред, върху червеникавите камъни, тъмнееше шоколадовокафяво петно и се наложи да извади пистолета и да ускори крачка… Това беше само алкарисианин, но дори крехката плът на птицеподобното бе способна да убива…

— Напразно прекъсна пътя, Дач — каза Търсещия истината. — Бог ти е необходим. Бог е необходим на Империята на хората.

— Бог не може да бъде убит — каза Дач. — Не ни трябва Бог.

Артур хвана Кей за ръката. Изрече спокойно и твърдо:

— Убий алкарисианина.

Дач вдигна пистолета.

— Днес ще разбереш. Вече си разбрал — каза алкарисианинът. — Ти воюваш с марионетка. Добери се до целта, Шарка.

Изстрел — безсмислен като онзи по Къртис Ван Къртис. Търсещия истината разпери криле и излетя бързо и плавно в горещото небе.

— Убий ги всичките! — изкрещя Артур. Дач се обърна и видя Рашел и сестра й, която никога не бе виждал на живо, и Ванда Каховски с малка лопата в ръка…

— Вече ги убих, Артур — каза Кей.

…Стана от креслото, довлече се до банята и повърна направо върху пода, но това вече нямаше значение. Пусна ледената вода, отпи глътка и следващият спазъм го повали.

— Идиоти — прошепна, изправяйки се.

Вече беше утро. Дач слезе тичешком по стълбите до гостната, където пред разгънатия екран на телевизора седеше Ванда и плетеше нещо.

— Изтрезня навреме — сухо каза тя. — Започва шествието, предават го пряко.

Извади кутия бира от кошницата с плетката и я подхвърли на Кей.

— И откъсни Томи от компютъра. Аз не мога.

Дач остави бирата на масата. Погледна бегло екрана — президентския дворец, откъдето започваше шествието, тълпите народ по улиците, кръжащите в небето флаери, сребристите точки на изтребителите сред редките облаци.

— Какво ти е, Дач?

— Къде е Рашел?

— В двореца. Пратиха им пропуск за ложата за гости. Какво се е случило, Дач?

— Защо решихме, че Грей е създал нашия свят?

Каховски се намръщи:

— Алкарисианинът…

— Нито веднъж не е назовавал имена.

— Но императорът…

— Полудява от скука. С две единствени развлечения — секс и интриги отпреди сто години. И той да е властелин на Вселената?

Ванда вече не седеше. Тя беше до Кей, вкопчила се в раменете му:

— Мръсник!

— Не, просто глупак. Напразно го пречупихме.

— Не сме го пречупили! Заключителната фаза на психопречупването се гради на твоите думи — че той е създател на нашия свят. Това е провал, Дач! Катастрофа!

Томи, спрял се на стълбите, смаяно ги наблюдаваше.

— Какво е станало?

— Сега ще видиш — Ванда се обърна към екрана.

 

 

Гримьорът нервничеше. Дермотонерът в ръцете му потрепваше.

— Това не е необходимо — повтори Грей.

— Но правилата…

— Тях ги установявам аз. Аз! Разбираш ли?

Гримьорът отстъпи крачка назад. За петдесетгодишната си служба при императора не беше успял да го разгневи нито веднъж. Погледна безпомощно към момичето — новата фаворитка.

— Нека аз да те изрисувам! — малката досадница скочи от кревата и безцеремонно се пльосна в скута на императора. — Грей, нека аз те оцветя!

— Защо? — меко попита Грей. — Това е изкуство.

— Ще се науча! Какво значение има как ще изглеждаш?

Грей кимна на гримьора. Той послушно подаде тонера, превключвайки го бързо на телесен цвят и минимална мощност.

— Когато бях малка — важно каза момичето, — устройвах куклени балове. Сякаш съм императрица, а те са моите поданици.

— Можеш да станеш такава. Стига да искаш.

Гримьорът започна тихичко да отстъпва към вратата. Искаше му се да се изпари. Да се телепортира някъде… най-добре направо на Тера.

— Понякога се нагласявам да съм красива — произнесе момичето, замислено прекарвайки тонера през подпухналото лице на императора. — А понякога се мацам както ми падне или дори се събличам гола и си играя на оргии. Това са само кукли, с тях може да се прави всичко. Аз сама съм ги купила.

— Трябва да приветствам хората, а не да си играя — каза Грей, без да помръдва. Гримьорът хвана момичето за ръката, срещна погледа на императора и застина.

— Те всичките са твои кукли — тонерът докосна челото на Грей. Над веждите му се появи криволичеща тъмна ивица. — Ти си играеш с тях.

— Не си права, Лара — императорът се намръщи.

Девойката сякаш не чуваше думите му. Тя хвана Грей за ръката, временно забравяйки за тонера:

— Ти си ги измислил, а те си играят с теб. И аз си играя с теб. Хайде да нарисуваме…

Грей нежно свали момичето от коленете си. Стана и се загърна плътно с халата. Попита:

— Какво ти е? Малка моя…

Момичето остана вкопчено в него:

— Това е толкова хубаво! — Тя се опита да се притисне към Грей, той внимателно я отстрани. — Грей, измисли още нещо…

— Кой е на мониторите? — рязко попита императорът. Гримьорът се притисна към стената, почти затворил очи. Все пак беше успял да се забърка в скандал.

Вратата се отвори, бързо влезе слаб мъж в цивилни дрехи, но с очевидно военна осанка.

— Лейтенант… — Грей се намръщи, но след като така и не си спомни името на човека, продължи: — Лейтенант, докарайте психолозите. С Лара се случва нещо.

— Не ни пречете да говорим! — обърна се момичето към влезлия. Лицето й се изкриви, стана гневно-разплакано, грозно, детско. — Да не сте посмели да пречите на Грей! Да не сте посмели! Всички вие сте кукли!

— Тя е неадекватна… — с лек ужас произнесе Грей. — Лейтенант, чухте ли заповедта? Веднага да дойдат психолози и специалисти по психотропни средства!

— Това не е отравяне, императоре — въздъхна лейтенантът и си пое дъх. — Изглежда, момичето е програмирано.

Грей застана на колене, гледайки нежно детето:

— Ларка…

Тя отново се усмихна, гледайки само в лицето на императора.

— Кой се е осмелил? — с тиха ярост прошепна Грей. — Кога? Чий път е пресякла? Всички са сиви и са решили да я пребоядисат…

Лейтенантът отчаяно, сякаш скачаше от скала, дръпна рязко императора за рамото. Сега той си заработваше дворянска титла… или лишаване от аТан и разстрел.

— Императоре мой, тя е програмирана и програмата й е насочена срещу вас. Тя е агент за психопречупване, лишава ви от воля за живот! Води ви към лудост!

Грей прехвърли поглед върху лейтенанта. Попита с нотка на интерес:

— Какво?

— Тя ви води към лудост, императоре! От вчера всички около вас говорят само за това, че не сте на себе си!

— Грей, нека да поиграем, ще бъда послушна! — възкликна момичето с висок глас, сякаш се опитваше да заглуши лейтенанта.

Императорът бавно се изправи:

— Да дойдат психолози. Най-добрите. И специалисти по разкодиране.

— Извиках ги още сутринта — каза лейтенантът. — Чакат в стаите на охраната.

 

 

Дач отпиваше от бирата, без да откъсва поглед от екрана. Императорът отново се бавеше. Камерите се местеха от входната арка към дългата открита лимузина, плъзгаха се по тълпата — уеднаквени лица, подчинени на едно-единствено желание — да видят Грей.

— Капсулата ти в състояние ли е да излети? — попита Каховски.

Кей сви рамене.

— Той излиза! — възкликна Томи. Гласът му трепереше.

Императорът вървеше бавно към лимузината. Тълпата се размърда, сдържана от веригата на охраната. Грей се спря до колата и вдигна ръка. Камерата го показа в едър план. Императорът гледаше свирепо — право в лицето на Дач.

— Да, обръщам се само към теб! — гласът му беше студен и спокоен. — Да, още не знам кой си, но това е работа за пет минути. Не знам защо…

— Той вече е научил най-малко моето име — каза Ванда.

— Бягай. Крий се. Полудявай ти, вместо мен — императорът се усмихваше, гледайки в камерата, в милионите неразбиращи лица. — Бягай. Ловът започна. Няма да се измъкнеш… кучи син…

Каховски безгрижно продължаваше да плете.

— Много съжалявам — каза Дач.

Императорът вече сядаше в колата, тълпата бучеше, а отстрани, около имперския офицер-говорител напираха журналистите, изпаднали в екстаз, надушили небивала сензация.

— Как пък не! — отбеляза Каховски.

Томи гледаше ту нея, ту Дач. Внезапно устните му затрепериха. Кей леко го разтърси за рамото, каза:

— Рашел трябва да разбере…

— Вече са я хванали, повярвай ми. — Ванда сложи настрана недоплетения шал. — Нищо, момичето разполага с половин година. По нашите закони непълнолетните не бива да се изтезават и при разпитите им не могат да се използват наркотици и детектори.

Дач се изправи.

— Ще избера оръжие — изрече той със скован глас.

— Не ти трябва оръжие. Може ли капсулата ти да излети?

— Под прицела на изтребителите?

— Ти си необходим на Грей жив. Освен това няма да забележат излитането ти веднага заради йонизирания поток над компенсатора. А и ще им се наложи да се занимават с мен.

— Полковник…

— Изчезвайте.

Тя стоеше пред тях — дребна, изглеждаща нелепо в маскировъчната си униформа, отново спокойна.

— Дач, ние сме идиоти. Това не е светът на Грей, но нали все някой го е създал? Него го има, само дето не знаем кой е. Намери го, Дач.

— Полковник…

— Разполагаме с броени минути, Кей. Да вървим. Вземете флаера. Томи, стегни се! Не съм очаквала от теб да цивриш!

— Полковник, аз ви унищожих — прошепна Кей.

— Да. Но това вече не е от значение.