Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (32)

2

Островчето беше малко и водата се плискаше при самите стени на павилиона. Грей, облегнал се на обраслия с мъх каменен парапет, гледаше своето люлеещо се отражение. Единственото море на Таури беше почти сладководно и кристално чисто. На дъното кръжеше пасаж от оранжеви рибки.

— Тук се чувствам млад — каза Грей. — Тази беседка е на петстотин години. Донесли са я на Таури от Земята.

— Земята, императоре?

— Да… наистина се добраха до мен, Лемак. Казах „Земята“ вместо „Тера“ — императорът се засмя, извръщайки се. Качи се на парапета и се обърна към адмирала. Лемак стоеше насред парапета, до треперещата повърхност на тунелния преход — до острова не се стигаше чрез обичайните мостове. Беше в параден мундир и с такава осанка, каквато дават само стотиците години живот. — Отпусни се, Карл. Не си на прием. Спомни си как седяхме в твоята каюта и проклинахме земното правителство. Как решихме да поведем корабите към Земята… да променим всичко.

— На какво разчитаха те, Грей? — Лемак се приближи до императора.

— На възрастта. На скуката. На това, че полудяваме и без психопречупване.

Лемак кимна.

— И то — Каховски… старата кучка, на която три пъти съм окачвал орден… Тя беше наша връстница и знаеше какво е безсмъртието. — Грей поклати глава. — Защо? Какво я е прихванало?

Адмиралът премълча.

— Вземи си чашата. Пийни си от виното. Запали от вонящите си цигари. — Грей се разсмя. — Нека да бъде както преди.

— Никога не съм пушил, Грей. Густав ти досаждаше с тютюна.

— Паметта… Знаеш ли, нито един учен още не е дал отговор колко века може да побере човешкият мозък. А може и да са докладвали, но аз да съм забравил? — Императорът се засмя малко изкуствено.

Лемак взе чашата, опита виното.

— А как ги хвана, Грей?

— Случайно. Кой знае защо, бяха заложили две линии на натиск — възрастта и нереалността на Вселената. Момичето се зае да ми внушава мисълта, че мирозданието е само илюзия, създадена от моята воля.

— Идеализъм? Странно. — Лемак се намръщи. — Не съм чувал хора, придържащи се към обективния идеализъм, да полудяват.

— И аз. Необясним гаф, но той ме спаси. Знаеш, когато на финалния етап на психопречупването стане провал… трябва да го знаеш. През целия път дотук си изучавал материали по психологически натиск, сигурен съм.

— Радвам се за теб, Грей. — Лемак вдигна чашата. — За вечността, императоре!

— За вечността… — Грей пресуши чашата си. — Момичето е в шок, неизпълнената програма я притиска. Сестра й не може да бъде разпитана както трябва… по таурийските закони, дявол да ги вземе.

— Ескадрата ми е на орбита.

— Не, Лемак. Това е планетата на Армията, знаеш го не по-зле от мен. Зачитам статуса й. По-добре да почакам.

— Какво мога да направя за теб, Грей?

— Имаше още двама заговорници. Те успяха да се измъкнат — на кораба им имаше колапсарен генератор.

— Ще ги хвана, императоре.

— Единият вероятно се казва Кей Дач…

Лемак потрепна, оставяйки чашата:

— Познавах човек на име Кей, но тогава носеше фамилията Алтос. Професионален телохранител и убиец.

Грей кимна:

— Изумително. Всички познават Кей. Да, това е той. Къде си се виждал с него?

— Преди дарлоксианската операция оказах известна помощ на СИБ-Инцедиос. На жена на име Кал. Тя гонеше Кей и момче, намиращо се под неговата опека. Трябваше й кораб „Гореща следа“.

— Както и сега… Как завърши всичко тогава?

Лемак извърна поглед:

— С провал. Хванахме хлапето, но Дач събра екип от убийци, включително наемник-меклонец и киборг, проникна на орбиталната станция и го отърва. Настигнахме ги отново в орбитата на Граал — малка планета на самата граница на нашата зона от Космоса. Те се самоубиха — тръгнаха на таран срещу миноносеца. Вероятно са оживели на Граал, преминавайки през аТан. Не организирахме наземно преследване — започваше смазването на Дарлок. На Граал слязоха само Кал и помощникът й… също чрез аТан. Вероятно не им е провървяло.

— Имам чувството, че заради този Кей си е заслужавало да плюеш на Дарлок. — Грей се вгледа проницателно в Лемак. — Не ми каза всичко.

— Да, императоре. Момчето, което бе под негова опека, според версията на Кал, беше Артур Къртис, синът на Къртис Ван Къртис.

Грей се закикоти. Преви се, разплисквайки виното от чашата и се смъкна от парапета — тромаво, неловко.

— Според нейната версия ли, Лемак? Или наистина?

— Наистина. Осъществихме разпит четвърта степен.

Императорът беше изумен:

— Разбираш ли какво говориш, Карл?

— Да, императоре. Исках да изтръгна за вас тайната на аТан.

— За мен? Надявам се… — Грей остави чашата на масичката. Помълча, гледайки в дъгоцветната димна завеса на хиперпрехода. — Това усложнява нещата… крайно ги усложнява. Сега тук ще дойде младеж с временно звание капитан-съветник. Той ме снабди с информацията за Кей и ще участва в преследването. Ще ти се наложи да общуваш с него. Сещаш ли се?

Лемак кимна.

— Скапана работа. — Грей изведнъж отново се разсмя. — Карл, заслужаваш да те разстрелям за казаното, по-точно — за неказаното навреме. Но компанията за залавяне на Кей ще бъде страшно забавна, така че не искам да те губя.

— Както желаете, императоре.

— Добре. Възможно е и вече да не се сърдя. — Грей се затресе в беззвучен смях. — Какво измъкнахте от него тогава?

— Почти нищо. Той беше максимално защитен — срещу изтезания, както и срещу психологични и фармакологични методи на разпит. Не се справихме. Дач го отърва в последния момент.

— А сега момчето само ни предаде телохранителя си. Бъди предпазлив с него, Карл. Максимално. Къртис-младши ми харесва значително повече от баща си. Но ако води двойна игра…

— Добре, императоре.

— И подготви отчет за онези събития. Пълен. С молба да бъдеш сурово наказан. И два-три празни реда за решението ми. Ще помисля… докато си почивам.

— Слушам.

Грей хвана адмирала за ръката.

— Ти си все същият. Не се безпокой. Тази история ми възвръща интереса към живота. Той не е така еднообразен, както се опитваха да ме убедят Кей и Каховски…

Повърхността на хиперпрехода заблещука. В павилиона влезе Артур Ван Къртис — в чисто нова униформа на капитан. Поклони се:

— Императоре…

— Ела тук, момче. — Грей изведнъж стана много любезен. — Налей си вино, надявам се, че твоят баща ти разрешава да пиеш? Ето го партньорът ти, с когото ще заловите Дач. Адмирал Лемак, командващ Догарската групировка на флота.

Юношата и възрастният човек се погледнаха.

— Ние се познаваме, императоре — изрече тихо Артур.

— Прекрасно. Това ще ви помогне да се сработите. Бяло, червено или синьо, Артур? Ще позволиш ли да се погрижа за сина на стар приятел?

— Пия само жълти сортове вино… — тихо каза Артур. — Ще разрешите ли да наредя на телохранителя ми да донесе?

Грей, вече посегнал към бутилката, застина:

— Естествено, момче. Обичам неочакваните вина… и молби.

Артур пристъпи към хиперпрехода. Върна се след миг. Стараеше се да гледа само към императора.

— Стиснете си ръцете — предложи Грей. — Поговорете си. Не сте се виждали… четири години, нали?

— Как е резиденцията ви, Лемак? Възстановихте ли я? — Артур беше истинско въплъщение на учтивостта.

— Да, благодаря. Как си със здравето? Боледуваш ли?

Грей, настанил се в единственото кресло в павилиона, се наслаждаваше.

Хипертунелът заблестя отново — значително по-ярко, отколкото при преминаването на Артур през него. Обичайната реакция при наличието на метал.

В павилиона влезе жена със сребърно лице и кристални лещи на мястото на очите. Поклони се на Грей и безмълвно остави на масичката бутилка жълто мршанско вино. Пръстите от сиво-синкава пластмаса се разпериха с едва доловим шум — сякаш нещо беше изкарало механистката от равновесие.

— Странно е синът на Къртис да има за телохранител киборг — отбеляза Грей.

— Ние сме стари познати — каза Артур. — Благодаря, Маржан. Свободна си.

Императорът гледаше Лемак. Левият клепач на адмирала забележимо трепереше.

— Надявам се, че докладът ти ще бъде доста подробен, Карл — каза Грей. — Налей и на мен от жълтото, Артур. Ще пия за разнообразието на вкусовете, за които не се спори, и за срещата на двама — не, вероятно трима? — стари приятели.