Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (6)

6

Тази сутрин, едва събудила се, Рашел разбра, че няма да отиде в учебния център. Лимитът й от разрешени отсъствия още не беше изразходван и тя не възнамеряваше да седи в класната стая в такъв прекрасен ден. Постоя малко на прозореца, наблюдавайки превиващите се от вятъра и цопващите в локвите клончета, а после, както си бе по пижама, се спусна в столовата.

Родителите й, естествено, не си бяха вкъщи. Всички възрастни, които имаха някакво отношение към техниката за управление на климатичните условия, сега се суетяха в климатичната станция. Докато си наливаше чай, Рашел прочете кратката записка на таблото за подсещане. Неизправности на станцията… ще се върнем късно… в полунощ да си се прибрала, ще позвъним… Аха. Станцията се е скапала в най-подходящия момент, сега ще оцелее само половината от реколтата. Цените на плодовете няма да паднат.

Таури имаше много начини да поддържа икономиката си. При това без да причинява никакви неудобства на своите жители. Предишната вечер, преди неочакваната авария, целият постоянен персонал на станцията подготвяше масите за пикника и докарваше най-добрите сортове вино. Доброволците за помощници ще си изкарат добре.

Рашел също не възнамеряваше да скучае.

Когато преминаваше през това място, тя все още чувстваше леко гадене. Поляна за флаери, стара дървена къща, а между тях — съвсем обикновено дърво.

Огромните лапи на булрати; нокти, впиващи се в тялото; болка, осезаема въпреки състоянието на замаяност; резки подмятания насам-натам — въртят я като котенце, като кукла, като жив щит… И застиналото, неподвижно лице на Кей Овалд, само пистолетът в ръцете му потрепва, опитвайки се да се прицели в извънземния. После — удар, тъмнина… и той я носи на ръце, а в очите му има спокойна, почти равнодушна нежност.

Но той все пак не я беше забравил…

Рашел ускори крачка и влезе в къщата. Диадемата на чадъра на главата й престана да бучи, изключвайки силовото поле.

— Не се ли измокри? — попита Хенриета, без да се обръща. Тя гледаше през прозореца навън, където поривите на вятъра продължаваха да брулят градината. Беше се скрила почти цялата зад високата облегалка на креслото.

— Имам чадър.

— А чувала ли си, че при честото му използване се увеличава рискът от тумор на мозъка?

Рашел сви рамене:

— Нали имам аТан…

— Имала аТан! На шестнайсет години е рано да се мисли за безсмъртие — извръщайки се, Хенриета промърмори още нещо, но значително по-тихо. — Ще пиеш ли чай?

— Грог — рискува да предложи момичето.

— Да, сега сме смели, можем да пием каквото ни падне, да не обръщаме внимание на радиацията, да безобразничим във флаера… добрата леля е обяснила как се изключват контролните вериги…

Рашел се изчерви. Тя беше сигурна, че никой не знае за опитите й във висшия пилотаж.

— Искаме грог! — извика старицата хрипливо към празното пространство и се закашля. През последните години беше грохнала много, страшно много. Кей навярно не би я познал. Посивели коси, които Хенриета бе спряла да боядисва, затлъстяло тяло, леко треперещи ръце. Рашел безмълвно приседна до нея.

— Отиди да донесеш грог. Вече съм го стоплила.

Момичето отиде в кухнята. В микровълновата печка изстиваше прозрачната кана. Печката беше стара, явно без блок за гласово управление, но Рашел не се изненада. Тя намигна на огромния черен котарак, който си чистеше козината на креслото.

— Здравей, Ахат.

Котаракът я погледна косо, но не прекъсна заниманието си. Рашел взе каната с грога и се върна в хола.

— И отвори прозореца, момиче! — капризно заповяда Хенриета.

В стаята нахлу студен вятър. Страшно студен — изглежда дъждът бе преминал в сняг. Рашел настръхна и каза:

— Така цялата реколта ще измръзне…

— Естествено — съгласи се Хенриета. — Ще получим пълна компенсация от правителството. Цените ще скочат. Десетки планети ще минат на синтетични витамини. Нищо, затова пък на нас ни е весело.

Фискалочи можеше да развали и най-доброто настроение. Рашел въздъхна и наля по чаша горещ грог.

— Вземи двата шала от канапето и ми дай по-дебелия — продължи старицата със същия заядлив тон. — Ще седим и ще си говорим, гледайки прекрасното дъждовно време.

След тази реплика на Рашел й се отщя да разговаря. Тя седеше, увита с шала, и отпиваше малки глътки от грога. Не прекалено силен, очевидно приготвен за нея, но горещ и ароматен. Термичните чаши бяха съвсем нови и грогът на практика не изстиваше.

— Добре, не обръщай внимание на глупавата баба — неочаквано каза Хенриета. — За какво искаше да ме разпиташ, Раш?

— Ей така… за каквото и да е. За войната.

— Нима това е подходяща тема за младо момиче?

— Вие нали сте воювали…

— Времената бяха други, Раш. Въпросът беше ще оцелеят ли хората като вид или извънземните ще ги пометат. А сега цари мир.

— Засега е мир. А аз не искам цял живот да търгувам с ябълки.

— Ябълки… Ти дори не би опитала нормална ябълка, повярвай ми. Семейството ти отглежда плод с вкус на градинска ягода. Аз продавам това, което би трябвало да е праскова. Имитации, навсякъде имитации… Да се играе с гените на растенията не е забранено, но да се добави капчица разум на нашите по-малки братя — дума да не става!

Хенриета се закашля и отпи от грога.

— Лельо Фискалочи… — Рашел се запъна, но все пак продължи: — Защо не се подмладите?

Старицата я погледна косо:

— Момиче, за всичко си има място и време. Дори за старостта. Не бива да отписваме някого от живота само защото ръцете му са започнали да треперят, а краката не го държат.

Рашел кимна, не особено убедена.

— Е, можеш да ме смяташ за скръндза, на която й се свиди да плати за аТан. Нека и аз да ти задам едно неудобно въпросче.

— Питайте.

— Ти наистина ли си се влюбила толкова силно в Кей, че си готова да го намериш и омаеш?

Момичето се задави с грога и се обърна към Фискалочи:

— Откъде ви хрумна?

— Оттам, че съм петнайсет пъти по-стара от теб. Налей ми още, момиче. Прекрасно е, че в твоето детство се е появил герой. Много е мило, че по заобиколен път ме водиш към разговори за него. Неизразимо трогателно е, че изучаваш стрелящата железария и бойните изкуства, за да си достойна за Кей. Единственото, което искам да разбера, е: колко сериозно е всичко това?

— А ако е сериозно?

Фискалочи помълча известно време. Когато заговори отново, в гласа й имаше необичайна нежност:

— Много те обичам, мъничката ми. Ти си твърдоглава и упорита, не те плаши дори перспективата да търсиш из цялата Галактика човек, който живее под чужди имена. Но не превръщай детската си любов в проклятие.

— Това пък защо?

— Ти не знаеш кой е всъщност Кей Овалд.

— А вие знаете ли?

Рашел дори не забеляза как е започнала да отговаря само с въпроси. Чувстваше се обидена. Отвъд отворения прозорец камшиците на дъжда шибаха косо, а прекрасното студено утро мълниеносно се превръщаше в ден на неприятни обяснения.

— Знам. Виж какво, аз имам съвсем малко развлечения. Едно от тях е да следя събитията в света. Да се ровя във файловете на чуждопланетните библиотеки, да съпоставям случки, които на пръв поглед не са свързани по никакъв начин… Знам истинското име на Кей, както и той знае моето.

Хенриета протегна ръка и докосна рамото на Рашел с жилавите си студени пръсти.

— Преди четири години му помогнах. И отново бих го сторила, ако можех да върна времето назад, въпреки че това струваше живота на много съвсем невинни хора. Бог ми е свидетел, не съм аз тази, която ще го съди. Но Кей… Кей Алтос… макар че е възможно и това име да не е истинско… Кей Алтос е обречен на самота.

— Алтос — произнесе Рашел, пробвайки как звучи името.

— Има хора, на които са им необходими премеждия. За да ги преодоляват и да продължават напред. Кей е от тези хора. Той е добър телохранител — това е основното му занимание. От време на време е работил и като наемен убиец.

— Е, и?

— Той не е способен да дава нищо на никого. Той винаги ще разрушава това, което смята за неправилно. Много рядко, в преломните моменти от историята, такива хора са необходими — те отстраняват опасностите и разчистват пътя. Но и тогава съзидателите са други. Не ми се иска да видя как ще го срещнеш и ще разбереш, че Кей Алтос не умее да обича. Повярвай ми, момиче.

Рашел мълчаливо се изправи, свали шала и го пусна в креслото, постави недопитата чаша на перваза на прозореца и излезе.

— Ето че само влоших нещата — промърмори Хенриета.

Рашел вървеше през градината и мъждукащият купол на чадъра над главата й брулеше последните ябълки от клоните. Момичето се чувстваше толкова зле, че дори не забелязваше какво прави.

— Глупава, самодоволна бабичка — поклати глава Фискалочи. — Наистина ти е време да се подмладяваш… крайно време.