Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (25)

5

През този ден площадката на правителствения космодрум беше празна. Корабите или бяха откарани на буксир в хангарите, или изведени в Космоса. Затова пък зад линията за безопасност стояха хора — мълчалива, изпълнена с очакване тълпа. Всеки, който имаше право да бъде тук, се възползваше от шанса си да види императора.

Отначало в небето се появиха изтребителите. Шест кораба, всеки от които способен да унищожи крайцер. Най-доброто, създавано някога в ендорианските корабостроителници. Подредени в безупречно права линия, те се спускаха към земята — символични стражи, пазещи живота на онзи, който така или иначе не можеше да умре.

После между тях се плъзна аеродинамичната пура на совалката. Тя се спускаше значително по-бързо и докосна площадката, когато изтребителите увиснаха на височина един километър. Тълпата чакаше. Парадният люк се отвори, офицерът, излязъл пръв, с ритуален жест свали шлема на бронята си, вдиша въздуха на Таури и се дръпна встрани — под още горещия от спускането корпус.

През тълпата премина леко движение. Три малки фигурки се отделиха от нея и се затичаха към совалката. В този миг император Грей се появи на стълбичката.

Полетът не беше дълъг — пилотите на крайцера бяха намерили доста удачен курс. И все пак Грей се чувстваше съсипан. Възрастта… тя не беше в тялото му, а някъде на дъното на душата му…

Куполите на космодрума синееха на слънчевата светлина. Тълпата изглеждаше обсипана с танцуващи отблясъци — почти всички имаха видеокамери. Грей се намръщи. Сладкият въздух действаше толкова отпускащо след ендорианския смог, с който беше свикнал от рождение.

Той тръгна надолу по стълбичката. Спря за секунда на последното стъпало. Въздъхна и легна по очи върху горещите бетонни плочки. Разпери ръце. Плочките ухаеха на зелен лимон. Колко ли шампоан е бил изразходван сутринта преди подготовката за Преклонението?

В далечината тълпата шумеше — неразбираемо и безсмислено. Грей лежеше върху дебелите половин метър бетонни плочки, символизиращи таурийската земя. Безумие. Едно от ритуалните безумия, които крепяха Империята. Възникнало случайно, като всеки ритуал — какво му струваше в онзи момент преди два века, при посещението на Горра, просто да се изправи, вместо да превръща падането в красив жест? „Прегръщам вашия свят и се покланям пред него Ничком…“ Какъв идиот е бил. Но кой е можел да знае, че идиотщината ще стане непоклатима, безсмъртна традиция?

Грей се изправи бавно, опирайки се на коленете си. Децата дотичаха до него. Още един обичай, появил се неизвестно откъде.

— Бъдещето приветства императора! — извика мургавото слабичко момче, дошло първо. Дишайки тежко, то подаде букета с цветя — някакви прекалено маниерно подбрани орхидеи.

Императорът се усмихна ласкаво и потупа момчето по бузата. То се изчерви.

— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?

— Пилот на миноносец, императоре мой!

Със сигурност заучен отговор. Ако само знаеше какво означава това — да си пилот на миноносец в битка, а не на парад! Когато те хвърлят да прикриваш крайцерите, а неуловимите изтребители на алкарисианите валят от всички посоки. Грей кимна:

— Мястото ти в имперското училище те очаква. Само порасни.

Момчето се усмихна. Може би наистина мечтаеше за Космоса и пилотския пулт? Леко оживен, Грей потупа детето по рамото. Обърна се към приближаващите се момиченца.

Още подаръци — обсипана с бели цветчета ябълкова клонка и малко букетче от странни тъмнооранжеви камбанки. Местни ендемични цветя? Твърде възможно…

— Вие сте толкова уморен, императоре.

Грей се намръщи, премествайки поглед върху момичето. Тя го гледаше право в очите — спокойно и със съчувствие. Тъмнокоса, кафявоока, с обикновени дрехи. Приятелката й я побутна отстрани — незабележимо, или поне така си мислеше. Изглежда мургавото момиче се отклоняваше от зазубрения сценарии. Императорът се усмихна.

— Помиришете цветята — продължи момичето. — Това е арматан, не се е запазил почти никъде. Всички казват, че е плевел, макар и рядък. Но премахва умората и ухае страшно приятно.

Грей поднесе букетчето към лицето си. Вдъхна от сладкия аромат, наподобяващ джоджен и орлови нокти.

— Как се казваш, малка моя?

— Лара, императоре. Знам едно място, където има цяла поляна с такива цветя.

— Може би ще ми я покажеш?

— Тя е далече, императоре.

— Наричай ме Грей — императорът с усилие откъсна поглед от лицето на момичето. Погледна обърканото момче, намигна му и му подаде целия букет. — Няма значение, че е далеч, Лара. Ще помоля да ни дадат хубав флаер.

Забавянето продължаваше прекалено дълго, за да е случайно. Президентът на Таури, когото близките му приятели продължаваха да наричат „полковник Щаф“, обърна леко глава към директора на СИБ на планетата. Около тях нямаше никой и президентът попита директно:

— Кого допуснаха да приветства нашия Високоморален?

— Не помня кои точно са момичетата, господин президент. Списъкът се променя двайсет пъти… има непрестанни интриги и молби — той помълча и добави: — Момчето е внук на брат ми.

— Забавна идея, но, по всичко личи, си сгрешил.

Император Грей вървеше по площадката за кацане, разговаряйки за нещо с едно от момичетата.

— Това е протежето на Фискалочи — понижавайки глас, каза директорът на СИБ.

— Някои печелят, други — не — равнодушно каза президентът. — Добре, че поне тя му е харесала.

Широко усмихнат, той тръгна да посрещне императора.