Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (57)

7

Военните кораби на Империята винаги се проектираха така, че управлението им да е максимално лесно. Още по времето на Смутната война се бе случвало крайцерите да водят сражения само с по пет-шест души на борда.

Артур Къртис смяташе този факт за обнадеждаващ. Той влезе в командната зала точно в един и половина корабно време. Тримата пилоти и навигаторът не притесняваха Артур — зачислените им бластери не можеха да повредят сериозно тежката силова броня. Двамата охранители, чиято екипировка бе аналогична на неговата, бяха значително по-сериозно препятствие.

Първият изстрел на „Бурята“ — една от последните разработки на великия Мартизенски — попадна в стената между охранителите. Отхвърли ги встрани и Артур с два добре отмерени залпа довърши войниците. В затвореното пространство скорострелният неутринен излъчвател имаше ефекта на гръмотевичен разряд.

Пилотите не възнамеряваха да се правят на герои.

— Смяна на курса — обяви Къртис-младши. — Тръгваме към Граал.

— Не стреляйте — помоли навигаторът, опитвайки се да разпознае под шлема лицето на нападателя. Изглежда, от всички присъстващи само той нямаше аТан.

— Променете курса.

Лемак се събуди от воя на сирените. Когато отвори очи и видя на дисплея символа за въоръжено нападение над кораба, му се стори, че времето се е върнало назад. Отново „Червеният квадрат“, опитват се да измъкнат арестантите. Но ако преди Кей измъкваше Артур, то сега…

Адмиралът докосна клавишите, потвърждавайки, че е приел информацията. На екрана се появи офицер от корабната служба за безопасност.

— Къртис-младши е, адмирале. Изби охраната в командната зала и принуди пилотите да сменят курса.

— Накъде летим?

— Към Граал. Можем да контролираме случващото се, но засега не успяваме да поемем управлението от резервните постове.

— Затворниците?

— На мястото си са.

— Ще бъда при вас след две минути.

Лемак бързо облече униформата си. Какво ли е замислило това момче, което предава всички наред? Да превземе миноносеца сам бе немислимо, а и останалите кораби от ескадрата нямаше да му позволят да се измъкне. На какво се надяваше?

Може би Артур просто бе полудял?

— Сега намалете хиперполето — нареди Артур. — След четирийсет минути трябва да сме излезли в реалния Космос.

Пилотите се подчиниха. Нямаше смисъл да рискуват, отказвайки да изпълняват заповедите му. Рано или късно екипажът щеше да поеме управлението от резервните постове и командната зала щеше да се превърне в капан за терориста.

— Не намалявайте скоростта — добави Артур. Четирите объркани лица се обърнаха към него. — Казах — не намалявайте тягата на двигателя. Само напрежението на хиперполето.

— Адмирал Лемак иска да говори с вас — съобщи един от пилотите.

— Добре — съгласи се Къртис-младши.

Лицето на Лемак върху екрана бе почти спокойно.

— Реши да водиш двойна игра?

— Не е ваша работа, адмирале. Моите искания…

— Събуди се. Не можеш да ни шантажираш с нищо. Заложниците имат аТан и това им е работата — да рискуват живота си. Невъзможно е да взривиш кораба, без да знаеш кодовете за достъп. Ще изолираме командната зала от управлението и ще започнем щурм.

— Адмирале, погледнете приборите. Корабът се готви за излизане от скок.

— Е, и какво от това?

— Ще излезе в реалния Космос с релативна скорост. Можете да блокирате командната зала, но няма да успеете да поемете управлението.

Лицето на Лемак пребледня.

— Започни спиране, идиот!

— И така, говорех за исканията си…

— Слушам те — адмиралът се предаде моментално.

— Кей и Томи в командната зала. В изправна тежка броня „Серафим“. Давам ви десет минути, адмирале. В противен случай…

— Всичко ще бъде изпълнено — в погледа на Лемак не беше останало нищо, освен омраза. — Копаеш си гроба.

— Не се опитвайте да ме плашите, адмирале. Вие трябва да се страхувате. Ще уговорим процедурата, когато Кей и Томи вече са в асансьора.