Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (55)

5

Първият разпит беше фиктивен. Следователят старателно се опитваше да изглежда равнодушен, Кей и Томи се придържаха към същото поведение. Стандартните въпроси за произхода и умерено честни отговори. Кей Дач от Втората планета на Шедар, Томи Арано от Каилис, защо не? По-обстоятелствените въпроси относно „престъплението против човечеството“ — подробен разказ за въвличането на Ванда Каховски в покушението над императора с мотив лична омраза, шантажа и заплахите по адрес на Рашел Хейни…

Времето на истината щеше да настъпи по-късно — Кей разбираше това. Натъпкан с наркотици и подложен на трета степен, той щеше да разкаже всичко. Щеше да издаде Сейкър и да опише пътя до Граал. Щеше да говори за Бога и за съдбата, за това, което Къртис се канеше да даде на човечеството… Щеше да говори истината, но нямаше да му повярват.

Първият разпит служеше само с една цел — да покаже, че лъжат и да аргументира използването на изтезания. Кей можеше да каже, че теранската луна е направена от зелено сирене или да декламира таблицата за умножение — все едно, щяха да бъдат намерени основания.

Изведоха ги под конвой от стаята на честно заработилия хляба си следовател. Съдейки по далечното бучене на генераторите, корабът вече беше направил скок и то едва ли към Таури — императорът сигурно продължаваше Преклонението и следващото посещение щеше да е на Горра. Ирония на съдбата — караха ги на мястото, откъдето бяха успели да избягат.

— Ще ни хранят ли? — осведоми се Кей по пътя. Конвоиращите не отговориха — това не влизаше в задълженията им. Лемак беше отделил истински професионалисти за задачата.

Впрочем, не ги оставиха без храна. Когато часовникът на стената показваше седем вечерта корабно време, малкият люк в стената на килията изплю две опаковани в пластмаса порции.

— Наяж се хубаво — бе съветът на Дач към Томи. — Утре няма да имаш апетит.

Срещайки неразбиращия поглед, той поясни:

— Чака ни нощен разпит. Вече по-сериозен. Така че събирай сили, добър апетит.

 

 

Артур Къртис стоеше пред началника на затворническия блок. Неговото лице му изглеждаше познато, но Артур така и не си спомни откъде. Възрастният майор от Службата за безопасност на флота чувстваше същото, но така и не успя да свърже момчето — някогашен затворник в орбиталната база на Догар, — с младия капитан, пратеник с особени пълномощия на императора.

— Ето го разрешението на Лемак. Какво друго ви трябва?

— Затворниците са крайно опасни, капитане. Мога да ви дам охрана.

— Собственият ми телохранител е напълно достатъчен.

Майорът погледна косо механистката — тя изглеждаше впечатляващо, колкото и опасен да бе Дач.

— Добре. Постоянно се води наблюдение, в случай на необходимост ще ви се притекат на помощ.

Когато Артур, придружен от телохранителката си, влезе в килията, майорът вече седеше пред екрана. Трябваше му секунда, за да оцени реакцията на затворниците и малко повече, за да се абстрахира от разликата в дрехите и да сравни лицата на Артур и Томи.

— По дяволите… та те са близнаци!

Крайно доволен от своята наблюдателност, той впи поглед в екрана.

 

 

Кей Дач гледаше Артур.

Четири години са страшно дълъг срок за един тийнейджър. Къртис-младши се беше променил не в добра посока.

Може би той продължаваше да е по-силен физически от Томи. И носеше униформата на имперски капитан с елегантност, достъпна за малцина.

Но Кей гледаше Артур в очите.

В страха и болката, които лежаха съвсем наблизо — под злобната гордост на наследника на империята „аТан“.

— Какво са направили с теб, Артур? — прошепна той, изправяйки се.

Движение, едва доловим поглед — и жената-механистка застана между тях.

— Не мърдай, Кей — студено го предупреди тя.

Едва ли нещо друго можеше да изненада толкова Дач. Светът отдавна бе престанал да бъде комплект от готови истини за момчето, родено да върши тихата работа на гениален преводач.

Мухаммади в ролята на телохранител на Артур — в неговата роля! — невъзможно бе да си го представи.

— Артур! — гласът на Томи го извади от краткия шок. Юношата скочи срещу Къртис-младши и, също като Кей, бе спрян от предупреждаващото движение на механистката.

— Дръпни се, Маржан — каза Артур, гледайки към Кей. — Твоята загриженост понякога е прекалено натрапчива.

Механистката отстъпи крачка встрани.

— Арти!

Къртис-младши вдигна бързо очи — нещо до болка познато.

— Наред ли е всичко с теб?

— Да… сър Кей. Което не може да се каже за теб. Здрасти.

— Случи се лоша година. Здрасти.

Томи подаде ръка на Артур. Къртис-младши я стисна, усмихвайки се на своя двойник, опознал света в бедняшките квартали на Каилис.

— Императорът ме помоли да ви открия, Кей.

— Разбрах — бавно каза Дач. — За да ни прехванат, е трябвало да знаят курса ни… и да ме познават.

— Така се случи.

— Няма нужда да се оправдаваш, Арти. Все пак се радвам да те видя.

Мухаммади се помръдна, за миг губейки сходството си с оживяла статуя.

— Страхувам се, че това няма да продължи дълго, Кей.

— Стори ми се, че императорът искаше да види хората, опитали се да го убият.

— Да, и не него така му се струва.

— Шегал?

Артур кимна.

— Той доста прилича на баща ти — каза Дач. Артур го погледна смаяно. — Също е фаворит на съдбата. Любимец на Бога. Наистина, в друга плоскост.

— Никога не съм те чувала да ласкаеш враговете си — неочаквано се обади Мухаммади. — Изглежда Дач е започнал да се бои от смъртта?

— Да беше разпуснал охраната си — произнесе Кей с нотка на гнусливост. — Разбра ли ме, Арти?

— Мисля, че да.

— Дай ми го — рязко каза механистката. — Дай ми го, когато моментът настъпи.

— Да не искаш да ти откъсна второто ухо? — поинтересува се Кей.

Маржан се обърна рязко към него. Артур бързо застана на пътя й, прикривайки Дач. Каза й студено:

— Самозабравяш се.

Механистката спря. Артур отново се обърна към Дач:

— Не мога да остана дълго тук. Говори.

— Два бластера и тежка силова броня.

Артур му отговори с усмивка:

— И ти мислиш, че това ще е достатъчно?

— Свикнал съм да се задоволявам с малко.

— Ще ти донесат вино. Това също е нещо приятно.

Кей кимна:

— Тогава ми отговори на един въпрос, Арти. Как живя през тези години?

— Нормално.

— Какво се е случило с теб, момче?

Къртис-младши се обърна към Дач. Огледа го изучаващо за няколко кратки секунди. Навярно тези мигове му казаха нещо много важно.

— Видях небето, Кей.

Мухаммади сложи ръка на рамото му:

— Време е да си ходим.

— На мен също ми се иска това, Арти — каза Кей, без да обръща внимание на механистката.

— Радвай се, че не дойде, Кей… — Маржан почти буташе Артур, но той продължаваше да говори. — Провървя ти, Кей! Провървя ти! Сбогом, Томи!

Стената се разтвори и затвори, оставяйки двамата отново сами.

— Кучка — прошепна Кей. — Сребърна кучка… Какъв идиот съм…

— Какво е станало с него, Кей? — Наложи се Томи да се развика, докато Дач реагира.

— Той е видял небето, Томи.

— Не разбирам!

— Артур е минал през вратата заедно с баща си. Но защо решихме, че и той ще види същото?!

— Какво е видял, Дач? — попита Томи след кратка пауза.

— Страх ме е да си го помисля.