Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (29)

9

Снегът ги биеше в лицето, капсулата бе покрита с дебела ледена кора. Небето, затулено от непрекъснато движещите се облаци, едва пропускаше мъждивата слънчева светлина. Под виолетовото сияние на климатизиращото поле Дач къртеше леда с дръжката на пистолета, опитвайки се да освободи люка.

— Няма да излетим — каза Томи. — Никога няма да излетим.

С рязко движение Кей отвори люка. Промъкна се в пилотското кресло. Томи продължаваше да стои отвън, затънал до колене в снега и зиморничаво обгърнал раменете си с ръце.

— По-бързо! — изрече Кей, активирайки пулта. Снежинките падаха върху оживяващите екрани и се топяха. Томи непохватно седна до него и започна да се занимава със заключалката на люка.

В задната част на капсулата неохотно забуча двигателят. Към виолетовата светлина се добави оранжевият пламък на плазмата.

— Херметизация? — попита Кей.

— В нормата.

— Стегни си колана.

— Пак ли си в лошо настроение?

— Не само аз.

Капсулата се разлюля и с хрущене се изтръгна от ледената кора. На пулта заблещука червена светлинка.

— Изгубихме дясната опора — вяло отбеляза Томи.

Двигателят набра мощност и капсулата се издигна. Забиха се в оловносивия водовъртеж на облаците. Височина три километра. Ако Ванда не грешеше, още не ги виждаха.

— Пусни радиото — нареди Кей. Томи послушно посегна към пулта.

Рев на тълпа. Гласът на Грей:

— …Не за първи път съучастници на чуждите раси и врагове на живота се опитват да обезглавят Империята…

— Давай по-нататък — каза Дач. Облаците се разпръснаха, откривайки виолетовия купол.

— …Нашият кореспондент, неподражаемият Олег Синицин, с пряко включване…

Избухнаха смущения.

— Говорителят на императора току-що направи изявление за гражданите на Империята. Да, момчета, отдавна не сме слушали нещо подобно. Сега странното поведение на императора по време на приема става обяснимо…

— Превърти нататък. Знаем всичко, което ще каже.

Отново токов удар. Преливащите се трели на кодиран канал за свръзка — полицейски или военен. Смущения…

Зад планини далечни, древни планини,

реката като бич

степта разсича…

Чашкодрян във огъня, а също и жълтуга.

Стоя над пропастта…

О, богове, тъй стръмен е брегът.

— Остави тук — неочаквано каза Кей. — Това е Микеле-Микеле, остави го… Не искам да слушам призиви да се предадем.

Отскубнаха се към небето. Под тях виолетовият купол на компенсатора светеше с преливащи се цветове.

— Изтребителите са на радара — каза Томи. — Виждаш ли?

— Важното е, че те още не ни виждат.

Във небето като мъртва свастика увиснал е орел,

леден вятър под крилата му крещи.

Не мога да го видя, но знам — надолу гледа,

към цветето студено на лагерния огън.

Стаил се е светът — като вълк във храсталака,

почувствал е това, което знам от пролетта:

наближава времето на огъня във небесата,

наближава изгревът на черната луна.

Небето потъмняваше, появиха се искриците на звездите. Една от точките на радара започна да се движи. Бяха ги забелязали.

— Сега вече ще разберем трябваме ли му на императора живи — обади се Кей. — Приготви се, включвам гравитационния двигател.

— Така или иначе няма да се доберем до кораба!

— Корабът вече се приближава, изпратих команда. Но не е задължително да изпреварваме изтребителя.

— Освен това корабът… отива към планетата… — отбеляза Томи, гледайки екрана.

— Важното е, че не идва към нас. — Дач потупа Томи по рамото. — По-спокойно. Ситуацията не е толкова безнадеждна, колкото ти се струва. Повярвай ми.

Някога бях млад — също като теб.

На слънцето по пътя крачех — като теб.

Бях светлина и същност — като теб.

Бях част от потока — като теб!

 

Но откакто тя ми даде да прогледна,

се промъкна леден вихър във съня ми.

И все по-често аз сънувам огъня и пропастта,

и танца под лъчите на черната луна.

Вече не им трябваше радар, за да видят „Синята птица“. Двайсетметровата призма на космическия изтребител се беше приближила достатъчно, за да я забележат с невъоръжено око. Летеше съвсем близо, на петдесетина метра — една от най-добрите бойни машини на Империята. Томи усети как го пробожда чувство за беззащитност. Сега разбираше какво са изпитвали изтръгнатите от хиперпространството алкарисиани при неотдавнашната им среща. Обърна се към Кей, но той изглеждаше абсолютно спокоен.

— Сега ще ни ударят…

Дач поклати глава:

— Нашата барака не може просто да бъде повредена. Тя ще се разпадне дори от най-слабия удар. А пилотът явно има заповед да ни хване живи. Ще дочака да се скачим с кораба и ще разруши агрегатните му отсеци. После ще дойде бот с абордажна група.

Кей помълча малко и добави:

— Или поне те така си го представят.

Боже мой, не е ропот това — кой може да роптае?

Не може шепа пръст да се сравни със теб…

Аз искам просто страшно, нечуто да ти кажа:

друг път не си ми дал, друг път не съм приел…

 

И нямам в този свят какво да губя вече,

освен смътното чувство за безкрайна вина.

И затова съм тук — да пея и танцувам

под изгряващото зарево на черната луна.

Кей започна да припява, съвсем тихичко, отново имитирайки гласа на певеца с прецизност, каквато можеха да му дадат само способностите му на супер:

Гърдите си разпорих със елмазен сърп,

и със безсрамен смях и викове подложих

оголеното си сърце, неспряло да тупти,

под черните, невидими, смразяващи лъчи.

Нали аз нямам в този свят какво да губя вече,

освен смътното чувство за безкрайна вина.

Остана ми едно — да пея и танцувам

в света обхваналите пламъци на черната луна…

Корабът наистина се приближаваше. Но изтребителят продължаваше да е до тях, неуязвим, защитен от силовите щитове.

— Изгревът на черната луна — тихо каза Кей. — Време е.

И Томи разбра — миг преди отварянето на бойната надстройка на кораба и задействането на колапсарния генератор.

Дач очевидно очакваше този момент. Капсулата зави с такава скорост, сякаш простичката й електроника разбираше колко опасно е случващото се. За част от секундата „Синята птица“ запази формата си, после се сви като продупчен балон. Последва краткото избухване на вторичното излъчване и това бе всичко.

— Наредих на кораба да не допуска до себе си никого освен нас — каза Кей. Капсулата зави, готвейки се за скачване. — Електрониката му е удобна, без никакви ограничения.

— Ще ни осъдят на многократна смърт — каза Томи. Подсмръкна — завоят на капсулата беше прекалено рязък и от носа му бе потекла кръв.

— Да не ни е за пръв път?