Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (62)

2

Звездите бяха навсякъде. Блещукащата прах на ядрото на Галактиката, мътните савани на мъглявините, шарките на съзвездия, на които никой никога не бе давал име, тъй като тази точка на Вселената никога не бе имало никой.

Томи и Кей продължаваха да се държат за ръце — уместна предпазливост, като се имаше предвид, че „Серафим“ не бе комплектован с реактивен двигател.

— На какво се надяваше той, Томи?

— Откъде да знам?

— Вашето мислене е сходно, ти успешно разгадаваше постъпките му.

— Преди беше така, Кей. Но аз не съм виждал Бога.

Кислородните ресурси на бронята трябваше да стигнат за пет часа. При Тони, вероятно, малко по-дълго. Кей се притесняваше повече да не би да настъпи прегряване — бронята едва ли можеше да се охлажда ефективно във вакуума.

— Кей, предавателите ни на хипервълни ли работят?

— Не на радиовълни, естествено.

— Ако ги включим на пълна мощност?

Кей обмисля цяла минута въпроса.

— Добра апаратура на разстояние една-две светлинни години би уловила сигнала.

— Тогава какво се чудим?

— Томи, дори някой идиот да реши да ни спасява, ще му трябва време да определи координатите ни, да подготви кораба си, а после — две-три денонощия за полета. Но аз се съмнявам, че в диаметър две светлинни години от нас има хора.

— Но Артур се надяваше на нещо.

— Всеки може да сгреши.

— Дач, ние излязохме невредими от хипера.

Кей се предаде:

— Изведи пулта за управление върху лицевата преграда. После избери работа с предавателя.

Томи бавно вдигна ръка, внимателно докосвайки външната страна на лицевата преграда. Създателите на тежката броня така и не бяха успели да постигнат лесно управление.

— Готово.

— Там трябва да има символ с молба за помощ — протегната нагоре длан. Активирай го — и това е всичко.

— Нищо не чувам!

— Сигналът е на друга честота. Ако има някой наблизо, вече те е чул.

Сейкър навярно веднага би могла да определи шансовете за спасение — нищожно малки. Кей не искаше да пресмята. Последните часове на живота му се оказаха далеч не най-лошите възможни. Без болка и позор, и дори не в самота. А Томи щеше да остане жив — нали имаше аТан. Вероятно вече не се нуждаеше и от опеката на Дач. Ако му провървеше, момчето щеше да се скрие сред жителите на планетата, на която се съживи.

— Кей, ако стане така, че не ни спасят…

— Слушам те.

— Ще се постарая да направя всичко вместо теб.

Безполезно беше да спори.

— Добре. Само че се опитай да намериш Артур.

— Ще го намеря.

Той плуваше сред звездите — телохранителят категория „С“, нереализиралият се лингвист, лейтенантът, който беше „Шарката“. Животът си отиваше — с всяко вдишване, с всяка калория топлина, която бронята не успяваше да отклони. Щеше да се задуши от въздуха, отровен от топлината на собственото му тяло. Във филиалите на „аТан“ щяха да изтрият матрицата на съзнанието му. И стоте килограма плът, заедно със стоте килограма броня, щяха да се превърнат в прах между сияещите звезди.

Имаше ли нещо там, в тъмнината, в която толкова често се бе гмуркал, което да направи така, че той да се пробуди върху студената маса на репликатора? Кей се надяваше, че не. Той беше виновен по всички закони — и измислените от Империята, и установените от него за самия себе си.

Боговете не се подиграват с хората — те просто не ги забелязват. Можеш колкото си искаш да спориш със съдбата, да отхвърляш законите, да презираш мирозданието. Но рано или късно всичко завършва по този начин — безкрайна пустота, студена завивка, лъч в тила. Той беше тръгнал към Бога, за да му зададе един-единствен въпрос — защо? Защо е необходимо да се сътвори свят, където доброто и злото са неразделни, където не можеш да преживееш ден, без да причиниш нова болка? Защо е необходим подарък като „Линията на бляновете“, който щеше да създаде милиарди още по-страшни светове? И къде е тогава справедливостта, щом всеки може да застане на върха на пирамидата, да стане вечен император на собствените си сънища — безмилостен и неуязвим, подобно на Грей, който някога е бил обикновен офицер на ендориански миноносец.

Може и да не се страхуваш от гнева на Бога. Но няма как да не се изплашиш от тишината.

Не стана ясно на кого прошепна следващите си думи Кей — дали на самия себе си, на Томи или на безкрайната тишина наоколо:

— Ако не заслужавам да получа отговора, то и ти не заслужаваш въпросите ми. В какво може да е виновен човек, щом всичко е позволено…

Светът се въртеше около тях, без да благоволи да обяснява или да обвинява. Светът, създаден от мечтите на Шегал, който страшно обичаше приключенията.

— Но ако все пак има нещо… там… аз все пак ще задам въпросите си — произнесе Кей беззвучно.

Избухване. Съвсем наблизо — на стотина метра от тях. Преливане на цветове, породено от разкъсващото се пространство. Отблясък на сивото нищо, през което корабът проникваше в Космоса.

Вцепенен, Дач наблюдаваше как малката яхта се обръща към тях.