Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (16)

6

— Ще вземете ли чадър? — попита Рашел.

— Обичам дъжда.

Отразяващото поле сияеше над главата на девойката като смътен блещукащ ореол. Във вечерния полумрак светлината му изглеждаше тайнствена и съблазнителна. Кей хвана Рашел за ръката и почувства как пръстите й потрепнаха. Няколко минути вървяха мълчаливо. Разкаляната почва жвакаше под краката им.

— Кей, а вие… ти нали не излъга Хенриета?

— Ванда. Казва се Ванда Каховски… „Кървавата Ванда“. Не излъгах.

— А защо си е сменила името?

— Порови се в архивите, ще разбереш. Сигурно ти е разказвала много за мен?

— Ами… това-онова…

Рашел се подхлъзна, Кей я задържа с лекота.

— Ясно. И за категория „С“ ли?

— Пет минути преди да пристигнете.

Дач се засмя:

— Наистина ще живея дълго.

— Ние… често си говорим за вас…

Кей спря и хвана момичето за раменете. Погледна я в очите — нежно и тъжно:

— Изглежда е било глупаво от моя страна да ти се усмихвам преди четири години.

Рашел бързо поклати глава. Диадемата върху главата й тънко пееше, разширявайки полето на чадъра в опит да скрие и двамата от дъжда.

— Момиче, откажи се от любовта си към мен, става ли?

— Защо? — рязко попита Рашел.

— Отношението ми към теб е прекрасно. Но не е точно такова, каквото ти е необходимо.

— Това… — Рашел се поколеба — заради Томи ли е? Любовници ли сте?

— О, Боже! Гледай само да не изтърсиш нещо такова пред него. Четири години се мъкнем заедно и това е всеобщо мнение. Томи и без това си има комплекс… Не е вярно, разбира се. Аз съм стандартно ориентиран, а момчето според мен изобщо не се интересува от секс. Той си пада по глупавите игрички, виртуалната реалност.

— Тогава защо?

— Раш, предпочитам да обичам човечеството като цяло.

— Така е по-удобно…

— Умница — нежно каза Кей. — Значително по-удобно. Особено когато тези, които обичаш, ти забият нож в гърба стотина пъти. Честно казано, тогава това става единственият изход.

— Аз…

— Никога не би ме предала? Естествено. Сегашната ти — не. Но ще дойде утрешният ден. Живял съм достатъчно, за да разбера — винаги настъпва следващ ден. Понякога ти се иска да не доживееш до него… и от време на време успяваш. Но утрешният ден така или иначе идва.

— Ама защо сте толкова глупав! Казвам ви, че аз… имам много хубаво отношение към вас. А вие ми говорите за своите разочарования!

Рашел се извърна.

— Извинявай. — Дач се почеса по челото. — Права си. И ми говори на „ти“.

— Добре…

— Раш, просто ми се стори, че ти си малко влюбена в мен. И реших веднага да те предпазя от това.

— Благодаря!

— Мир?

Момичето мълчеше.

— Когато се влюбя в теб, незабавно ще научиш за това — сериозно предложи Кей.

— Когато те разлюбя, ти също ще го усетиш — Рашел погледна Дач. — А ще рискуваш ли да ме целунеш?

Дори Кей да бе изненадан от неочакваната й атака, лицето му остана безизразно. Той се наведе към момичето, силовото поле се плъзна по косите му и се изключи.

Устните й бяха неочаквано опитни, умели — и изведнъж Дач бе жегнат от странно и безсмислено огорчение. Сякаш неочакваното влюбване на Рашел беше правилно. Сякаш на света съществуваше вярност и той, чийто живот беше изпълнен със случайни авантюри, беше в правото си да претендира за тази вярност.

— Тръгваме ли? — Рашел се отдръпна.

— Да вървим — той отново я хвана за ръката. Млад мъж, разхождащ се във вечерната градина с тийнейджърка. Стига моралът на Таури да не се бе променил драстично за последните двайсет години, той не правеше нищо подсъдно.

Впрочем, строго погледнато, му беше все тая.

Дач забелязваше останалата част от пътя с някаква частица от съзнанието си. Беше прекалено уморен, за да поддържа нормален разговор. Добре поне, че и Рашел мълчеше. Когато дърветата свършиха и двамата излязоха на огромна, обрасла с висока трева поляна, по-скоро даже малко поле, в центъра на което имаше къща, момичето се спря.

— Пристигнахме. Кей, искаш ли чай?

Той поклати глава.

— Ето го моят прозорец, на втория етаж. Ще ти махна с ръка. Ще изчакаш ли?

— Ще изчакам.

— Искаш ли да вземеш флаер?

— Защо? Ще се поразходя.

Рашел пусна ръката му и отстъпи към къщата:

— Утре ще дойда.

— Ако Ванда реши, че съм я излъгал, ще намериш два пресни гроба.

Момичето се засмя.

— Сериозно — каза Кей. — Твоята съседка, бабата, е способна и на още по-лоши неща.

— До утре, Кей.

— До утре, Раш.