Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (56)

6

Охраната се смени, но зад стъклените стени на килията продължаваха да дежурят шестима. Не намалиха осветлението, но Кей изобщо не възнамеряваше да спи. Ако Томи го беше попитал защо, той честно би отговорил, че чака обещаното от Артур вино.

Прикрил с ръка очите си, Кей лежеше по гръб на твърдото легло. На горния етаж Томи се въртеше насам-натам. С предположението си за нощен разпит Кей бе прогонил от него всякакъв сън… напълно преднамерено.

Артур Къртис, момчето, свикнало да умира, преди четири години преминало през Вратата, зад която го чакал Бог.

Хиляда безкрайни дни, разделени на дълги часове и минути, Артур Къртис държал за ръка смъртта.

Свръхсилата не е добра или зла. Тя вмества в себе си всичко. И не е по силите на човек да я обхване, той може да види само капка от безкрайния океан. Капка, отразяваща него самия. Артур Къртис, сродил се със смъртта и болката, предан на самия себе си, роден, за да сбъдва чужди мечти, погледнал в очите на Бога. Артур Къртис видял небето.

И небето пречупило Артур. В него нямало нищо, освен болка и страх.

Кей застена, напрягайки тялото си в безсилна ярост. Беше отвикнал да се страхува толкова отдавна, колкото отдавна бе отвикнал и да губи. Готов бе да се бие поотделно с всеки един от членовете на екипажа на крайцера — от бронираните конвоиращи до Мухаммади, която самата бе броня. Готов беше и да умре, макар че предпочиташе победата.

Но не му оставиха нито право на двубой, нито право на смърт. Всичко, на което можеше да се надява, вече не зависеше от него. Цялата тази нощ бе предопределена преди четири години, когато водеше Артур към Граал.

Последният му шанс бяха онези кратки дни, в които — искаше му се да вярва — Артур Къртис бе видял още нещо, освен болка и страх.

Последният му шанс беше фактът, че е по-силен от Бога.

Кей Дач лежеше под прицела на невидимите детектори и под погледите на въоръжената охрана, лежеше, прикрил очи с ръка и чакаше обещаното от Артур Къртис вино.

Малкото човешки тъкани, които все още оставаха в тялото на Мухаммади, се нуждаеха от сън. Тя потисна умората си с лека електронна стимулация. Очертаваше се интересна нощ — срещата с Кей и странният юноша-двойник явно бяха разтърсили Артур.

Изтегната на кревата, тя наблюдаваше как Къртис-младши сипва вино в чашите.

— Да не би случайно това да е онази бутилка, която беше обещана на Кей?

— Същата. Но няма да му трябва.

Маржан ласкаво се усмихна. Днес възнамеряваше да бъде почти нежна. Артур трябваше да й разкаже много — и да й подари живота на бившия си телохранител.

— Съблечи се — каза тя.

Артур седна на кревата, сякаш не я бе чул. Подаде й чашата.

— Искам днес и ти да усещаш — изрече той пресипнало.

Краткото колебание едва ли беше забележимо за обикновен човек. Потокът импулси премина по електронните вериги и под кожата на корема се разнесе отчетливо щракане.

— Регулирай ме сам.

Артур прекара ръка по тялото й. Кожата се разтвори, откривайки сива титанова сплав. После тя също се разтвори. Под дланта на Артур лежеше пулта за пряк сензорен контрол.

— Това ще бъде безумна нощ — каза той. Докосна имплантирания в мускулите пулт, възвръщайки на механистката възможността да усеща болка.

— Благодаря за виното — изрече Маржан, поднасяйки чашата към устните си.

— Всичкото е за теб.

Много прецизно и бързо Артур обърна чашата си върху сензорния пулт.

Мршанските вина винаги са се славили с голямото си съдържание на желязо. По-добър проводник от него би бил само живакът.

Маржан Мухаммади изпищя, извивайки се в конвулсии, породени от общата болка на плът и метал. Сервомоторите изреваха и ръцете й отблъснаха Артур, но това не беше целенасочен удар. Отхвърлен встрани, юношата застина, гледайки гърчещото се тяло.

— Пикльо… — изхриптя механистката и застина.

Артур се изправи. Индикаторите в отворения панел пулсираха — Маржан все още бе жива. Предпазителите бяха сработили, прекъсвайки връзката между мозъка и обезумелите рецептори.

Не му достигна кураж да доубие механистката.

Каютата на Артур беше като на висшите офицери — длъжността посланик на императора значеше много. Той отвори панела на стената, зад който бе застинала груба силова броня. Изключването на сигналните вериги му отне няколко минути — защо да разстройва дежурните преди да му дойде времето? Значително по-лесно успя да облече бронята. Този модел имаше вграден в десния ръкав излъчвател „Буря“, така че не се налагаше да взима други оръжия.

Съпроводен от тихото бучене на моторите, Артур се приближи до безпомощната механистка. Наблюдава я секунда през прозрачната преграда на шлема.

— Няма нужда да идваш с мен — посъветва я той. — Уволнена си.

Преди да излезе в коридора на спящия миноносец, Артур допи остатъка от виното в бутилката.