Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (34)

4

Единственият охранител, когото Кей позна, бе Андрей. Киборгът се беше трансформирал значително за изминалите години — манипулаторите бяха станали по-големи, губейки всякакво сходство с човешките ръце. Навярно в тях бе вградено оръжие, защото Андрей не носеше нищо със себе си. Тримата останали бяха хора. По нещо напомняха за двамата бойци-близнаци и у Кей се появиха лоши предчувствия за по-нататъшната им съдба. Вероятно Лика наистина възнамеряваше да запази срещата в тайна.

— Здравей, партньоре — каза Дач на Андрей.

— Здрасти. Сваляйте скафандрите. Старайте се да не правите резки движения.

— Надявам се, че ще ги отличиш от агресията.

— Аз ще ги отлича. Те — едва ли.

Киборгът не се опитваше да бъде учтив към колегите си.

Шлюзът беше доста широк и охранителите се държаха на разстояние. Кей помогна на Томи да съблече скафандъра, тъй като момчето нямаше голям опит в тази дейност, после свали и своя. Двамата останаха по леки спортни облекла и Кей съобщи:

— Всичкото ни оръжие е в контейнера. Можете да не сте толкова усърдни с огледа.

Андрей пристъпи напред. Прокара длан покрай тялото на Дач и кимна. Приближи се към Томи:

— Дай го. Много бавно.

Кей със смайване видя как Томи непохватно вади от вътрешния си джоб автоматична писалка.

— Страх те е да не пишем лозунги по стените? — попита язвително.

Андрей погледна равнодушно към Кей. Протегна манипулатора със здраво стиснатата писалка. Нещо изщрака. Струя плазма се плисна върху металната стена и лениво се стече по нея. Върху стената остана да свети яркочервено петно.

— Да.

— Ванда ми я подари… за всеки случай — извръщайки поглед, каза Томи. — Съвсем я бях забравил…

— Подобна разсеяност често струва живота на някого — съобщи киборгът. — Вървете след мен.

В коридора, започващ от шлюза, ги посрещнаха две фигури в скафандри с двигатели на гърба. Огледалните херметични шлемове не позволяваха да се разгледат лицата им.

— Кой е капитанът? — попита единият от тях, след като леко повдигна стъклото.

— Аз.

— Корабният компютър има ли самоличност?

— Не.

— Някакви изненади?

— Всички пароли са махнати — уморено каза Кей.

— Надявам се.

Поведоха ги по-нататък. Андрей вървеше най-отпред, което едва ли му пречеше да контролира пленниците. Бойците топуркаха отзад.

— Лика тук ли е?

— Майката на фамилията ще ви приеме.

— Много мило. Ти нормално ли се прибра тогава? От Урса?

— Благодаря. Нормално.

Два завоя. Асансьор. Още един къс коридор. Асансьор. Корабът беше голям — явно преправен военен миноносец, вероятно със запазена голяма част от оръжията.

Майката на фамилията ги чакаше в помещението, което някога е било офицерски бар. Той почти не беше преправян, само репродукциите на картините по стените бяха заменени с оригинални произведения, които биха накарали всеки истински ценител да се разтрепери, а скромният набор от разрешени във флота напитки се бе разширил до асортимента на най-добрите ресторанти. Лампите върху масичките светеха с половин мощност, но дългата бяла рокля на Лика блещукаше със собствена светлина. По-рано Кей не беше забелязвал Лика да се увлича по кичозни дрехи.

— Здравей, сестричке — каза той.

— Видя ли днешните новини?

Дач поклати глава.

— Главата ти струва дванайсет аТана, заплатени от Империята. И амнистия за всеки престъпник, който те хване.

Кей подсвирна:

— А защо точно дванайсет? От какъв зор?

— Ти по-добре знаеш. Нали сега си най-големият специалист по психиката на императора.

— Не съм аз този, който програмира агента. Може ли да седна?

— Сядайте. Андрей, за охрана си достатъчен и само ти.

Киборгът кимна на бойците и те бързо излязоха.

— Ще разрешиш ли да си сипем нещо? — попита Кей.

— Разрешавам. За мен чаша сухо вино.

Без да бърза, Дач избра бутилка вино, произведено на Тера, придирчиво огледа колекцията от чаши и се спря на най-обикновените. Напълни ги.

— За нашата среща?

— Защо не?

Виното в чашите едва забележимо се поклащаше.

— Накъде пътува корабът?

— Към границите на системата. Нали не си забравил нищо на коритото си?

— Не.

— Това е добре. Ще го пуснат в хиперпространството и ще пътува там до края на времето.

Отпиха. Томи пресуши чашата си на екс, сякаш бе водка. И Кей, и Лика се намръщиха.

— Чудно вино. — Кей наля на Томи още една чаша. — Отпусни се. Но се постарай да усетиш аромата. Андрей, ти няма ли да си сипеш?

Киборгът направи гримаса, наподобяваща усмивка:

— Не пия по време на работа.

Дач отново се обърна към Сейкър:

— Имам да ти разказвам много неща.

— Обещал си ми го много отдавна.

Кей кимна, приемайки упрека:

— Преди четири години ме убиха… Томи ме уби. И аТанът ми не беше платен.

Майката на фамилията повдигна вежди.

— Съживи ме Къртис Ван Къртис в резиденцията си на Тера. Трябваше му професионалист, който да придружи сина му Артур до планетата Граал… Лика, защо не включиш детектор на истината? За да нямаш никакви съмнения. Историята ще бъде доста странна.

— Тя вече е максимално странна. Не ми трябват детектори, Кей. Усещам, когато ме лъжат.

— Добре. Напуснахме Тера чрез аТан, под чужда самоличност. Артур беше на шестнайсет реални и на дванайсет биологични години. Беше минавал през аТан. Според версията на Къртис — веднъж. В действителност — седемдесет и три пъти.

— Господи… — тихо каза Лика.

— Томи е страничен ефект от един от опитите на Артур да се добере до Граал. Изтрили са му цялата памет… е, добре, продължавам наред. Първо попаднахме на планетата Инцедиос…