Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (47)

7

Те се появяваха в пространството един след друг. Първо изтребителите — рояк стоманени оси, които се пръснаха в различни посоки, за да освободят място за по-големите кораби.

После от хиперпространството започнаха да излизат крайцерите. На интервали от половин минута гигантските кораби, проникваха в пространството на Мршан.

— Връзка с щаба на мршанците — каза Лемак. Помълча секунда и продължи с официален тон: — Догарската групировка на флота на Империята прави визита на добра воля в Мршанските територии. Корабите ще бъдат оставени на границата на системата. Молим за разрешение миноносеца-флагман да премине на планетарна орбита. Тежкото въоръжение ще бъде дезактивирано, силовите щитове ще бъдат свалени. Командващ на групировката… — той се запъна едва забележимо — адмирал Лемак. Край на предаването.

Девойката на пулта пред компютъра за свръзка кимна.

— Остава ни да чакаме отговор — каза Лемак, обръщайки се към Артур. Младежът също кимна.

— Адмирале — адютантът, чиято мускулеста набита фигура издаваше руския му произход, се приближи към Лемак, — да дезактивираме ли тежкото въоръжение?

— Чухте ли обещанието ми?

— Да, адмирале.

— Изпълнявайте.

Артур учтиво кимна на Лемак и излезе от командната зала след адютанта. Маржан Мухаммади се забави за секунда.

— Надявам се, че мршанците не са злопаметен народ, Карл — каза тя с оттенък на съчувствие.

— Ако не са, тогава ни предстои топло посрещане — Лемак се усмихна, чувствайки благодарност дори за тази нотка на симпатия. Погледна в екрана към Фиернас — хълмистата, влажна и наситена с живот планета, която преди шейсет години бе набраздена от пакетните лазери на неговите крайцери.

Слава на Единната воля, че той така и не даде заповед за бомбардировка, че нито една бомба и нито един контейнер с биотерминатор не паднаха на Фиернас. Само чисто оръжие, само прицелни удари по военни обекти. Максималната хуманност, която можеше да си позволи по отношение на бившите съюзници…

Разбираха ли това мршанците?

— Хей, хей, хей! — Джассан подскочи и Кей неволно се намръщи, представяйки си какво е струвало това на слабия гръбначен стълб на мршанеца, чиято раса бе започнала да ходи изправена толкова късно. — Моят малък приятел ме посети! Той не е забравил стария Джассан!

Облените в светлината на изгряващото слънце хълмове не отговориха. Дори в жилищата на мршанците да имаше външни аудиодатчици, никой не се стремеше да сподели възторга на съседа си.

Дач прегърна Джассан през рамото. Закрещя нещо на мршански. Джассан избухна в ликуващ смях.

Томи ги наблюдаваше и с усилие криеше прозевките си. Беше поспал съвсем малко по време на този сякаш безкраен запой. Но Дач и Джассан като че ли не се нуждаеха от почивка. Изглежда мршанското вино дори и в най-чудовищни дози не водеше до затруднения на двигателните функции.

— Искаш ли да те изпратя? — попита мршанецът, поглеждайки Кей в лицето. — Ще ти подаря своя кораб… хубав кораб е…

— Благодаря ти, приятелю. Имаме си „Скакалец“, а не летим за много далече.

— Ха! Кей подскача из Галактиката от планета на планета! — Джассан се закани на ясното небе и веднага стана сериозен. — Имам хубав кораб.

— Благодаря, не.

— Позволи ми да те изпратя до корабната стълбичка и да ти помахам с ръка, Кей.

— Благодаря. Не. Ти си стар и грохнал, Джассан. Почивай си и ми пожелай успех.

— Както искаш, приятелю, както искаш — мршанецът се прегърби, без да откъсва поглед от небето. — Имаш ли врагове, които да те следват по петите?

— Както винаги.

— Какво пък, убий ги и се изплюй в лицата на семействата им.

Мршанецът се извърна и направи няколко крачки към разтворената пирамида. Затананика си някаква мелодия, дисхармонична за човешкия слух.

Така го запомни Томи — отиващ си без да се обърне и без да се сбогува.

— Нали не ти тежи? — попита Кей.

Томи поклати глава. Торбата с виното беше тежка, но той се чувстваше прекрасно. Организмът му изглежда не вярваше, че си е починал достатъчно, прозевките продължаваха да напират, но тялото му беше пълно с енергия.

— Джассан знае какво му е необходимо на човек на ръба между живота и смъртта — каза Дач, нарамвайки собствената си торба.

— Може би си струваше да вземем кораба?

— „Скакалецът“ ни е достатъчен, Томи. Неговият кораб със сигурност е летяща крепост. А ние бягаме, не се сражаваме.

Закрачиха надолу по хълма към съвсем обикновената пътечка, водеща към кулите на човешкото селище.

— Ако корабът още не е обслужен, ще обядваме на космодрума — каза Кей. — В момента апетитът ми е като на булрати в оплодителния сезон.

Не им се удаде да обядват.