Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (67)

7

Лейтенантът от вътрешната охрана влезе бързо и безшумно. Повикването можеше да се окаже случайно — може би задрямалият император бе докоснал без да иска звънеца за повикване.

— Ела тук — гласът на Грей идваше от дълбокото кресло, разположено до прозореца. Императорът гледаше залеза. Лицето му се стори на лейтенанта доста спокойно… ужасно спокойно.

— Ти си добро момче — тихо изрече Грей. Очите на лейтенанта се присвиха — той прекалено добре разбираше, че в устата на Грей този комплимент можеше да е двусмислен. — Какво е за теб императорът, момче?

— Знаме на Империята. Символ.

— Правилно. Ти ми помогна на Таури. Имаш талант. Знаеш ли, че днес промених завещанието си?

— Да, императоре.

— Неслучайно избрах тези свидетели. „Господарят на живота и смъртта“ Къртис, патриархът, гражданката Сейкър. Те притежават власт и интереси. Длъжни са да изпълнят моята воля. Също и ти. На колко години си, момче?

— На четирийсет и две, императоре.

— Прекрасна кариера. Само че… кажи ми честно — на кого си протеже?

— На никого, императоре.

— Не ме лъжи. Откъде си?

— От Хааран.

Императорът бързо вдигна глава — с такова смайване, каквото рядко бе изпитвал.

— В документите е посочен Инцедиос. Но аз няма да ви лъжа, императоре.

— Как оцеля?

Лейтенантът сви рамене:

— Просто ни провървя. Корабите от джексъновата фондация търсеха оцелели и се натъкнаха на нас.

— Но защо си оцелял?

— Не всички изпълняваха заповедите, императоре. Бях дете и ни държаха в едно училище почти три денонощия. После казаха, че ни пускат вкъщи. Аз излязох… беше нощ. Стори ми се, че чух нещо и се обърнах. Един от онези, които ни казаха да си ходим вкъщи, стоеше отзад с винтовка. Целеше се в мен.

Лейтенантът замълча и Грей кимна — отчасти ободряващо, отчасти подканващо.

— Казах нещо, някаква глупост от рода на „Не бива!“ Разбрах всичко и вече не вярвах в нищо… подмокрих се. Този човек с винтовката… в очите му имаше смърт. Но той все не стреляше и не стреляше. А онзи, който ме водеше, с меко лице и добри очи, ме хвана за рамото и извика: „Застреляй пикльото!“

Лейтенантът отново замълча.

— Все пак те пуснаха? Онзи с винтовката?

— Да. Пусна ме. Но първо стреля в младежа, който ме държеше. Пита ме как се казвам, нареди ми да чакам и тръгна към училището.

— Извинявай, как се казващ?

— Джейк.

— Разказвай нататък, Джейк. Искам да те разбера.

— По-нататък няма нищо интересно, императоре. Все пак избягах, но у дома нямаше никой. Върнах се в училището — нямаше къде другаде да отида. Оказа се, че онзи мъж е застрелял всичките войници. Нареди ни да се държим заедно, да се крием, да се надяваме на спасение, но никога да не казваме откъде сме и как сме оцелели. После си отиде. Не знам как са постъпили останалите, но аз си мълчах. Бих искал да го видя отново… макар и да е глупаво. Просто за да му кажа, че съм мълчал.

— Момче… Джейк… — безсмъртният император сега говореше едва чуто. — Защо не ме уби? Ти си от Хааран… убита от мен.

Лейтенантът погледна императора — отпуснатото му тяло в широкото кресло.

— Исках. Заради това постъпих в СИБ. Не се спирах пред нищо, само и само да вляза в охраната ви.

— Е, и?

— Може да се мрази човек, императоре. Човек, но не и символ. Никога не ви видях щастлив. Вие носите ада в себе си — през целия си живот. Може би това е разплата за Хааран?

— За Хааран, Шедар… за върха. — Императорът с усилие се изправи от креслото. — Ти имаш талант, момче. Браво на теб. Направи последна услуга на своето знаме — измъкни го от двореца. Така, че никой да не забележи — нито приятелите, нито враговете.

Лейтенантът мълчеше.

— Ще можеш, знам. И не се бой, че се измъквам от разплатата, това не е толкова лесно. Помогни ми, Джейк.

— Империята се нуждае от знаме.

— Ще има знаме. Работата не е в цвета на знамето, момче… важното е да го има. Когато другият заеме моето място, разкажи му своята история. Той е длъжен да те разбере. И кажи, че те препоръчвам най-горещо.

— Кой ще повярва на такива думи, императоре?

— Той ще повярва.

Мракът в небето над Граал се разпръсна трикратно. На орбита се появиха крайцер, способен да превърне цялата планета в купчина мъртва сгурия, голям десантен кораб, който би извършил същата операция значително по-деликатно, и новият щабен миноносец.

Вячеслав Шегал, застанал до оперативния екран, кимна на командора на десанта:

— Започнете блокирането на зоната. И помнете — без пресичане на границите.

— Но ако те вече са в зоната?

— Тогава това е само мой проблем.