Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (68)

8

Кей гледаше падащите звезди. Както си е редно, те тръгваха от една и съща точка на нощното небе, и както не е редно, изплитаха шатра от огнени завъртулки над Злата земя, спускайки се синхронно извън нейните граници.

Подпрян на капака на джипа, Кей броеше падащите звезди. Три вълни, по стотина огнени избухвания във всяка… Впрочем Кей знаеше точната цифра и дори би могъл да направи великолепна астрономическа прогноза. Големият десантен кораб можеше да изстреля сто и единайсет бойни капсули едновременно. Именно толкова съдържаше всяка палуба, от общо деветте на кораба.

Той погледна заспалия на свалената седалка на джипа Артур. Под слабата светлина на приборите лицето му изглеждаше мирно, спокойно. После Кей улови погледа на Томи — той не спеше. Юношата внимателно отвори вратата и излезе от джипа.

В небето пламна четвъртата вълна. Томи вдигна поглед. Кей с любопитство чакаше — ще последва ли ненужен въпрос?

— Да събудя ли Арти?

Не, това беше добър въпрос и Кей го обмисли за секунда.

— Няма нужда. Нали виждаш — всички падат по периметъра на Злата земя. Разбират, че не можем да се измъкнем оттук.

— Колко са?

— Деветстотин деветдесет и девет. Блокират ни отвсякъде.

— Но на кораба…

— …Има хиляда капсули. Командирската вероятно е тръгнала първа и не съм я забелязал.

— Това от значение ли е?

Дач отвърна веднага:

— Да. Страхувам се, че да. Злата земя ни прикрива, но нали я имаше и Изабела Кал.

Двамата погледнаха едновременно към Артур и замълчаха. Мъжът и юношата под кипящото от избухванията небе. Кей Дач, тръгнал при Бога, за да му зададе един-единствен въпрос, сложи ръка на рамото на Томи:

— Всичко ще бъде наред, момче. Около нас е Злата земя. Тя е станала такава случайно — само защото Къртис Ван Къртис — твоето друго аз — е бил обзет от страх. Нуждаел се от страж за своето богатство, от непристъпна бариера, скриваща Прага. И бариерата се е появила. Сега тя спасява нас… надявам се.

Небето пламна за последен път.

— А ако нещо се случи — тръгни си.

Томи го погледна в очите — открито, като равен.

— Ти ми даде свободата да решавам, Кей. Няма да ти я върна.

— Свободата не бива да се дава. Аз просто те научих да я виждаш — Кей тихо се засмя. Леко плесна Томи по врата. — Тук, тук е всичко. Злите земи и райските градини, предателството и благородството, смъртта и любовта. Няма нужда да ми доказваш нищо — знам, че всичко е в теб и мен. Така че, ако стане тежко — върви си. За Арти засега решавам аз. Но ти вече имаш правото да избираш сам.

Усмивката на Томи беше горчива.

— Добре. Може би все пак да разбудим Артур и да продължим по-нататък? Ще си помисля над съвета ти.

 

 

Клинч-командорът Шегал усещаше Вратата. Там, зад тясната лента на реката, чезнеше границата между световете.

Там чакаше Бога.

Шегал не изпитваше нито страх, нито вълнение. Всичко това беше изгоряло много отдавна, когато той бе дошъл в този свят през своя Праг и своята Врата.

„Линията на бляновете“ не го беше излъгала — навярно боговете не умеят да лъжат. Всичко изглеждаше така, както би трябвало да бъде, докато Къртис и Кей Дач не застанаха на пътя му.

Вячеслав погледна към сребристата леща на десантната капсула. Беше кацнал в самия център на Злата земя — охраняваната зона на Къртис не можеше да му навреди — на него, твореца на този свят. Десетте тона броня и оръжия, неговата собствена бариера за Кей Дач, бяха в зоната на Прага. Впрочем Шегал не възнамеряваше да използва тежко въоръжение.

Той не се боеше от противника си.

При това Кей му изглеждаше значително по-голям проблем от Къртис. Постъпките на собственика на „аТан“ бяха разбираеми и обясними.

Дач търсеше странното. С всеотдайността на фанатик той се бе опитвал да унищожи императора, сега с не по-малка упоритост се стремеше към Прага. Шегал отдавна не беше имал такива противници и ловът за Дач стана хубаво приключение.

Но с това трябваше да се приключи.

Завинаги.

А после да замъкне палетата на Къртис (и какви са те, в края на краищата — клонинги, близнаци?) на Тера и да избере удобен приемник на Ван Къртис.

Шегал седеше, облегнат с гръб на ниско дърво и гледаше Прага, през който много отдавна беше прекрачил и който никога нямаше да се реши да пристъпи отново.

После се надигна, за да разпали огъня.

 

 

Пътят беше познат, добре познат. Дори джипът заседна на същото разстояние от Прага, както и първия път. Понякога на Кей му се искаше да се обърне, за да се увери, че зад него не крачат две неразличими едно от друго момчета, предишните Артур и Томи.

Още повече му се искаше да погледне напред, за да разбере не ги ли чака някой, по-точно — кой ги чака.

Стигнаха до Прага вечерта. Реката, малката горичка… и пламъкът на лагерен огън.

Кей спря. Почувства как до него застиват Томи и Артур — неговата малка група.

— Това е баща ми — каза Артур.

Дач не му каза, че това би бил най-добрият от възможните варианти. Той докосна дланта му — кратко, успокоително ръкостискане — и тръгна напред.

Вячеслав Шегал се изправи срещу него. Разделени от пламъка на огъня, двамата мъже се гледаха един друг.

— Съвсем не се представи зле — каза Шегал. — Но все пак загуби.

— Защо създаде това? — попита Кей, сякаш не го е чул.

— Вече ти казах, Кей. Ти си глупак. Нашият свят…

Дач стреля, без да изважда пистолета от джоба си.

Зарядите на „Конвоя“ осветиха лицето на Шегал, превръщайки го в пламтяща бяла маска. Клинч-командорът отстъпи, прекарвайки ръка през лицето си. Изрече спокойно:

— Сега е мой ред, нали?

Когато плазменият заряд удари Кей в гърдите, Артур изкрещя и се хвърли напред. Вячеслав го отхвърли с небрежно плясване и пристъпи към проснатия на земята Дач, чиято дреха тлееше.

— Не биваше да го удряш — каза Кей, надигайки се.

Шегал отстъпи. Погледна с любопитство Томи, после и Артур:

— Струва ми се, че някой трябва страшно много да обича външен човек, за да го предпазва Прага. Кой от вас толкова държи на него, момчета?

— И двамата — каза Томи.

— С какво си ги спечелил, Кей? — Шегал не изглеждаше обезкуражен. Той тръгна към Дач, който леко се сви, заемайки отбранителна стойка от пауъркилинга. — Ти си просто човек. Няма да се справиш.

Дач чакаше.

— Не мога да те убия… тук. — Шегал се разсмя. — Но нали има и друг вариант?

Скокът му беше неуловим за погледа. Кей и Шегал се сляха в едно цяло във вихър от удари и отбивания. Двубоят между професионалисти никога не продължава дълго — и този не направи изключение.

Пръв падна Дач — пропуснат удар в главата го зашемети за миг. Шегал се наведе над него, сваляйки от колана си чифт белезници. Няколко щраквания — и той се изправи, вече спокойно.

Кей остана на земята, с приковани за глезените ръце.

— Това е всичко, момче. — Шегал се усмихна. Лицето му беше цялото в кръв, един от пръстите на ръката — счупен и неестествено изкривен, но изглежда това не го смущаваше. — Сега ще полетим към границата на Злата земя и там ще разрешим всички проблеми, нали? Ти и така наговори излишни неща на разпита, обърка императора. Защо трябваше да обвиняваш в божествена същност обикновен оперативен работник?

— Ти си ненормален — прошепна Дач.

— Стига. Това е просто забавление, игра. Целият ви свят не беше нищо повече от фантазия. Много весела и интересна. И когато намерих своя Праг, аз го направих реалност.

Шегал погледна косо изправилия се Артур. Изрече с леден глас:

— Не те съветвам. И двамата сме неуязвими тук, но аз ще ти причиня повече болка.

— Спри, Арти! — извика Дач.

Шегал кимна:

— Така. Слушайте го. Разумът му започна да се връща… Кей, ти се опита да подлудиш императора — всичко около нас било халюцинация, значи. Нима се чувстваш илюзия? Всичко е значително по-просто. Вие сте реални и свободни. Вие съществувате. Но аз исках светът да бъде такъв. И тези, които се издигат над тълпата, са длъжни да играят по моите правила.

— Твоите правила са безумие — просъска Артур.

— Успокои се, момче. На мен ми е нужен един от вас двамата. Но само единият. Помисли над това.

Шегал измъкна от джоба си пластинката на предавателя. Включи го и изрече сухо:

— Дежурният, свържи ме с резиденцията на императора… Какво?

Той стоя минута, притиснал към ухото си издаващата слаби звуци пластинка. Човек с нормален слух не би могъл да го подслуша.

Но Кей Дач беше роден лингвист. Той започна да се кикоти, когато чу за изчезването на императора. После отново — когато долови думата „амнистия“.

Клинч-командорът го ритна в ребрата. Отстъпи леко, крещейки в предавателя:

— Предайте, че Дач е убит! Не ми пука за нарежданията на временния съвет! Само императора…

Шегал млъкна.

Дач престана да се смее, защото реши, че не е чул добре последната фраза. Тя беше безумие, тя беше невъзможна.

Шегал прибра предавателя. Много бавно и внимателно. Приближи се към Кей.

— Е? — попита Дач. — От какво се страхуваш? Този свят е твой. Създаден е от твоята мечта.

Клинч-командорът подхвърли на Артур ключовете от белезниците. Наведе са над Кей, който млъкна.

В очите на Вячеслав можеха да се различат тъгата и обидата на излъгано дете.

— Ще намеря император Грей — прошепна той. — Ще го убедя… ще го принудя да се върне. Не бързай да се радваш.

— Защо не опиташ да ме удариш? — каза Кей.

Шегал не се помръдна.

— Слугата си остава слуга. Нали? Дори и в мечтите си.

Клинч-командорът се обърна и тръгна към капсулата. Кей гледаше след него, докато Артур и Томи му сваляха белезниците. Гледаше и слушаше, докато пламъкът на двигателя се изгуби сред звездите, а бученето му се превърна в тишина.

— Защо си отиде той? — попита Томи.

— Страхувам се, че от чувство за дълг и вярност. — Кей се изправи. — Страхувам се също, че сега ще започнат да ме търсят още по-усилено. — Той намигна на Томи. — Момчета, струва ми се, че вече не е необходимо да вървим по-нататък. Но аз все пак искам да видя Бога.