Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (64)

4

Кей пристигна за първи път по нормалния начин на Граал. Не през стерилната белота на „аТанските“ корпуси, а през космодрума, който вероятно бе от най-ниското равнище по приетата в Империята класификация.

Беше нощ и Мейдж управляваше яхтата по показанията на уредите. Не се справяше зле, макар на Кей от време на време да му се искаше да поеме управлението. Сребристото сияние на пропуснатото през фотоумножителите изображение бе превърнало малкия космодрум в нещо средно между грижливо изработен макет и детска играчка.

Тук нямаше гравитатори за принудително кацане, каквито използваха големите лайнери. Те не биха и могли да се приземят на двете бетонни площадки, с които космодрумът несъмнено се гордееше. Едната от тях сега бе заета от стар контейнеровоз със странното име „Славни дни“. Навярно ставаше въпрос за миналото на ветерана. Другата беше празна, но яхтата бе насочена да кацне на „малката площадка“. Кей подозираше, че тя по съвместителство изпълнява ролята и на местно летище. Яхтата кацна сред флаери и няколко товарни самолета, за които нямаше място в хангарите. Минута след приземяването един от самолетите се засили към пътеката за излитане, минавайки пред самия нос на яхтата. После пилотът направи специална обиколка, за да се полюбуват гостите на чудното местенце.

— Бррр! — раменете на Мейдж потрепнаха. — Момчета, сигурни ли сте, че точно тук имате работа?

— За съжаление. — Кей тръгна към шлюза. Погледна въпросително Кузнецоф, той кимна.

Въздухът беше влажен и чист. За изминалите години на Граал така и не се беше появила повече или по-малко внушителна индустрия. Над космодрума висеше тишина, отдалечаващото се бучене на излетелия самолет само я подчертаваше.

— Прохладно е — каза Мейдж. — Слушай, някъде имам едно старо яке. Ще го вземеш ли?

Кей погледна косо Томи. Попита:

— Ще стане ли на момчето?

— Ще му стане, ще му стане…

Кузнецоф изчезна за секунда, порови се в товарния отсек, ругаейки тихо. Появи се със сиво яке от плътна тъкан и го подаде на Томи. Кей искаше да изкаже съмнение относно старостта на дрехата, но си замълча.

— Благодаря — каза Томи, намъквайки якето. — Ха, дори е стилно…

— Сивото винаги е на мода — потвърди Мейдж, сияещ. — Дач, ако искате, да ви дам малко пари назаем?

— Не бива, Мейдж — Кей се усмихна на банкера. — Така ще се разорите.

— А! — Кузнецоф махна с ръка. — Идеалният курс е такъв спомен, че си струва загубите.

— Приятна почивка. Ще останете ли тук?

— Само за да заредя.

— Всичко хубаво — каза Кей.

Слязоха по късата стълбичка. Започна да пръска дъждец, сякаш направил кратка почивка по време на кацането. Към яхтата се приближаваше кола на сервизната служба. Тукашното обслужване не се отличаваше с особена бързина. Вероятно персоналът беше любопитен кой и по каква причина е попаднал на Граал.

— Ако знаеш какъв вид имаш! — каза Томи, пъхайки ръце в джобовете. — Ха! Кей, в джоба има кредитна карта. Сигурно Мейдж я е забравил…

— Не я е забравил, а я е сложил. Хайде, да вървим.

 

 

— Име?

— Дейвид Копърфийлд.

— С „ф“ или „в“?

— С „ф“.

Белокосият чиновник в протрита униформа старателно въведе името в регистрационния компютър.

— А вашето?

— Оливър Туист — отговори Кей вместо Томи.

— Оливър… — чиновникът смръщи чело. Някакви отдавнашни спомени явно го смутиха. — Извинявайте, мога ли да видя документите ви?

— Не.

— Защо?

— Ние сме привърженици на култа на анонимниците. Вярата ни забранява всякакви фотографии, така че нямаме документи.

Човекът се поколеба.

— Дори имената ни са взети от древни книги. Вероятно сте чели класическите романи на средновековния писател Дикенс?

— А… да.

— Ето откъде са взети имената ни — Копърфийлд и Туист.

Чиновникът кимна успокоен:

— По работа ли сте при нас?

— На екскурзия. Пътешестваме из Галактиката на автостоп.

— Добре дошли на Граал. — Чиновникът натисна някакъв бутон и преградката пред регистрационната стая се отвори. — Надявам се, че тук ще ви хареса.

— Несъмнено.

Преминаха в чакалнята. Тя бе празна, както и следваше да се очаква. Витрините на безмитните магазини леко светеха, демонстрирайки не особено големия си асортимент от стоки, полузабравени в голяма част от Империята. Почти навсякъде зад стъклата бяха застинали с разперени манипулатори обикновени търговски автомати. Човешкият труд вече ставаше неизгоден тук — малък знак за „цивилизованост“ на планетата. Нито продавачи, нито купувачи. Само в далечния ъгъл имаше група хора — или очакващи кацането на следващия самолет, или просто бездомници, намерили подслон за дъждовната нощ. Те с любопитство гледаха неочаквано появилите се пришълци.

Кей спря и се огледа.

— Искаш ли да се преоблечеш? — попита го Томи.

— Не… впрочем, прав си.

Кей премина покрай няколко витрини, предизвиквайки в търговските автомати признаци на живот. Включи се рекламното пано, зазвуча музика, над детектора за кредитни карти замига зелена светлина.

Кей се спря при витрината, зад която седеше младо момиче с книга в ръка. Тя се откъсна от четенето и се усмихна.

— Знаете ли, при нас е малко по-скъпо, отколкото при автоматите.

— Досещам се. Трябва ми хубав шлифер.

Момичето замислено погледна витрината си.

— Едва ли ще ви хареса това, което наричаме „галактическа мода“. Какво ще кажете за този?

Кей облече тънкия бежов шлифер с проста кройка. Погледна въпросително момичето.

— Много ви отива, но е малко големичък. Сега ще погледна…

— Няма нужда. Търгувате ли с оръжие?

Момичето мълчеше, гледайки изучаващо Кей. После прехвърли поглед върху Томи.

— Нямаме лиценз.

— Не съм ви питал за лиценз.

— Мога да ви отстъпя своя „Конвой“.

Кей тихо се засмя. Забелязвайки обърканата усмивка, каза:

— С тази играчка имаме стара любов. Благодаря. Ще го взема.

В кредитната картичка, „забравена“ от Мейдж Кузнецоф в джоба, имаше достатъчно пари, за да плати.

Девойката извади от чантичката си „Конвоя“, демонстрира през стъклото, че индикаторът на заряда е на максимум, извади пълнителя, опакова го заедно с пистолета и подаде пакета на Кей.

— Благодаря ви — каза той, стискайки пакета под мишница. — Да вървим, Томи.

В стъкленото фоайе на космодрума, последното светло място преди дъждовната тъма, вонеше на евтини наркотици. Тримата младежи, пушещи до полуотворената врата, прекъснаха разговора си при появата им.

Дач бавно разгърна шлифера, отвори пакета, зареди „Конвоя“ и го пусна в джоба си.

— Виждал ли си как кипи дъждът от лазерния лъч? Красиво е.

Излязоха от сградата. Кей сложи ръка върху рамото на юношата и тихо се засмя.

— Какво има?

— Помниш ли как те намерих на Каилис? Беше в една подобна нощ.

— Глупак. — Томи спря, слагайки си качулката. — Едва не умрях от страх.

— Стига, много добре се държа. — Кей мушна ръце в джобовете и се огледа. Приличаше на хищна птица, търсеща плячка. — Нищо не е случайно, Томи. На света няма съвпадения. След идеалния курс вярвам в това.

— За какво говориш?

— Нощта, Томи. Нощта и дъжда. Ще отидем ли да си вземем флаер?

— Не, ще продължим водното лечение… — почти злобно отговори юношата. Закрачиха по мокрия асфалт покрай стъклените стени на космодрума.

— Кой знае защо ми се струва, че сега всичко ще бъде наред — продължи Кей. — Че ще мога да задам въпроса си, какъвто и да е отговорът.

— И откъде този оптимизъм?

— Познай от три пъти.

— Нощта и дъжда?

Над площадката за флаери беше включено слабо отразяващо поле — още един щрих, характерен за упорито развиваща се планета. Струите дъжд, искрящи в светлината на фенерите, променяха посоката си и се стичаха към земята, следвайки очертанията на купола. Човешката фигура, седнала на високата метър и половина бетонна ограда, изглеждаше безплътна и като нарисувана през трепкащата водна завеса.

— Нощ и дъжд — като ехо повтори Кей, пристъпвайки през водната завеса.

Артур Къртис вдигна очи от преносимата електронна игра, лежаща върху коленете му. Усмихна се — плахо и смутено, като направило беля дете.

— Ако знаеш как ми е омръзнала тази възраст, Кей!

Кей Дач, който мразеше децата, кимна. Приближи се към оградата.

— Ще ме хванеш ли?

— Да съм те изпускал някога?

Артур скочи. Притисна лице към рамото на Кей.

— Ако искаш, поплачи си — прошепна Кей.

Къртис-младши поклати глава. Отговори — тихо, за да не чуе застаналият на две крачки от него Томи:

— Не ме изоставяй. Че ще полудея. Честно.