Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (24)

4

Кей така и не видя сестричката на Рашел. С програмирането на момичето се занимаваше Ванда, а Дач се бе отдал на принудително безделие. Понякога сутрин той чуваше как долу се хлопва вратата, но нито веднъж у него не възникна желание поне да погледне през прозореца.

Веднъж преди обед той отиде в библиотеката и чу зад открехнатата врата гласа на Каховски:

— Императорът е доста уморен. Трудил се е за благото на цялата Империя. Той е най-старият човек на света. Разбираш ли?

— Да — тихо, като на сън, изрече детското гласче.

— Когато му кажеш фразите от третия цикъл, той непременно ще се оплаче от умората. Щом това се случи, ще започне четвъртият цикъл. Ще го хванеш за лявата ръка, запомни: за лявата ръка. Ще му кажеш: „Вие не можете да се уморите, Грей, толкова много сте преживели. На света няма нищо, което да ви умори. Вие вече сте виждали всичко на света.“ Повтори.

— Лельо Фискалочи, имам въпрос.

— Питай.

— Длъжна ли съм да наричам императора по име?

— Умно момиче. Длъжна си да го наричаш така, както ти се представи. Грей е променлива, която ще заместиш с приетото между вас име. Запомни го.

— Запомних.

— Повтори началото на четвъртия цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей…

— Стоп. Смени тона. На теб ти е жал за него. Много ти е жал. Той иска да умре, но ти не си длъжна да споменаваш това. Ти го съжаляваш. Повтори началото на четвърти цикъл.

— Вие не можете да се уморите, Грей! Толкова…

Дач бавно се отдалечи от вратата. Зад нея сега не бяха полковник Каховски и момиченцето Лара. Само два автомата — обучаващ и обучаем.

— Точен сте, Радж.

Монтажникът Радж Газанов се усмихна раболепно на инспектора. Постоянното работно място в „аТан“ беше мечта на всеки наемен специалист.

— Както разбирам, вече сте работили в нашите филиали… на временен договор.

— Да, господине. Монтирах…

— Не продължавайте. Искате ли да получите постоянна работа?

— Разбира се.

— В течение сте, че основните привилегии за примерна служба са свързани не с пари, а с привилегировано предоставяне на аТан?

— За какво са му на мъртвеца пари?

— Логично — инспекторът се засмя, потупвайки приятелски Радж по рамото. Но очите на кокалестото скулесто лице оставаха втренчени, изучаващи. — Харесвате ми и квалификацията ви устройва компанията…

— Благодаря.

— Да вървим — инспекторът стана от масата, най-накрая взел решение.

Излязоха от кабинета заедно. Намираха се във външния сектор на компанията, отворен за посетители, и в малката приемна седяха над десет напрегнати, измъчено усмихващи се хора — потенциални служители на „аТан“.

— Оттук, Радж.

Инспекторът прекара пропуска си през контролния панел, но вратата на асансьора, над който блестеше надпис „Служебен“, не бързаше да се отвори.

— А, да… — инспекторът измъкна от джоба си още един пропуск. — Ето ги вашите документи. Сега вие сте част от задружното семейство на „аТан“, Радж.

Лицето на Газанов отрази всичко, което би могъл да си помисли човек, получил шанс да живее вечно. Той грижливо пое от ръката на инспектора пластмасовата картичка и докосна с нея детектора. Асансьорът се отвори.

— Системите за аТан са разположени на минус шести етаж — небрежно подхвърли инспекторът. — Но ние сме за по-надолу, Радж. Персоналът на реаниматорите е напълно комплектован.

Асансьорът спря на минус десети. Инспекторът се забави, преди да излезе.

— Запомнете, Радж, вие сте привлечен към новия проект на компанията. Удивителен проект, детайлите на който ще бъдат обявени в най-близко бъдеще.

Преминаха през върволица от коридори, направени прекалено хубаво, за да служат само за служебни помещения.

— Ето тук ще работите, Радж.

Залата беше огромна и почти празна. Временно поставените осветителни тела не бяха в състояние да разсеят тъмнината. Тук-там покрай облицованите с пластмаса стени бяха оставени отворени кутии с апаратни блокове, направо на пода лежаха оплетени кабели, но общо взето все още нищо не напомняше за изисканата аТановска обстановка.

— Отначало — тестов контрол, необходимо е да осигурите временното включване на блоковете и да изпробвате как работи системата под напрежение. Впрочем, ще ви обяснят всичко.

— Но какво е това, господин инспектор?

— А на този въпрос никой няма да ви отговори — гласът на инспектора стана суров. Впрочем, след миг той се отпусна: — Не защото сте нов работник. Просто никой не знае това, освен Стареца.

— Новият монтажник? — от тъмнината се появи женска фигура. — Здрасти. Аз съм Уенди.

Газанов огледа оценяващо жената. Слаба и симпатична, но нищо повече. Затънала до уши в комплекси, прикрити под крехката броня на престорена самоувереност и предварителна готовност да се защитава. Потиснати сексуални проблеми от детството и непрекъснато самоутвърждаване. Категория „плешив таралеж“ на циничния жаргон на имперските психолози. Впрочем откъде един обикновен монтажник би могъл да знае военните психоквалификации?

— Здравей, Уенди — каза Радж. — Колеги ли сме?

— Не, аз работя по софта. — Уенди потупа един терминал, закрепен на кръста й. — Налагаше се да се занимавам и с хардуера, докато чиновниците секретничеха…

— Инструкциите ни…

Уенди погледна косо инспектора:

— Благодаря, Хари. Започваме работа.

— Успех — отвърна сухо инспекторът, насочвайки се към асансьора. Отношенията му с Уенди явно познаваха и по-добри времена.

— Има ли много проблеми? — попита Радж.

— Предостатъчно. Започвай направо с преобразователите на енергия. Надявам се, че разбираш от тези неща повече от мен.

— Рядко имам проблеми с работния материал — каза Радж с усмивка. — Ще се учудиш колко бързо ще се оправи всичко, Уенди.