Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (42)

2

Менютата на първите земни космонавти така и не бяха забравени. Дач с леко отвращение извади няколко тубички и опаковка с дребни „самунчета“ хляб, големи колкото една хапка.

— Не ми се яде — намръщено отбеляза Томи.

— Жалко. Вкусът е съвсем приличен. — Кей изстиска във въздуха тъмновиолетова буца храна, проточи врат и я глътна. — Знаеш ли, в човешкия организъм има някакви странни механизми на адаптация. Не мога да си представя, че когато съм на някоя планета, бих ял пюре от извара и черно френско грозде.

— Калций.

— Вероятно. Но откъде тялото ми знае, че в безтегловност калцият се отделя от костите и че изварата е богата на калций?

— За половин хилядолетие космически полети могат да се изработят всякакви рефлекси.

— И да се наследяват? Едва ли. Сигурен ли си, че не ти се яде?

— Нали ти казах — не. Едно посещение до санитарния възел ми беше напълно достатъчно.

— Както искаш — Кей изстиска остатъка от тубата. — Но след пет часа вече ще сме на Фиернас.

— Ще ям там.

Дач невъзмутимо продължи да обядва. Томи гледаше навъсено екраните. Обзорните бяха изпълнени със сива мътилка, контролните светеха в зелено…

— Можеш ли да си представиш свят, лишен от безтегловност, Кей?

— Вероятно. За „Линията на бляновете“ ли си мислиш?

— Да. Ако твоята идея се провали, бих искал да оцелея.

— Всичко ще бъде наред. Просто ще ме отведеш при… Злата земя.

— Кажи си го направо — при Бога… — Томи изсумтя. — Последният кръстоносен поход. Маниакът-убиец и контузеният водач.

— Тогава нека да бъде контузеният пророк.

— Кей…

Дач се обърна към Томи.

Той плачеше.

— Стига. — Кей докосна ръката му. — Какво ти става…

— Страх ме е…

— Ще се доберем дотам… — Дач почувства, че главата му се замая. От безумното, смазващо усещане за нещо, което вече се е случвало. Той отново водеше Къртис-младши към Граал. И отново ставаше последен отдушник за детските сълзи.

— Страх ме е от това, което ще ни посрещне там.

— Томи…

— Не искам!

— Голямата игра, Томи. Животът. Най-голямата игра.

— Не ми трябва твоята Вселена, Дач! Не ми трябва „Линията на бляновете“! Просто искам да живея!

— Всички искаме само това.

— Пусни ме, Кей — Томи вдигна поглед. — Където искаш. Иди там без мен.

— Ти си моят ключ.

— Аз съм отломка от ключ! Ще се добереш и сам. Знам, нищо няма да те спре. Дори на четири крака, пак ще допълзиш. А аз не искам!

— Томи! Това е необходимо на първо място за теб самия!

Юношата се засмя.

— Във Вселената не може да има два броя от Артур Къртис. И не може да съществува човек, който се смята само за отломка от пълноценна личност. Ти трябва да станеш човек. Това, което си бил, преди да изгубиш паметта си, не ти принадлежи. Ти си Томи Арано. Ти премина през Каилис и Джиенах. Ти участва в покушението срещу император Грей. Ти стана такъв, какъвто Артур Къртис никога няма да бъде. Ти си по-силен от него.

— Лъжеш! — Томи отметна глава назад. — Ти никога не си ме смятал за равен на Артур.

— Естествено. Ти си по-силен от него. И работата дори не е в това… ти си по-добър.

— А би ли тръгнал да ме измъкваш от имперска военна база?

— Преди четири години — не. Сега — да. Томи, никой не обича равните нему. Онзи, който ти е равностоен, може да ти стане единствено приятел. Но за това е нужно време.

— Настъпило ли е това време, Кей?

— Да.

Мъжът, оставял зад гърба си само кръв и предателство, телохранителят, работещ в категория „Смърт“, заслужил прякора „Шарката“ в кошмарната касапница на Хаарон, гледаше юношата в очите.

— Наистина ли съм ти необходим?

— Да. Няма да мога да се добера сам, Томи. Ти си прав, ще пълзя на четири крака, ако няма друг изход. Длъжен съм да се добера до Граал. Но може би за пръв път в живота си се нуждая от партньор. Нуждая се от приятел.

Томи Арано мълчеше.

— Ще ми бъде трудно сам, момче.

— Ще накараме ли звездите да заплачат, Кей?

— Ще опитаме.