Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (44)

4

Настроението на Кей се подобряваше толкова бързо, че дори започна да си личи. Томи го погледна въпросително.

— Обичам Фиернас — отвърна му той.

— Алкохолик.

Селището на хората не беше голямо — петкилометрово петно около космодрума. Типичният хълмист релеф на Фиернас правеше тази скромна площ по-приемлива за обитаващите я двеста хиляди души и все пак градчето изглеждаше по-претъпкано дори от ендорианските мегаполиси.

— Не изоставай — каза Кей, промъквайки се през тълпата. Белият купол на митницата остана зад гърба им, нищожен в сравнение с издигащите се нагоре небостъргачи. Нито една кола, само хора, хора, хора — навсякъде около тях. В градче с такива размери се разрешаваха само полицейски и медицински флаери.

Томи се придържаше зад Кей. Юношата с пълно основание се смяташе за физически силен, но в тази блъсканица беше полезно да стои зад жив танк.

Наоколо бе пълно с лица. Навъсени — на заселниците, възбудено-възторжени — на туристите. Навсякъде пъстри дрехи, шарени татуировки, блясък на странни украшения (или амулети?).

След няколко минути той започна да различава в тълпата отделни групи. Тройките местни, двама мъже и жена, бяха свидетелство за влиянието на мршанските семейни стереотипи. Групите туристи от провинциалните планети бяха плътно събрани, боящи се да не изостанат един от друг. Сякаш можеха да се загубят в малкото градче.

— Къде отиваме? — попита Томи. Тъкмо преминаваха покрай винарна, построена във формата на традиционно мршанско жилище — триъгълна пирамида.

— Е, ти вече не си дете, като на Урса, за да те водя в магазин за сувенири — отговори Кей. — Какво ще кажеш за вино?

— Според мен не само ти мислиш за виното — отбеляза Томи. Пред бинарната се бе наредила прилична опашка.

Дач се намръщи:

— Това са глупаци, които са се събрали да пият помия. Давай нататък.

Вървяха още половин час. Градчето свърши внезапно — сякаш невидима стена отсичаше небостъргачите и бетонните улици. Хълмовете бяха покрити с разноцветните пирамидки на мршанските жилища, отделени от човешкото селище с редица от предупредителни знаци. Символът — зачертана човешка фигура — не се нуждаеше от пояснение.

Кей мина спокойно покрай знаците.

— Дач! — Томи замръзна. — Та това е забранено!

Кей се обърна:

— Границата на имперското селище не означава начало на територията на мршанците. Това е неутрална зона — пет километра извън законите. Да вървим.

Тук нямаше пътища. Само трева — прекалено гъста и подравнена, за да е израснала случайно. Къщичките изглеждаха изоставени. Само до една от тях седяха три фигури — Томи с известно учудване осъзна, че това са двама мршанци и човешка жена. Те ги изгледаха любопитно, но не казаха нищо.

Томи малко се успокои.

Кей вървеше отпред, ориентирайки се по непонятен начин сред еднотипните пирамидки. Не се забелязваха никакви номера или пътепоказатели, може би тяхната роля се изпълняваше от цветовете?

— Кей — Томи почти тичаше, стараейки се да не изостава, — накъде си се понесъл?

— Вече пристигнахме. — Дач зави към яркосиня пирамидка на върха на поредния хълм.

Слънцето на Фиернас — по-малко, но по-горещо от теранското, еталонното за човешката раса — светеше в безоблачното небе. Томи се бе изпотил и започваше да се задъхва, когато се добраха до тясната триъгълна сянка.

— Среши се — подхвърли му Кей. Самият той също извади гребенче и се среса — бързо и прецизно. — Поне тази дребна част от мршанския етикет можем да спазваме.

Вероятно по стените на къщата имаше сензори. Кей не докосна сините пластмасови панели и не каза нищо повече, но стената беззвучно се разтвори.

— Да вървим — той пристъпи първи в тъмнината. — Тук има спускане, внимавай.

Пирамидката се оказа само капак, прикриващ стръмно спускащ се надолу тунел. Този аналог на стълбище бе донякъде осветен от невидими лампи, но да се върви по него не беше лесно. Ръбестият грапав под помагаше, но ъгълът на спускане беше прекалено голям, а ниският таван караше дори Томи да се навежда.

— Ходи на четири крака — посъветва го Кей.

— А това нормално ли е?

— Нещо повече — жест на учтивост.

След кратко колебание Томи последва съвета му. Самият Кей продължаваше да крачи, превит на две.

— Асансьорите са по-удобни — съобщи Томи след минута. Чувстваше се пълен идиот.

— Ние сме на гости — сухо отговори Кей. — Когато си в чужд кораб, ползваш програмите на домакините.

Тунелът свърши след десет метра с малка кръгла зала. Томи се изправи, забелязвайки с учудване, че стените и тавана са от пръст. Но няколкото малки лампи на пода осветяваха добре помещението.

До срещуположната стена лежеше мршанец, свит на кълбо. Козината му имаше златист отблясък, ушите му леко потрепваха, но не щръкваха. Явно беше много стар — мршанците използваха аТан, но крайно ограничено.

— Приветствам те, приятелю от моето детство — каза Кей, сядайки на пода.

Едва успелият да се изправи Томи побърза да последва примера му. Мршанецът продължаваше да лежи, само мътният му поглед се спря на Кей. Дач заговори отново.

Мршанският не се смяташе за труден, фактически той беше вторият по лекота на възприемане след бойния булратски.

Но да се възпроизведат всички оттенъци на интонацията, носещи не смислова, а емоционална натовареност, се смяташе за практически невъзможно.

Сега на Томи му се струваше, че Кей е преминал границите, достъпни за човешко същество. Не разбираше нито дума. Познатите му от краткия курс конструкции бяха променени до неузнаваемост. Дач явно не се опитваше да следва утвърдените схеми, а импровизираше, променяйки словореда и възможните окончания напълно свободно. Това се забраняваше от всички справочници — най-малката грешка можеше да превърне поздрава в обида, а пожеланието за здраве и мир — в проклятие. За да говори като мршанец, човек би трябвало да мисли като мршанец, да стане мршанец. Кей правеше именно това.

— Приветствам те, мой малки приятелю — тихо каза мршанецът на общоимперски. — Не се нуждая от доказателства, че това си ти — лицето ти е изменено, но миризмата си е същата.

Той се надигна, пристъпи няколко пъти на четири крака и с видимо усилие се изправи. С настъпване на старостта за мршанците ставаше все по-трудно да запазват вертикално положение.

Кей също се надигна, застана на колене, така че да е на едно ниво с мршанеца, и наведе глава. Томи също се надигна — от пода се носеше острата и неприятна миризма на мокра козина.

— Радвам се, че си жив и пораснал — каза мршанецът, отпускайки тънката си ръка върху главата на Дач. — Имаш ли достатъчно храна и време, Кей?

— Да, Джассан. А ти — сит ли си и можеш ли да размишляваш?

— Благодаря, мой малки приятелю.

— Разумът ти не е изнемощял от старост като тялото ти, нали? Способен ли си да разсъждаваш и да пазиш козината си чиста?

Томи плувна в пот.

— Благодаря, мой малки приятелю. Все още мога да мисля и да говоря. Все по-трудно ми е да спазвам хигиената, но засега се държа.

— Разреши ми да се погрижа за теб, Джассан.

— Достави си тази радост, Кей.

Дач прекара няколко пъти длан по лицето на Джассан — нещо средно между вчесване на козината и гладене. После пръстите му се събраха, раздаде се леко пукване и той хвърли нещо встрани.

— Паразитите не са ни дадени напразно — каза мршанецът. — Как иначе да проявим любов един към друг, ако не убиваме враговете си?

Сякаш насън Томи пристъпи към мршанеца.

— Позволи ми да се погрижа за теб, приятелю на моя приятел — сподавено произнесе той.

Джассан погледна Кей.

— Не, не ми е син, приятел е — каза Дач. — Семмата. Той иска да ти достави радост, но още е млад и неопитен.

— Седни, момче — меко изрече мршанецът.

Томи се отпусна на пода, без да откъсва поглед от Джассан.

— Защо се задоволяваш с доведен син, Кей? — полюбопитства мршанецът. — Проблеми с потентността или животът ти е беден и опасен?

— Животът ми е опасен, приятелю.

— Гордея се с теб. Какво накара Кей Дач да се обърне против императора на хората?

— Съдбата, Джассан.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

— Не, Джассан. Исках да те видя в края на пътя си, това е всичко.

— Ти вече не си момче, Кей — нежно изрече мршанецът. — Пораснал си… радвам се.

— Ще се намери ли при теб глътка вино за нас, Джассан?

— Къщата ми е малка и тъжна, но за теб ще се намери всичко тук, Кей.

Мршанецът издаде свистящ звук — нещо средно между вик и призив. От тъмния ъгъл през невидим отвор се появи мршанец-юноша, значително по-едър от Джассан, но със светла козина.

— Радвай се като мен — изрече Джасан, продължавайки да говори на имперски. — Донеси всичко, което е необходимо на старците, за да разговарят като млади. Прояви възпитанието си.

Мршанецът приседна пред Кей. Ръцете му пробягаха през косите на човека.

— Месмато, благодаря ти — каза Кей. — Донеси хубаво вино, ще те убия, ако е лошо. Радвай се, ще те смажа, ако си тъжен.

Мршанецът се мушна обратно в дупката. На Томи му се стори, че дочува шум от посипваща се пръст — явно този тунел беше крайно тесен.

— Чудесен син имаш — отбеляза Кей.

— Един от най-добрите — кимна Джассан. — От шестата ми дъщеря, тя е прекрасна.

— Приятелят ми продължава да е силен като преди — каза Кей. — Чудесно е, че още можеш да правиш деца. Много се радвам. Когато дойде време за отдих, ще помоля дъщеря ти за любов.

Мршанецът и човекът тихо се засмяха.

Томи ги гледаше безмълвно. Това беше добър урок.

Човекът, мразещ чуждите раси, би могъл да стане свой за тях с лекота, недостъпна за която и да е академия по дипломация в Империята.