Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (13)

3

Дач бързо прерови гардероба. Имаше страшно много дрехи. Интересно защо самотната старица, чиито мъж изглежда изобщо не се появяваше вкъщи, притежаваше такава колекция? Костюми, екипи, туники, рокли — всякакви размери и модели.

Той намери светъл костюм със спортна кройка, който му беше почти по мярка, синя риза и къса бяла вратовръзка с дребна емблема на Лигата на телохранителите. Кей не възнамеряваше да крие професията си и вратовръзката му се стори напълно уместна. Томи избра черен екип, сякаш напук на Дач. На Кей му беше все едно. Миналото, недоловимо като алкарисианските „вероятности“, оживяваше наоколо.

— Тук домъкнах Арти след компенсатора. Беше в безсъзнание и го сложих в тази стая. Самият аз разправях нещо на Хенриета и мъжа й. Забавен старец; според мен нямаше търпение да се върне в центъра за управление на времето, при компютъра си. Маниак на тема игри, като теб.

— Аха. — Томи се повъртя пред огледалото, оглеждайки се придирчиво. Приглади мократа си коса и занавива ръкавите на екипа. Очевидно по някаква младежка мода.

— Тук вероятно са го хванали… — Кей огледа стаята, сякаш разчитайки да намери следи от отдавнашния погром. — Покойният булрати и механистката…

— Хванал го е меклонецът — каза Томи. — И не тук, а в онази стаичка, в която е живял. Артур ми го разказа по пътя към Граал.

Кей замълча, прецизно завързвайки вратовръзката. Отмести Томи от огледалото.

— Като на сватба си — съобщи му Томи. — Трябва ти само малко грим и ще си супер.

— Ще си навлечеш неприятности.

— Е, стига де. Казах го с най-добро чувство.

— Меклонецът обичал дъждеца… Разпозна ли стила ми на общуване с полковник Каховски?

— Откровеност?

— Пълна. Това не може да се имитира.

— А с момичето?

— Още не знам… — Кей погледна Томи. — Но не си и помисляй да я обиждаш. Тя беше мой партньор, макар и в една-единствена схватка.

— И през ум не ми минава…

— Добре е да продължава да не ти минава. Да вървим.

Оказа се, че долу няма никой. Затова пък вратата към трапезарията беше открехната и оттам се дочуваше лек шум.

— Аха, ще закусваме — със задоволство произнесе Томи.

— Ще обядваме. Налага се да минем на местното време.

В сравнение с дървените стени и ръчно изработените мебели на гостната, трапезарията изглеждаше по коренно различен начин. Изглежда, това късче от къщата с немалък успех имитираше обстановката във военните кораби: матовосиви стени, анатомични столове, покрита с керамичен слой маса. Само креслото, в което седеше Ванда, беше същото като в гостната — тапицирано с велур чудовище, в което биха се събрали двама.

— Носталгия по младостта, Кей — каза старицата, улавяйки погледа му. — Нещо обичайно за ветераните… някои дори приспособяват стари корвети за живеене.

— А вие се задоволихте с трапезарията.

— Кухнята е женска работа, нали? Кухнята, киберцентърът и кушетката — трите „К“, заради които ни държаха във флота.

— И задържаха ли ви? — Кей седна до масата и без да гледа, посегна към пулта, променяйки формата на креслото. Намигна на застаналата до печката Рашел, която бързо се извърна.

— Не, разбира се… Момиче, не умувай! Тази печка предлага доста беден избор от ястия. Включи седмо меню — то напълно ще задоволи двама мъже.

Дач се ухили:

— Седмо? „Рожденият ден на императора“?

— Или „Начало на бойна операция“. С какъв кораб долетяхте, Кей?

— С моя. Той остана на орбита, дойдохме с капсула. Нямахме пари за пътнически кораб.

Каховски поклати глава — с нещо средно между съчувствие и неодобрение.

— Разочароваш ме, Кей. Професионалист от твоята класа да не може да заработи за билети?

— Работата на Джиенах е прекалено мръсна. И твърде често ти се иска да видиш сметката на собствения си клиент.

Рашел се зае да изважда чиниите от печката, финият порцелан изглеждаше неуместно в казармената обстановка.

— Тук постъпих напук на своите спомени. — Ванда явно усещаше чуждото настроение. — Какво да се прави, обичам фините съдове… Рашел, в барчето в гостната има вино. Донеси „Нощта на желанията“, фриволно име, но какъв аромат…

— Полковникът винаги ли те гонка така? — попита Дач след Рашел. Тя се спря и се усмихна — толкова радостно, че на Кей му се прииска да отмести поглед.

— Не, само днес…

— Тръгвай де, Боже мой! Какво си зяпнала стария негодник! — с тънък глас извика старицата. Рашел изхвърча от трапезарията.

— Защо ме разкри пред нея? — попита Ванда, мигновено променяйки тона си. Томи, седнал отегчено в ъгъла на масата, потрепна.

В гласа на Фискалочи-Каховски се долавяше смъртта.

— Ще ни трябват хора, полковник — спокойно отвърна Кей. — Рашел е момиче със способности, ще бъде подходяща. Нека знае всичко.

— Какво „всичко“? Защо е необходимо? Ти решаваш някои неща вместо мен, Алтос… пфу… Дач!

— Просто не се съмнявам във вашето решение — смирено изрече Кей. — А Рашел е страшно умно момиче, доколкото виждам — физически развита…

— Ти си боклук! Това момиче вече от четири години е влюбено в теб! Само не ми казвай, че не го забелязваш. Искаш да я забъркаш в своите шибани игрички? Останало ли е у теб нещо човешко?

— Боклукът — отвърна Кей, вдигайки поглед.

Каховски мълча секунда. После избухна в тънък, задъхан кикот:

— Дач… ама че си говедо… аз едва кретам, а ти ме разсмиваш… ще ме довършиш…

— Госпожо полковник, нямам намерение да замесвам момичето в нищо — тихо каза Кей. — Но искам тя да чуе всичко, пък макар и в качеството си на арбитър.

— Рашел? — Ванда отново се засмя, този път по-тихо. — Ако кажеш, че възнамеряваш да убиеш императора по време на Преклонението, тя ще се съгласи да презарежда пистолетите.

Томи, който беше успял да се отпусне и отново скучаеше, изфуча, опитвайки се да скрие усмивката си. Каховски го погледна и лицето й стана сурово.

— Мисля, че други ще презареждат пистолетите — сви рамене Кей. — Нима няма да намерите „месо“ за мен, полковник?