Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (18)

8

Крайцерът пое по курса си. Част от изтребителите вече бяха направили скок, други десетина висяха наоколо като залепени, а останалите се престрояваха в авангардна група. Императорът беше сам в каютата — зад огромна маса, пред сребристо огледало с изключен екран. В безформения си широк халат и с леко подутото си лице той изобщо не приличаше на „владетел на Ендория и Тера и покровител на колониите“. Гнусливо намръщен, Грей преглеждаше купчина доноси. В ръцете му девствено чистите листа хартия оживяваха, показваха се дребни редове текст, които изчезваха веднага след пускането им. Понякога императорът се усмихваше, но успяваше да запази гримасата на погнуса.

Компроматите за планетарните ръководства престанаха да забавляват Грей още преди десетилетия. Тогава те бяха озъбвания на „тъмната страна“, извадени на бял свят от агенти от най-висока класа. Сега — просто щрихи към същността на човека, които можеха да послужат в някоя политическа игра. По едно време Грей смачка някакъв лист и го захвърли в ъгъла, промърморвайки: „Това вече е прекалено…“

Листът не лежа дълго далеч от ръката на императора и от останалите доноси. Сега масата му беше по-малка от критичната и той изтля, разпадайки се на шепа кафеникава прах. Грей навъсено гледаше как се превръща в пепел секретният донос, струвал на агента многомесечен труд и нечовешко унижение. Уви, данните бяха прекалено горещи, за да ги използва в обикновен разговор. А засега не възнамеряваше да сменя ръководството на Таури.

— Императоре, Къртис Ван Къртис покорно моли за аудиенция по пряк лъч.

Грей погледна косо панела на интеркома. Поинтересува се сухо:

— Казахте ли му, че съм в тоалетната?

— Да, императоре. Той покорно чака.

Минута пряка връзка на такова разстояние от Тера струваше не по-малко от аТан. Грей бавно събра листата, сложи ги в папка и я запечата. Почеса се по гърба.

— Свържете ни.

Насред каютата изникна дъгоцветен стълб. Сви се бавно, придобивайки очертанията на човешка фигура. Императорът, почистващ ноктите си с перото на разглобената автоматична писалка, вдигна поглед.

— Приветствам ви, мой императоре… — Къртис Ван Къртис бавно започна да се покланя. Грей изчака поклонът да бъде почти завършен, после лениво махна с ръка:

— Оставете, Къртис. Етикетът не е необходим между нас.

— С ваше позволение ще седна — изображението на Къртис се огледа и направи няколко неестествено резки крачки — компютърът на комуникатора нагласяваше движенията му, опитвайки се да постигне визуална съвместимост между двете пространства. В каютата на императора Къртис Ван Къртис се отпусна на тесния твърд стол, предназначен за посетители. Но се стовари прекалено свободно — в резиденцията на Къртис на това място явно имаше удобно кресло.

Императорът се направи, че не е забелязал това.

— Щастлив съм да ви поздравя с началото на Преклонението — произнесе Къртис. — Приемете моите извинения, че не ви придружавам, но в последно време делата ми не вървят особено добре. Изисква се непрекъснат личен контрол.

— Какво пък, ще се видим на Тера след месец.

Къртис поправи скромното си сиво сако. Отбеляза небрежно:

— Възможно е да бъде и по-рано, мой императоре. Работата може да ме отведе в покрайнините на Империята.

Грей с усилие скри смайването си. Страхливият чакал Къртис Възнамерява да изпълзи от своята дупка? За пръв път от стотина години?

Невероятно.

— А имението ви, изискващо постоянно наглеждане?

— Предполагам, че синът ми е вече достатъчно пораснал, за да контролира слугите. — Къртис погледна някъде встрани. За императора това изглеждаше достатъчно нелепо: любящ поглед към прозрачен стелаж с документи.

— Той до вас ли е?

— Да, мой императоре.

— Представете ми го. Виждал съм момчето ви доста отдавна — когато имахте честта да ме приемете в дома си.

— Артур!

В ъгъла на каютата изникна дъгоцветен стълб. Преди изображението да се фокусира и смущенията да се изчистят, Грей успя да забележи нещо странно.

— Той не е сам с вас, Ван Къртис!

— Това е просто телохранителят му — Къртис скочи, този път покланяйки се значително по-бързо. — Съгласно етикета на двора телохранителят не се смята за личност, неговото присъствие на аудиенции е допустимо…

— Не ме учи на етикет, робе!

— Простете ми, мой императоре… — Къртис застина, приведен в поклон. Няколко секунди Грей пресмяташе какво може да извлече от грешката на Къртис, ако се опре на законите на Култхос… или Каилис… После уморено затвори очи. Той не се нуждаеше от поводи да го отстрани. Достатъчно беше да го пожелае.

Но ако го нямаше Къртис, нямаше да има и безсмъртие. Господарят на аТан беше онзи невъзпроизодим детайл, който караше технологията на чуждата раса да работи.

— Прощавам ти, Къртис.

Грей погледна Артур. Юношата стоеше приведен пред него. Симпатичен як младеж, приличащ малко на баща си, в пищни дантелени дрехи по ендорианската мода.

— Мислех, че си по-голям, момче — каза императорът.

Юношата се изправи.

— Налагало ми се е да умирам, мой императоре.

В неговия глас имаше още по-малко почтителност и страх, отколкото у Ван Къртис. Той говореше като равен… без натегачеството на бащата.

Интересно, способен ли бе той да контролира системата на аТан? И нямаше ли да е по-лесно да се работи с него?

Това беше крайно привлекателна мисъл… за бъдещето.

Грей бавно протегна ръка. Без да се колебае Артур се приближи и докосна с устните си дланта. Илюзорната целувка беше суха и студена, а по лицето на юношата пробягаха дъгоцветни отблясъци. Нито една техника не е съвършена.

Освен аТан…

— Харесваш ми, Артур.

— Благодаря, мой императоре.

— Остави това обръщение на баща си. Наричай ме „господарю“.

— Да, господарю.

Разделени на милиони километри, двамата се гледаха в очите. Артур не отместваше поглед.

— Имаш странен вкус в подбора на телохранители.

— Моите вкусове са доста странни, господарю.

— Е, това ме забавлява. Можеш да си тръгваш.

Грей отново прехвърли поглед върху Къртис:

— Синът ти ми хареса. Привлечи го да ти помага в работата… и го пази.

Ван Къртис кимна.

— Можеш да се оттеглиш.

Изображенията изчезнаха. Императорът мълчаливо подреждаше хартиите по бюрото. Синът на Къртис… Способен ли е да контролира аТан? Ще пожелае ли да заеме мястото на баща си? Може ли да се убие безсмъртен?

Интересна игра, особено ако се имаше предвид, че Ван Къртис явно е започнал собствена.

Това радваше Грей. Той обичаше борбата, а Галактиката вече стотина години не му беше давала интересни противници.