Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (61)

1

Наличието на авариен шлюз се дължеше на традицията. Едва ли по време на Смутната война се беше налагало екипажите да го използват. Корабите в Космоса или загиват моментално, или изобщо не загиват. Да се напуска кораба по време на битка, когато самото пространство е разкъсвано от потоци енергия, е безумие. А да се използва шлюза по време на хиперскок досега не беше хрумвало на никого, доколкото знаеше Кей.

Но навярно Артур разполагаше с повече данни.

Претичаха през коридорите, в които на всеки десет метра имаше автоматични прегради. До последната минута Кей се опасяваше, че външният люк ще се окаже блокиран, но изглежда на никого не му беше хрумнало, че някой може да избяга в нищото.

Камерата на шлюза беше малка — можеше да побере максимум трима души в тежки брони. Кей потърси с поглед пулта. Зелен, жълт и червен режим на изход в пространството. Той посегна към червения клавиш.

— Дач, случвало ли се е хора да излизат в хипера? — Томи хвана рамото му със сила, която би счупила костите на булрати.

— Да. Върху обвивката на кораба.

— А отделени от кораба?

— Не знам.

Кей докосна клавиша, който започна да мига тревожно. После посегна към предпазителя.

— Дръж се за мен. Здраво — нареди той.

Пластината на предпазителя потъна в пулта.

Сегментът от външната обвивка на кораба се отвори с лекотата на обикновен прозорец. Режимът на спешно излизане не включваше изпомпване на въздуха. Във вихъра на замръзващите газове двамата излетяха в сивата мъгла.

Нито тъма, нито светлина. Иреалност. Безкрайност от неродени светове. Непространство, неенергия, невреме. Дупка на дървоход в Космоса, през която генераторът на хиперполе носеше миноносеца.

На лицевата преграда на шлема светеха тревожни огънчета. Детекторите възприемаха хиперпространството като вакуум — извънреден режим за бронята, която все пак не беше пълноценен скафандър.

— Кей?

Той не отговори — не беше нужно да се говори в тази сива мъгла извън света.

— Кей, как ще стане това?

Няма паника в гласа, прекрасно. Отдалечаваха се все повече и повече от миноносеца, от острова материя, плуващ между световете. Откъде да знае как ще стане? Може би ще бъдат разкъсани на части и пръснати из пространството на стотици светлинни години…

В светещия процеп на отворения шлюз се появи тъмен силует. Отблъсна се от прага, за да се откъсне от полето на изкуствено привличане на кораба и да полети в нищото.

— Кей…

И сивата мъгла се взриви от искряща чернота.

— Отворен е аварийният шлюз на командната зала.

Някой все още се опитваше да контролира ситуацията. Лемак кимна, надявайки се, че това ще бъде възприето като одобрение. Ето, значи, какъв изход бе намерил Дач…

— Четирийсет секунди до излизането от скока.

— Адмирале…

Лемак се обърна. Капитанът на миноносеца му подаваше пистолет.

— Адмирале, аТан.

Карл Лемак, герой от Тукайския конфликт и връстник на императора, поклати глава.

— Няма да напусна кораба.

— Аз също.

Лемак включи общата транслация. Каза, надявайки се, че гласът му ще остане твърд:

— Към всички, имащи аТан. Заповядвам…

Думите не идваха. Думите се превърнаха в безумие.

— Заповядвам да се възползвате от единствения си шанс. Съобщете в щаба за случилото се.

На три крачки от тях млад офицер поднесе към устата си дулото на пистолета и натисна спусъка. Последва взрив — черепната кутия на можа да издържи натиска на кипящия мозък. Вече съсирваща се пръска кръв удари адмирала в лицето.

— Поемам командването на кораба, капитане — каза Лемак. — Измъкнете се чрез аТан.

— Не съм си платил аТан. Купих си къща на Таури.

Лемак изтри лицето си:

— Скок към красивото бъдеще, капитане?

Нов изстрел. И още един. Прекалено малко спрямо броя хора, имащи аТан.

Трудно е да убиеш себе си.

— Изход.

Леката вибрация на прехода. Мътилката на екрана се смени с обичайната чернота. Само дето през всяка секунда от полета им в Галактиката изминаваха години.

И нечий закъснял изстрел, като салют на човешката нерешителност. Идиот, дали тук все още съществуват компанията „аТан“ и човешката Империя?

— Ремонтната група — в командната зала — нареди Лемак. — Осигурете намаляване на скоростта, дявол да ви вземе!

Какво ли ще чуят, като включат приемниците на имперската честота? Гласове на хора или тишина — реквием за изчезналата раса?

На кого ще са необходими войни отпреди векове в древен кораб?

Кой знае защо, Лемак си помисли, че това ще зависи от Кей, убиеца, излязъл от миноносеца в нищото.

— Проклет да е този свят, в който грешниците вършат работата на светците — прошепна Лемак.

Какъвто и да бе онзи свят — неговият свят, — той стремително потъваше в историята. Както и самият Лемак, превърнал се в легенда, в няколко реда в енциклопедиите…

Адмиралът плачеше, без да забелязва сълзите си.