Сергей Лукяненко
Императори на илюзиите (45)

5

Сайела седеше, плътно притиснат до Джайрес. За хората — ако някой от тях погледнеше в стаята за почивка на мршанците — това би изглеждало като интимно общуване между брачни партньори. Но възбудата, обхванала в момента двамата индивиди от мъжки и мъжки-прим пол, нямаше нищо общо със секса.

— Неприятно ще е, ако грешиш, Сайела.

— Приемам упрека ти, Джайрес. Но представи си каква ще е ползата при евентуален успех.

Джайрес издаде хриплив звук. Каквото и да направеха с пленените терористи управителите на Териториите, независимо дали щяха да ги предадат на хората или да ги използват в своите политически игри, все едно — двамата храбри мршански мъже ги очакваха сериозни почести.

— А ако е грешка, Сайела?

— Ще направим всичко прецизно, Джайрес.

Мршанецът-мъж изпитваше лека симпатия към Сайела. Възможно бе, ако и двамата се издигнеха, да го избере за постоянен брачен партньор…

— Съгласен съм с теб. — Джайрес лекичко ухапа Сайела по ухото. — Ти си хитър и умен.

Сайела се озъби в усмивка. Отдръпна глава, освобождавайки се от неуместната ласка.

— Но те са опасни, Джайрес. Не го забравяй.

— Постоянно го помня. — Джайрес отново ухапа Сайела, който този път отвърна с тихо одобрително ръмжене.

— Ще сме свободни в избора си на партньори — продължи Джайрес. Лесно беше да се каже от мъж с положение, три ранга по-високо от сайеловото.

— Благодаря ти, Джайрес. — Сайела прекара ръка по стената, доста сполучливо имитираща трамбованата пръст в къщите-дупки. — Ще се радвам на твоето внимание.

Покриха пода с килими — ако можеха да се нарекат така увитите в платно кожи на някакви дребни зверове. Джассан и Дач легнаха върху тях. Томи предпочете да остане в полуседнало положение. Мршанският етикет беше прекалено сложен, за да рискува да направи каквото и да било без указание от страна на Кей.

Донесоха вино в огромни стъклени кани. Искрящата синя течност беше топла и ароматът на алкохол се носеше из стаята. За закуска служеха малки резени пикантно сушено месо.

— Сам съм подквасвал това вино — каза Джассан. — Вярвах, че някой ден приятелят ми ще долети отново.

Кей кимна, докато отпиваше направо от каната.

— Прекрасно вино. Все още ли имаш лози на екватора?

— Да, приятелю мой.

— А контрабандата на животни носи ли печалба?

— Много малка, Кей. Чудя се дали да не се заема с търговия с роби.

— Печеливш бизнес.

— Трудна работа. Възрастта ми е много напреднала.

— Не си ли заслужил аТан?

— Уви, Кей. Мисля, че ако те издам на управителите на Териториите, ще получа това право. Малко отрова във виното — и ще се лишиш от силите си, убиецо.

— Какво пък, винаги се налага да жертваш нещо.

— За съжаление, да. Бъди здрав и силен, Кей.

Дач и Джассан си смениха недопитите кани.

— Вярваш ли в Бога? — полюбопитства Кей.

— Много добре знаеш, че сме атеисти, мой малки приятелю.

— Вие — атеисти? Колко интересно — Дач отпи от виното и рязко го подаде на застаналия отстрани син на Джассан. — Подгрей го… А аз пък узнах, че Бог наистина съществува.

— Това си е вашият Бог — отбеляза Джассан.

— Да, наистина. — Кей се засмя. — Дори не подозираш колко си прав. Обаче е жалко, че не вярвате в Бог.

— По тези въпроси по-добре се консултирай с алкарисианите.

— Вече го направих. Между другото, Джассан, цялата област от Космоса на алкарисианите скоро ще изчезне от нашата реалност. Те си тръгват от Вселената.

— Полезна информация — устните на мршанеца се издуха, а очите му се свиха, проблясвайки в полумрака. — Тя може и да ми донесе правото на аТан.

— Радвам се.

— За твое здраве, Кей.

Томи, който бавно си пийваше от виното, вече бе престанал да се учудва на каквото и да било. Дори страхът го напусна. Джассан вероятно не възнамеряваше да ги предава, но така или иначе първата чаша вино прогони цялата му тревога. Младото синьо мршанско вино беше странна напитка. Носеше лекота и еуфория и същевременно стягаше тялото като стоманена пружина. Посещението на Фиернас сега му се струваше прекрасна идея, а наподобяващият огромна лисица Джассан — мъдро и благородно същество.

— Джассан… — започна Томи.

Кей и мршанецът се обърнаха към него.

— Има ли други хора, близки с мршанците като Кей?

— Не — твърдо отговори Джассан. — Искаш ли да знаеш защо, семмато на моя приятел?

— Да.

— Той не се опитва да ни обича. Той се старае просто да ни разбере. Никой не се нуждае от любовта на чужди раси — нито хората, нито булратитата, нито мршанците. Разбирането — ето кое не достига в света. Разбирането и стремежа да разбереш. Много години живях сред хората, развличах ги, рискувах си живота, защото се опитвах да разбера… Отговорих ли ти?

Томи кимна.

— Той не е възпитан както трябва — каза Кей, потупвайки мршанеца по рамото. — Но е добро момче. Има някаква надежда за него.

— Младежта се развали навсякъде, и в Империята, и в Териториите — мршанецът въздъхна съвсем по човешки. — Значи не се нуждаеш от помощ?

— Не. Просто от вино и разговор, докато корабът ми се зареди. После ще полетя към Бога.

— Какво пък, успех в търсенето на несъществуващото. Вино, месмато?

Мълчаливият юноша-мршанец донесе нови кани.